Единайсет предполагаеми разказа, кръжащи около една легенда

В книгата “Рано за вечеря, късно за обяд и малко по-нататък” Златка Христова включва, както сама заявява, единайсет предполагаеми разказа, кръжащи около една легенда. Легендата е: Урдовиза. Една приказна история, обхващаща две хилядолетия – променяна, приспособявана, актуализирана съобразно промените във вековете. Умелото съчетание от исторически факти, митология и авторова измислица прави повествованието реалистично и истинно, героите оживяват пред нас с всички свои човешки качества, терзания, копнежи и мечти, обвити в ореола на мистичното и свръхестественото.

Историята започва от първите следхристови години, след роминския погром над владенията на астите. Ктистът Китендор изгражда саморъчно крепост, достойна за неговата дъщеря Урдовиза – всъщност астийска принцеса и несъщинска негова дъщеря, спасена още като пеленаче от римските легиони и заедно с малцината оцелели от нашествието асти – укрити в новосъздаденото селище. Колоритните личности в обкръжението на Китендор – коптът Абрам, баба лечителка Неренеа, друидът Гранмар, наричан ласкаво от малката Урдовиза – Дядру (съкратено от дядо друид), допринасят всеки със своята емоционалност за единението в пъстрото общество. Вплитането на различните култури в едно допринася за духовното израстване на принцесата – за нея слънчевите богове на Гранмар – Алаунос, Бейсириса, Белен, са едно и също нещо с тракийския слънцебог Аполон. Елинския Зевс гръмовержец тя свързва в съзнанието си с тракийските Гебелейзис и Збелсурд. Когато Абрам ѝ разказва за разпятието и възкресението на Божия син, тя отгатва там чертите на Сабазий – скала, огън и венец. Слизането на Богородица в подземния свят не е нещо ново, защото и Орфей вече е слизал там...

В такава среда израства детето, баба магесница Неренеа я обучава в лечителство и магии, и не само – любознателната Урдовиза придобива познания и по корабно строителство, зидария, тъкачество, изчисляване на календари, билкарство, астрология, пеене и танцуване, свирене на флейта и китара... но наред с познанията по много езици и писмена, в нея се вплита химерата да бъде винаги закрилница и пазителка на своите – траките и на светлото в човека.

Разказите започват с една вирусна епидемия, наричана “лоймос”, преди две хилядолетия и завършват с “поредната” вирусна пандемия по същите земи през двайсет и първи век. Китендоровата Урдовиза, със знанията си и с помощта на баба лечителка Неренеа, Абрам, Дядру – успява да спаси съгражданите си и да преодолеят коварния лоймос. А дали днес ще се появи някоя Урдовиза, която да спаси човечеството?...

Историите оживяват една след друга през вековете. Във всяка от тях неизменно присъства преродената Урдовиза, нейната мъдра наставница баба Неренеа – с различни имена – Перигла, Тетида, Сидара, Зуница, но същата, помнеща предишните си прераждания. Във всичките години мъдрецът Гранмар – Дядру живее в своята пещера, обгърнат в дълголетната си мъдрост...

Пренасяме се векове по-късно, след създаването на българската държава. Поредната Урдовиза вече е радетел за българската писменост и съдейства на учениците на братята Константин и Методий.

Мястото е свято, и същевременно кръстопът на народности – ако в началото тук са се събрали асти, елини, даки, мизи, дентелети, келти, няколко юдеи и араби, сега вече се поделя от ромеи, българи, славяни, обединени в единна България, един език, една писменост и единно християнство – българите притаяват своя Тангра, а славяните уж забравят за Лада, Сварог и Дажбог.

Следващата среща е още няколко века по-късно, по време на Второто българско царство – среща с богомилите, анатемата против тях от Бориловия синодик и противостоенето срещу твърденията на презвитер Козма. И спасяването на Китендоровото селище от божието проклятие срещу греховното гонение на богомилите.

След още няколко века – мощната османска инвазия. Няма го вече Дядру, изнесъл се от пещерата си и отишъл там, откъдето е дошъл... Силите на мъдрата баба понамаляват, но младата Урдовиза слуша напътствията на боговете от скалите на морския бряг. Една трогателна легенда за саможертвата на местната болярка в името на свободата – история, разказана живо, реалистично и запленяващо. Китендоровата местност отново е спасена, свободата – извоювана с цената на живота и запазена за още няколко века...

Последният разказ ни пренася в наши дни – векът на комуникациите, технологиите, урбанизацията и трескавата забързаност отникъде заникъде. Преродената мъдра баба е вече инженер, владеещ съвременните технологии, а нейната внучка – жадно попиваща хилядолетната мъдрост... Ще успее ли съвременната Урдовиза да ни спаси от поредното божие наказание... Авторката отговаря завоалирано чрез думите на поредната преродена баба Неренеа, Перигла, Тетида, Сидара, Зуна:

Отговорите съществуват някъде във времето успоредно с нас, трябва да се пресегнем през портал, за да ги вземем, или да се свържем с божественото, за да ги получим.

“Рано за вечеря, късно за обяд...” е книга, изпълнена с мистика и реалност, митове и измислица, легенди преплетени с фантастика, но всеки от единадесетте разкази носи своето послание – времето неизбежно следва своя ход, а ние трябва да съумеем да се впишем на правилното място в правилното време. Дали времето тече линейно и не се повтаря, дали е в кръг и циклите му следват или елипсовидно се разширяват, повтаряйки старото и представяйки по нов начин новото... Дали душите ни се прераждат и с всяко ново появяване ще имаме повече мъдрост от предишното? Дали човечеството изобщо се е поучило от грешките и мъдростта на предишните поколения? Все въпроси, на които е невъзможно да се отговори пряко. Книгата поставя повече въпроси, отколкото дава отговори.

Китендоровата Урдовиза е с поглед, обърнат към миналото – да издири, обнови и съхрани традициите, културата и писмеността на своите прадеди; българската Урдовиза е посветена изцяло на настоящето – да изгради от множеството съжителстващи етноси единна народност – в една държава, с един език, една писменост, една религия; Урдовиза от османската епоха е изцяло отдадена на своя народ, ратуваща за свобода и готова на саможертва в името на независимостта; а съвременната Урдовиза – объркана и несигурна... Ще успее ли тя да “прогледне” и да избави човечеството от тежката, трупана с хилядолетия карма? Това зависи от всеки един от нас – ако приемем Урдовиза в сърцата и душите си такава, каквато е – с носените от вековете мъдрост и разум, с посланията, съхранявани грижливо в морските вълни... Тогава... може и да успеем.

От всяка една страница на книгата безкористната Урдовиза ни поглежда изпитателно и като че ни пита: готови ли сме да приемем новото, което всъщност е добре забравеното старо, готови ли сме да продължим напред по правилния път – да повторим старото по нов начин и да учим новото, незабравяйки старото...

В този ред на мисли книгата на Златка Христова е един прозорец към душите на всеки от нас – прозорец, който да съумеем да отворим и да пуснем в себе си светлината. И както казва от страниците богомилът Дамян: “Ако не си давате сметка за мрака в себе си, как ще победите този мрак?”. Последната Урдовиза, от последната страница, е посветена на тази нелека мисия. Дали ще успее? Времето, следващо неумолимо своя ход, ще покаже.

А защо е “Рано за вечеря и късно за обяд” – ще научите от самата книга.

--------------
Златка Христова, “Рано за вечеря, късно за обяд и малко по-нататък”, разкази, 2021.
--------------