Минало, настояще и бъдеще в “Една книга” от Валентин Нешовски

“Една книга” е озаглавил своите размисли македонският писател Валентин Нешовски. Под на пръв поглед непретенциозното заглавие се крие произведение, изключително богато по съдържание и обхват на теми, идеи и проблематика. Жанрът се колебае между фантастика, достигаща до фантасмагории, преминава през философия, наука, религия и достига до глобалните размисли за минало, настояще, бъдеще, за изкуствения интелект, за вселената, пространствено-времевия континуум, безкрайността и единството на реалността. Всичко това умело съчетано, умерено комбинирано и елегантно преплетено задава на читателя повече въпроси, отколкото дава отговори. Съчетано с перфектния превод на български от Наталия Недялкова, книгата успява да поднесе на читателя в изключително достъпен, приятен и забавен вид тежките философски съждения, представени тук в художествена форма.

Главният герой Том – обикновен градски жител на средна възраст, някъде около петдесетте, притежаващ всички слабости и недостатъци на средния урбанизиран индивид, и даже в повече – напр. овладял до съвършенство безупречната способност да не помни. Времето, в което живее, не е точно постулирано, но в повествованието се загатва, че е някъде две-три десетилетия след 2050 година. Време, в което са в апогей невежество, незнание, недодяланост и простащина, граничеща с дебелащина. Хората не умеят нищо, за всичко се доверяват на изкуствения интелект, не разговарят, не общуват помежду си, разчитайки единствено на изключително умните мобилни телефони.

Интеграцията на човешкия мозък с изкуствения интелект. Хората станаха жертви на собствените си изобретения. ... Искаха да свържат чиповете с нервните окончания в мозъка. Беше само въпрос на време да бъде инсталиран чип в човешкия мозък. Това просто щеше да бъде естественият ред на свързване с изкуствения интелект, нещо, създадено от малцина, а щеше да засегне целия човешки мравуняк. Не бяха ли те новите богове? Дали тези гении вдъхваха нов електронен живот на оглупелите маси?

Том е любознателен индивид, постоянно задава въпроси, на които не може да намери отговорите. Въпреки уникалната си неспособност да помни, той притежава удивителна логична мисъл, открояваща го от общото мнозинство, общуващо само с “рудименти, прости фрагменти, защото проклетите недозрели тикви от това време четат само къси СМС-съобщения”. Том се възмущава от тираничното силово наложено в световен мащаб опростачване.

– А онези, онези... никаквици от социалните мрежи, не им бяха достатъчни СМС-съобщенията, та измислиха емоджита, смайлици и художествени закачки, само и само да направят децата допълнително неграмотни.

Привидно спонтанните философски разсъждения на Том са прихванати от Пощальона на Вселената Секстариан и докладвани свише на Твореца, Природата, наречена Тя, Великата Архитектка. По нейни указания главният асистент на Секстарей – Монорей организира едно реално-виртуално пътешествие на Том през време-пространството. Заедно с главния съветник Спектър и неговия помощник Калеид отговарят на всички логични, нелогични, странни и шантави въпроси на Том.

Така нашият герой узнава, че името Секстариан представлява съвкупност от шестте неща, които са от съществено значение за неговото битие – всичко, за всеки, във всеки момент, минало, настояще и бъдеще. Времето, в трите му измерения – преди, сега, после – е главната мистерия в пространствено-темпоралния континуум.

Въпросът, който мъчеше Том, беше защо бъдещето, щом се случи, моментално се превръща в настояще, а настоящето, щом се случи, моментално се превръща в минало. Следователно, казваше си той, всичко – бъдещето, настоящето и миналото – се случват в един миг.

Не е пропуснат и въпросът – откъде идват мислите?

Цял живот се питам коя е моята следваща мисъл. Знам ги всичките биохимични процеси в мозъка, размяната на електрони, която се случва в нервните възли, но все пак не мога да си обясня каква е тази комбинация, кои са тези енергетични баланси, които в отреден момент ще се намерят, ще се разберат помежду си и ще се конвергират, за да произведат нещо толкова скъпоценно, каквото е мисълта.

И разбира се, не на последно място – какво е животът?

Имаше само обща представа, че животът е добър, дори и да е лош. И насред най-лошия живот, и насред най-ужасната болест, и насред войната хората се страхуваха да умрат. “Ирационален страх”, мислеше Том, “така че просто не знаем дали смъртта е спасение от живота”.

Отправната точка е 13,8 милиарда години, и от тях едва няколко милиона – последователно, homo erectus, homo neanderthalensis и homo sapiens, и новата раса homo technologicus – всяка следваща мутация израждаща се в по-глупави, по-самонадеяни, по-алчни и по-агресивни творения – поредица от грешки на Природата.

Спектър успокоително пояснява на нашия герой презумпцията, заложена в закономерното препрограмиране на homo-сите.

... След триста хиляди години хомо сапиенс и пет хиляди години писана история, тези, глупави и не съвсем виновни, но неграмотни, получаваха своя шанс да излязат от анонимността, да се групират, да се размножават и насилват реалността, истината, благоприличието, и да създават своя собствена информация, различна от нормалността, различна от простата истина. Защото истината е проста.
... Универсалната наука – теорията за ВСИЧКО, обединяващата теория, която вашите учени толкова много търсят от името на останалото човечество, което само живурка, пишейки от телефоните си.

Монорей не е особено очарован от непредвиденото “развитие” на интелектуалното ниво на сапиенсите.

Хората, в ежедневната си припряност да публикуват в социалните мрежи какъв обяд са яли и на кой плаж са се пекли, не знаеха, че скоро някой ще им предложи чип, който да свържат с мобилния си телефон и по този начин да увеличат пространството за съхранение на спомените си, част от историята си, част от себе си в дигитална форма, която ще остане завинаги на някой диск, популярно и манипулативно наричан облак. Те лакомо ще погълнат възможността, без да се замислят, но само за да снимат мартинито с чадърчето или филе миньон, което така гордо са поръчали в някой безполезен морски ресторант.

През цялото реално-виртуално пътешествие през време-пространството Том получава “на порции” отговори на всичко, което го вълнува. Последната стъпка в одисеята е среща лично с Великия Творец – Природата, олицетворена в образа на красиво момиче с венец от живи цветя на главата си. Има ли надежда за човечеството, такова, каквото го познаваме, и в пътя на развитие, по който е поело, какво трябва да се направи, за да се излезе от тази безизходица, в която сме затънали, и какви са отговорите и наставленията на Главния Архитект, читателят ще разбере, като прочете книгата.

И все пак – безнадеждна ли е ситуацията, застрашени ли сме от самоунищожение и неминуем ли е краят на човешката цивилизация?

Може би – не! Ако злощастният ни свършек е предначертан, въпреки предоставената ни “свободна воля”, и нищо не може да се направи, за да се промени, то посланията на Валентин Нешовски, споделени в “Една книга” стават излишни.

Тенденцията в интелектуалното развитие във вселенски мащаб, според Конструктора Природа е израстване, като всяка по-горна степен е себеосвобождаване от желанието за материалното и приютяване на духовното. Ако нашата “свободна воля” ни спъва и потъпква през тези хилядолетия все още на “нулева степен”, то други светове в галактиките са надмогнали материалното и са се издигнали на по-висок клас на развитие. Показателен е един кратък диалог между Спектър и нашия герой.

– ... достигналият до Четвърти клас интелект ги е освободил от желанието за материалното. В техния свят няма пари, няма алчност, няма омраза, няма надпревара, няма войни. В техните светове има ВСИЧКО, достатъчно за всеки. Те са достигнали върха. Произвели са всичко, което можеше да се произведе за всеки индивид. Сега са само щастливи. Щастливи са, където и да се намират.
– Но, но това е краят на напредъка – ядоса се Том.
– Не е – каза Спектър. – Остана любовта.
– Към кого?
– Към всеки. Всички се обичат, и се обичат, каквото и да се случи.

Звучи утопично и недостижимо, но пък е толкова красиво. А и... знае ли човек, може пък някога... някое следващо ниво – homo amoris – да го постигне и нашата планета. Тя, богинята Природа, ще се погрижи, от нас се иска единствено да й се доверим и да следваме нейните насоки. А те са на всяка крачка около нас.

“Една книга”. Една равносметка. Едно предупреждение. Едно послание. Една надежда. Книгата не е от тези, които се четат “на един дъх”. Буквално всяко следващо изречение поставя нов въпрос, ново опасение, нова угроза... На някои от въпросите божествените пратеници отговарят недвусмислено (вероятно за да могат и homo technologicus/telephonicus да схванат поне частица от посланията), други са оставени на въображението на читателя. Една книга – размисъл, която ще остави нахвърляни мисли и съждения в главата на читателя дълго след като затвори и последната страница. Една книга, която ще го провокира да преоткрие доброто в себе си, да го извади на бял свят и да отстоява идеята за един по-добър свят, по-добро бъдеще за нашите поколения.

------------
Валентин Нешовски, “Една книга”, роман, превод на български Наталия Недялкова, изд. “Либра Скорп”, Б., 2024.
------------