Другият

Другият

– Мммм... мамка му! По дяволите! – сложи “Картие”-то на ръката си и скочи от леглото.

Беше вече седем и закъсняваше за извънредното заседание на Управителния съвет на фирмата.

– Какво има, скъпи? – Мая протегна сънено ръка и погали само празната възглавница. А той погали дългата й черна коса, скриваща част от красивата гледка на голото й тяло.

– Закъснявам! Ще се видим довечера – и бързо се отправи към банята.

Докато хладният душ измиваше следите от нощните наслади, в главата му се сменяха картини от бурната вечер с картини от предишните два дни, през които му се налагаше да отстоява позицията си за визията на фирмената политика. Разбъркваха се като калейдоскоп и се пренареждаха по най-невероятен начин. Вече тридесет и осем години “калейдоскопът” пренареждаше картини от богатият му охолен живот, изпълнен с бляскави приеми, скъпи лимузини и красиви жени. Но в тях липсваше семейният уют и детският плач на незаспиващото от висока температура или болки в коремчето, мъничко същество.

Спря душа. И мислите му спряха. Като че от кранчето можеше да пуска и да спира болката!

Вече на път, в колата, телефонът му иззвъня. Беше Лиляна, майка му.

– Добро утро, Борисе! Нали не те притеснявам?!

– Здрасти, мамо! Как си?

– Добре! В събота искаме да отпразнуваме годишнина с татко ти. Ще дойдеш ли?

– Ааа, май някой ще празнува юбилей! Ще дойда, разбира се, че ще дойда. Ще дойдем с Мая – направи рязък завой, за да избегне една кола. Обикновено беше съсредоточен, но сега, като че ли нещо подсъзнателно го прати другаде.

Настъпи отново газта и магистралата го пое. Управлението на фирмата беше извън града и му оставаха около пет минути път. Разтеглени във времето тези пет минути го върнаха към един радиоконкурс, в който от заглавия на филми трябваше да се сътвори изречение. И той написа: “С болка се раждам от жива плът и те обичам до смърт, мамо!”.

Разбира се, че беше така, но никога нямаше да узнае, че преди почти четиридесет години едно петнадесет годишно момиче щеше да го види за пръв и последен път. Него и братчето му близнак. Крехката й природа нямаше да може да издържи напиращата сила за живот на двете същества, но щеше да ги дари с красота и много вяра.

Той видя света пръв. Секунди след него, светът посрещна и Лазар. И някак, като последна ласка на майчината плът, по мъничкото телце се появи неголяма синина. Но този временен белег постепенно се изличаваше, за да отстъпи място на един друг – белегът на бедността.

Семейството на Лиляна взе Борис – по-големият. Не, че белегът беше от съществено значение. Те просто така решиха.

Лазар отрасна под грижите на бедна женица. Години искаше дете, но и на това не й беше отредено да се радва дълго. Лазар остана сирак. Не завърши гимназия.

А Борис успя. Беше отличник.

– Ще уча икономика, тате – това беше решението му.

– Има и по-апетитни професии, не мислиш ли?!

– Това съм решил, тате!

Такъв си беше. Вярваше в себе си и си отстояваше правото. Щеше да го отстои и днес на заседанието на Управителния съвет.

– Предвид създалата се ситуация, смятам, че трябва да закрием един от клоновете си.

– Това е безумие!

– Безумие ще бъде ако се наложи да закриваме и другите един след друг – настояваше Борис.

– Твърде радикална мярка, това е един от най-големите ни клонове, а и... – Борис не го остави да довърши и спокойно разгърна последните разчети и актуализираните справки на масата...

Заседанието продължи докъм десет часа. В това време, на около триста километра от града, росата бавно се вдигаше и Лазар отвори портите, за да изведе клетите животни на паша.

Имаше около двадесет овце и петнадесетина кози.

– Хайде, хайде, че мръкна! Пфууу, това време нещо не ми харесва днеска. Дано не завали!

– Хайде де, пфууу, псссът бе, нещо! – някаква муха му кацна на челото и той замахна да я удари.

През полуотворената врата се виждаше силуета на Невена. Местеше наръч с дърва. Трудно можеше да се определи като красива, но имаше много доброта в очите й и много тъга. Лазар тази красота хареса. Един ден й рече:

– Ще дойдеш ли с мен?

– Ще дойда – тихо каза тя и позволи на ръката му да се докосне до нейната. През грубите и напукани ръце усети толкова нежност...

Щеше да усеща тази нежност дълги години, всяка вечер, когато газената лампа ги лишаваше от светлината си, за да ги дари с друг един пламък...

Този пламък много често липсваше на Борис. Нее, не че нямаше жени около него. Напротив, имаше! Много. И то все красиви. Но нещо сякаш убягваше. Нещо, което да го накара да поиска да остави най-човешката следа на Земята.

Днес, след изтощителното заседание искаше да се прибере вкъщи по-рано. Така и направи. Мая не работеше. Посрещна го както винаги усмихната. Усмихната и красива. Докосна закачливо вратовръзката му “Версаче” и подаде устни за целувка. Умората ме не устоя на нейния напорист темперамент и “работният” му ден се проточи твърде дълго.

За разлика от работния ден на Лазар.

– Пруст, пруст – подгони свиращото се в краката му псе и продължи да подвиква. – Хайде, ма, върви, върви, ма – на една изоставаща коза и я потупа с тояжката.

Когато чу блеенето, Невена беше в градината. Отвори портите на кошарите и приготви менчетата за издояване.

Лепкавото слънце бавно се спускаше зад хребетите, които се виждаха в далечината, оставяйки след себе си само ивичка захаросано небе. Тихо и мълчаливо, без да имат за какво толкова да говорят, тя раздигна масата след бедната вечеря. Комат хляб, бобец и парче сирене ги правеха щастливи. Не искаха много, а и не знаеха какво да искат. Никога не бяха познали това, което можеха да поискат, а едва ли някога щяха да узнаят!

Борис знаеше. Знаеше точно какво иска. Вечерта, след бурния темперамент на Мая, буквално се изсипа в канапето. На масичката до него го чакаше отворена книга, която той за втори път четеше. Беше биографията на Карл Юнг и отворената страница разкриваше една друга страна от живота на великия швейцарски психолог и психиатър – да вае фигури от камък, за да каже по-късно: “Аз само се опитвам да дам форма на това, което изглежда живее в камъка и ме прави неспокоен.”

Борис затвори книгата и очите си. “Как да даде форма на това, което живее в неговия живот?! Ако беше камък, щеше да го извае!”

Хладните струйки от душа отново го обгърнаха и “калейдоскопът” отново започна да се пренарежда. Дали някога в него щяха да се разбъркват и други човешки картини?! Вярваше!

Тъй както вярваше и Лазар, незнайно в какво, заспал кротко до Невена, сънуващ, че го осиновяват богати хора... Може би не същите, които осиновиха брат му и не няколкото секунди разлика – ивица време и едно малко белегче от майчината утроба, които щяха да пренареждат картините от “калейдоскопа”, в очакване някога да се срещнат...