Дядо ми

Помня, че дядо ми е разказвал за участието си във Втората световна война. Но много подробности съм забравил. Една вечер започнах да си спомням. Изведнъж се озовах вътре в тази битка и я видях каквато е била. Стреляше отсреща немска картечница. Никой не смееше да се надигне. Нашата картечница беше замлъкнала. Бяха свършили патроните. Командирът на няколко пъти издаде заповед да се занесат кутиите с патрони до картечницата ни. Но още щом наш войник ставаше преведен, германската го покосяваше. След доста наши убити командирът се отказа. Нямаше смисъл в тази ситуация. Никой не би успял. Тогава, без да е получил заповед, а той беше санитар на първа линия, дядо ми грабна двете кутии и хукна към нашата картечница. В този момент шрапнел го удари в корема. Наоколо се развикаха лягай, лягай, но той не спря. И не легна. И това го спаси. Ако беше легнал немската, която вече се целеше по него, щеше да го пререже. Така с дупка в корема дядо ми успя да достави боеприпасите. Немската картечница беше ударена и замлъкна. Нашата атака продължи. Възхитен от героичната постъпка командирът обеща на дядо ми, че лично ще го предложи за орден. Но после това не се случи. Боевете бяха едни от най-тежките. Загинаха много храбри наши воини. Убит беше и командирът. И дядо ми не беше докладван за орден.

По-късно, в лазарета, когато дядо ми молеше за вода, а при тази рана вода не се даваше, дядо ми чу, лекарят да казва: дайте му вода. Той така или иначе няма да преживее нощта с тази рана. Ще умре. И му дадоха да пие. Но и тук неговият висок дух надделя.

После дядо ми оцеля. И си тръгна жив.

След малко и аз престанах да чувам грохота на войната. Опомних се и излязох от тази ситуация. Но и днес съм сигурен, че бях там. И съпреживях това, което преживя дядо ми. И за първи път си дадох сметка, какво значи живот и смърт и героизъм и война. И как дядо ми е продължил да живее след всичко преживяно.

Много години след това дядо ми все пак получи медал. Но той не се гордееше с него. Просто му се радваше, като дете. За него истинският орден, истинският медал, беше самият живот. А него той беше заслужил.