Дози от рози с дъх на надежда

Дози от рози с дъх на надежда
Из “Дилър на рози”

* * *

Някой ден ще ме докоснеш и няма да изпитам нищо. Ще се опиташ да хванеш погледа ми, а той ще ти избяга с нетипично безразличие. И колкото и думи да се отронят, те ще се спънат по пътя между мен и теб, без да успеят да достигнат до сърцето ми. Животът ще тече все така забързано, макар този миг да се разлиства на бавни, паметни каданси.

Тогава за теб това ще е краят, а за мен – ново начало!

* * *

Щастието е променлива величина – зависи изцяло от нас самите. Една погрешна, емоционална стъпка ни отдалечаваше от него на светлинни години.

* * *

Тишина в мислите – само две думи, а побиращи в себе си хармония. Точно тя се оказа символ на безрезервно щастие.

* * *

В сърцата не се влизаше с удари, а с тихи стъпки.

– Откажи се от мен докато е време, ще те нараня... Аз не съм способна да обичам... вече...

– Мел, аз съм влюбен именно в несъвършенствата ти. Те не ме плашат, напротив. Карат ме да ти докажа, защо си толкова перфектна въпреки тях!

* * *

Изпъвахме крилете си отново за полет и залепвахме в пукнатините им перца от вяра. Готови да достигнем нови хоризонти отвъд надеждата, забравяхме за скършените си души.

И всъщност, извисени толкова високо над спомените и разбитите мечти, надскачахме самите себе си.

Искаше се само смелост... да си готов отново да летиш!

* * *

Носех миналото си като корона на главата. Бях инкрустирала в нея всичките си отминали болки, а те блестяха по-ярко от брилянти и улавяха възхищението на всички наоколо. Чудеха се как съм се сдобила с тях толкова млада, как съм успяла да ги събера.

Корона изкована от страхове вместо злато и декорирана с няколко перли от отминали “Сбогом!”

Тежестта на всички тези “богатства” беше смазваща, почти непосилна за преуморените ми вече рамене.

Но за нищо на света нямаше да се огъна под напора на силната й мощ!

Дори със сетни сили щях да прикривам кървавите следи от острите й ръбове!

Тя беше оръжието ми за пред света!

И колкото и да ми тежеше, нямаше да сведа глава!

Очакваха ме нови хоризонти и щях да ги покоря като кралица въпреки собствените си страхове. Друга роля повече не ми отиваше!

Миналото като трофей, болката като аксесоар, усмивката като накит.

В 21 век светът е пълен с “кралици”, притежаващи най-могъщата си власт – тази да преборят себе си! “

Аз бях тази която държеше ключовете за собственото си щастие. Трябваше да спра да ги оставям в чужди ръце, за да се опитват да отключат невъзможните врати. Бедите бяха зад тях! Но най-голямата, бях аз самата! Време беше да строша този ключодържател на миналото и да продължа напред. Без да оставям улики след себе си, без да се опитвам да бъда намерена. Истинският човек за мен, щеше да руши и да разбива, нямаше да се нуждае от ръждясали стомани, за да влезе в сърцето ми.

Надмогнах себе си в тази порочна игра – разбрах за успеха си по липсата на болка.

* * *

Но тя не беше такъв човек, нямаше тази смелост. Не любов, смелост й липсваше.

Все още не можех да повярвам, колко лесно обагряше света в цветове на случване. Изместваше всички стари и гадни пороци и на тяхно място посаждаше цветя. А те вирееха с невиждана красота дори там, където от години нямаше живот. Превръщаше черното в бяло и избистряше всички мътни мисли с едно движение. Караше ме да се рея, да вярвам, да искам, да бъда, да обичам... себе си на първо място. Вдъхна ми онова самоуважение към мен самата, което бях загубила някъде назад по пътя в дните. Настояваше да се усмихвам и все повтаряше, че щастливи сме най-красиви. В неговия свят нямаше страхове, игра на гордост и инати, нямаше обречени мисли и тежки клетви. Всичко беше съвсем просто, оперирано от всякакви излишни, вредни усещания. На тяхно място беше подредил хармония. вяра, мир и разбирателство. А обърканото ми сърце не успяваше да смогне да граби от тях с пълни шепи. Като едно дете пред щанд за хиляди бонбони, опитваше да се добере до всичките и да натика максимално много незабелязано в джобовете си. Тук-таме изтървах по някое друго “лакомство” от надежда в краката си. Но дори и така, вече не усещах липсата й – имах я в сърцето си в изобилие.

----------------
Из “Дилър на рози”
----------------