“Дози любов” с дъх на щастие и слънчеви утрини

“Дози любов” с дъх на щастие и слънчеви утрини
Из “Любов с главно В”

* * *

Завинаги... Напоследък това е единствената дума, която изплува в съзнанието ми като асоциация, щом спомена неговото име... Казват, че няма нищо случайно.

* * *

Обичам как ме лекуваше от проблемите. Една целувка и всички те изчезваха, бягаха от мен като дявол от тамян. А после ги приютявах обратно, когато моментът отмине. Макар че с Виктор това беше невъзможно. Хубавите моменти се редяха един след друг, като наниз на перли около врата на аристократична девойка. Фино, изящно, непринудено, с някоя леко деформирана перла измежду перфектния наниз, но все пак пасваща в пълен синхрон. И също като тях, закопчани в една безкрайност, се въртяхме в кръга на любовта си.

* * *

Тази вечер щеше да остане, като диамантен пръстен на ръката ми в знак на вярност за цял живот. Пръстен, които дори и след години да реша да махна, отпечатъкът на времето няма да го заличи, той ще стои там и ще напомня за себе си на всеки следващ...

* * *

Той беше като сборник на всички грехове, които не биваше да допускам. А аз не спирах да ги отмятам със злорада усмивка...

Там горе, във въздуха, ръцете ни силно вплетени една в друга бяха символ на вечност. Символ извисен над позволеното, над редното, над хорското мнение и приети рамки, в които ми се налагаше да живея. Бяхме недостижими и също толкова обречени, но напълно самодостатъчни. Сигурно затова го направих отново. Ако това беше равносилно на смърт, бях готова да умра за втори път...

Беше моята малка тайна от света за щастие и скришни изчервени усмивки. Беше наркотик. А аз бях примерното момиче пред обществото, което само чакаше да се скрие зад сградата на ъгъла, за да вземе поредната доза и да влезе в онзи вълшебен и нереален свят. А той беше винаги там и ме очакваше. Разчитах пакостите в очите му и започвах да ги следвам с въздишка. Не можех да спра. Самата мисъл ме ужасяваше, като всеки зависим. А той сякаш си играеше с това, играеше си с моята уязвимост до болка...

* * *

Парфюмът му... Трябва да забранят производството му, определено е токсичен за сърца!

* * *

А аз сядах на лаптопа, в който живееше Виктор и отново вземах поредната доза с която да се довърша емоционално. Беше като хазарт – никога не знаеш дали и какво ще спечелиш и дали загубеното няма да е толкова много, че да те довърши. Или като руска рулетка – във всеки един момент някой от двамата можеше да дръпне рязко спусъка и да се строполи безжизнено пред собствения си хаос. И това беше опияняващо. Животът отново пулсираше в мен и се блъскаше безмилостно във вените ми.

* * *

С Виктор определено не беше така. Той ме вадеше от рамките на тази скучновата картина, в която бях влязла без време. С него нямаше правила, а ако имаше, можех да ги нарушавам колкото си искам. Превръщах се в детето, което цял живот нямах възможността да бъда. Бях дива, непримирима и по детски наивна, а когато бяхме заедно, целият свят се обагряше в розово и имаше дъх на малинови бонбони. Явно и с него беше същото.

Не вярвах в любовта отдавна. По-скоро опитвах се да й повярвам отново, но не се получаваше... Сигурно се питате в момента, “Ами Виктор?”.

Виктор, ако беше възможно, беше нещо много повече!

Притискаше ме силно и леко злорадо ми се усмихваше. Нямах сили да дишам, не можех. Надявах се липсата на кислород да ме замайваше така силно, а не нещо друго, което изпитвах ужас да призная пред себе си.

* * *

– Не, не ме е страх. Аз знам, че никой никога няма да бъде Мелани в моя живот, нито Виктор в нейния.

Някои неща не са заменими...

* * *

За пороците мога да говоря много и ненужно...

Ти си ми любимият...

* * *

Любов... Или поне това беше нашата любов. Дума, която бихме отрекли и двамата в него момент, но която целият свят можеше да прочете изписана с алени букви на челата ни. Любов, по време на което не му беше писано да ни се случва.

* * *

Беше моето откраднато парченце Рай, което ми липсваше през годините, а сега пасна вътре в сърцето ми и ме допълни несъзнателно.

----------------
Из “Любов с главно В”
----------------