За “Преоткриването” на Eлена Инджова – като хуманен, психологически и езотеричен акт

Да си призная, не бях изненадана, когато г-жа Инджова, мой бивш началник от Отдел “Закрила на детето”, към която все още респектът не ми позволява в пълна степен да се отпусна и да я нарека просто “Елена”, сподели, че у нея зрее идеята да събере в книга свои творби, в които е отразявала своето друго “Аз”, пощадено от публичност и белязано с нейната разпознаваема и оставяща трайна следа обществена роля. Доколкото познавах богатата й природа, тя щателно се стараеше да огражда с неминуемия отпечатък на нормите, произтичащи от нейната позиция в йерархичната система – но само формално, като външен израз на изискуема сдържаност и ниво. В същото време Елена Инджова винаги е носела осезаем заряд на бликаща емоционалност, изключително точен вътрешен компас, определящ посоката на хуманните търсения и строги критерии, рамкиращи основополагащи понятия като справедливост. Изумявала ме е нейната непредадена и неопорочена съвест, честен подход към: човек, цел, кауза, мисия, Вселенска повеля – да съхраним зрънцето извечно знание и мъдрост, които се предават, като реликва, чрез нишката, свързваща поколения и носените с тях тайни на битието.

Съвсем наскоро, докосвайки се до личността на Елена – като творец, а не като авторитет (всъщност двете понятия не се самоизключват), вече бях успяла до голяма степен да премина символичната граница на професионалните взаимоотношения, които за себе си ще съхраня като една незаменима духовна школа – като стил на работа, подход към индивидуалното и уникалното във всекиго, залагане на онези страни в същността, които те определят като качествена и действена личност, успяваща да вплете капацитета си в единна цел, подчинена на закрилата на общочовешки ценности. Разбира се, човек, който е бил подвластен на Доброто и неговото ревностно търсене и отстояване – в човешки и професионален план, не би могъл да бъде различен и в своето творческо амплоа. Наскоро големият български режисьор Георги Дюлгеров, по време на последния фестивал София филм фест на брега, преди прожекцията на филма “Трампа”, в който играе Петя Дубарова, разказа свои спомени от процеса на заснемане на кинолентата, запазила една бургаска и национална реликва завинаги жива. Той сподели, че не е бил изненадан от таланта на Петя като актриса. “Един човек, който е толкова талантлив в писането, е талантлив във всичко”, заключи режисьорът. Да, така е. Защото всяко човешко същество носи в себе си – като послание през вековете, целия кумулиран заряд на генома на човечеството, в който се отразяват изкристализирали прозрения и знание, сякаш дадено отвъд нашите твърде ограничени представи. Елена Инджова е благословена със сетива, улавящи именно този “шепот на времето”, който носи, като пролетен вятър, послания от древността – когато ние, хората, сме били не по-различни, в израза на своите чувства, в истинността на поривите си, в духовните си търсения, в пропаданията си в кратерите на болката, в издигането и катапултирането към Светлината.

В своята първа книжна рожба (пожелавам на Елена Инджова да не бъде последна!) авторката е събрала свои стихове и разкази, родени в различни години от нейното личностно развитие – от бурната емоционалност на младостта, до уталожената нега и мъдрост на зрелостта. А тогава Реката на живота тече по-бавно, умерено и има сетивността да приеме много повече послания – както от лодките на наши себеподобни, по пътя си, така и да опознае – в детайли и в перспектива, бреговете на нашите очаквания, страхове, проектирани болки и излекувани рани. Чрез мисловно-емоционалната проекция на нейното поетично творчество тя отразява различни аспекти от духовното си израстване, канонизирано в единно проявление на материя, дух и интелектуален заряд. Пътуването на Елена Инджова в многообразието на света – като ежедневно предизвикателство, през което всеки е длъжен да премине, подчинявайки се на неумолимостта на битието. Посланията на книгата надхвърлят рамкираните понятия и преминават символичната граница между видимо и невидимо, тленно и нетленно, досегаемо и недосегаемо, обикновено и сакрално.

Подбраната – като емоционална есенция, част от творчеството на Елена Инджова в книгата “Преоткриване” отразява – като рефлекторно огледало, вникващо в най-щателно скриваните вътрешни пространства, неизменното следване на избраната от нея посока. А избраният път е символ, реликва, духовно отстояване, висша цел и посвещение – ръкополагане в тайнството на смисъла на съществуването. Понякога той е нелицеприятен, твърде често несправедлив, но носещ изкупление, пречистване и тласък към просветление. Малцина са посветените души, тези, които са дарени със свръхсетивността на древни жреци, трансформирали човешки съдби и болки в избуяващия огън на пречистването. Елена Инджова е една от тях. И това е осезаемо. Спомням си невероятния й професионален усет към сложни казуси, човешки съдби, заплетени с възлите на тежки житейски предизвикателства, нейния вездесъщ “поглед отгоре”, над условности, над видими белези, над очевидността. Тя имаше нестандартен и непогрешим подход и ключ към разгадаването на всеки един професионален случай. Със същата вещина и отговорност спрямо себе си и Вселенските канони, Елена Инджова извайва поетичните образи и кодове, носещи символната сила на езотерични послания и докосващи идентични преживявания и прозрения у всекиго. Тази завихряща сила е особено близка на хора, които са съпричастни с нейното мислене и разбират сложната й същност.

В “Преоткриване” всеки, дори непознаващ личността на авторката, би могъл да изрови свои затлачени спомени, носещи носталгичните вериги на забравени и неотработени болки, да възвърне искрящата радост от малки открития по пътя си, да погледне навътре към себе си, да преоткрие истината за собствената си природа, стремежи и вътрешна сила. И да си прости. Защото човек би трябвало да бъде добър, ласкав, справедлив, прощаващ и щедър и към себе си.

Плувайки в емоционалните води на книгата, се оглеждаме в бреговете на разнопосочни чувства: неосъществен копнеж (в стихотворението “Самотна лодка”); себесътворяваща се и всеобхватна любов, завещала на поколенията енергията на своето магично случване (в “Преоткриване”); гмуркане в извечни тайни и прозрения с измерения на съдбовни (в “Божествения остров”). Продължавайки имагинерното пътуване, изплуваме към преоткриването на изконни истини, коленичили в молитвен транс (в “Молитва”), надникваме отвъд триизмерието на несъвършената ни реалност – към многомерното пространство на Божествената любов и послания (в “Сън”). Усещаме полета на духа, достигаме до откритията за истината за света и за нашето място в него, за закодираните информационни взаимозависимости, определящи позицията ни в координатната система на житейския ни път. По този избран път следваме траекторията на сърцето си, благословени свише (в “Полет”).

Докосвайки се до духовния свят на Елена Инджова, достигаме до неоспоримата житейска максима за енергийните причинно-следствени връзки, закодирали нашите избори и поемащи тежестта на последиците от тях на квантово ниво (в “Съпричастност”), усещаме – като леден полъх, ограбващите пръсти на алчността и ненаситността на човешките сетива и щения, отровили спонтанната радост, породена от обикновения, но изпълнен с взаимност и смисъл човешки живот, завещан от предците ни (в “Алчност”). Съпреживяваме обезцененото, предадено и трудно за преглъщане настояще, подчинено на пагубната инертност на страстите (в “Зарове”). Сензитивни и признателни сме за симбиозата между родовата памет и неподражаемия емоционално-енергиен щит срещу всичко пошло и заплашващо ни в реалния живот – от тези, които са ни създали, нашите родители и пазители (в “Мълчание”). Осъзнаваме, с цялата й трансцедентна сила, дилемата – да не пристъпваме светостта на приятелството, или да се изкушим от разкривената гримаса на предателството и лесния избор да бъдем слаби. Ако си позволим да се поддадем на тази недостойност, не бихме достигнали нивото на древните рицари, когато честта е била равнозначна на право на живот, а нейното потъпкване – обричане на фактическа или духовна смърт (в “Приятелство”). Продължавайки емоционалното пътуване, се впускаме в безумно красивия танц на душата – сияйна кода на красивото човешко присъствие в твърде мрачния свят, който самите ние трябва да осветим – чрез вътрешното си сияние (в “Танц”). С изострени сетива улавяме отразената с документална рязкост и яркост на случванията разказвателна нишка, разкриваща трагичното лице на една безсмислено жестока война, погубваща души, тела и остатъци от вяра (в разказа “Окупираната земя”). Позволяваме си да следваме траекторията на неведомите пътища, начертани от Съдбовния ваятел на чувства и тяхното красиво преплитане в единния монолитен образ на Любовта (в разказа “Любов за двама”) и т.н.

С тези мои думи с опитах да изразя своя емоционален резонанс от книгата “Преоткриване” и проекциите на собствената си мисъл. Оставям на читателите, пристъпващи към твореца Елена Инджова, да преоткрият собствените си вътрешни тежнения, духовни търсения или спонтанно родени открития, закодирали в нашето скромно и лимитирано земно проявление висшия израз на Божествения благослов.

-----------------
Елена Инджова, “Преоткриване”, стихотворения и разкази, Бургас, 2019.
-----------------