Епиграфи в “Старопланински легенди”

Епиграфи в “Старопланински легенди”

“Старопланински легенди” е образцова творба (в смисъла на Елиът) в родната литература. Нещо повече: в своето надвременно величие тя запълва една празнота – тази на липсващия национален епос. (Нещо, което не можем да твърдим за “Кървава песен”, да речем, въпреки претенциите на автора й). Може дори да се каже, че присъствието й в националния митопоетически текст е равностойно с Ботевото творчество. След 1927 г. вече четем “фолклора” през Йовковия фикционален всемир, а не през Ботевата фикция “народ”… И дори разбирането (ни) за “фолклора” се променя, като към “митологизирана старина”.

Отношението фолклор-литература никога не е достатъчно отчетливо: но не периодизацията трябва да имаме предвид. Литературата “предхожда” “фолклора”, който е неин конструкт: фолклоризмът създава обратното усещане, че едва ли не литературата дължи нещо на тези неми, регионални реликти. Този Йовков сборник (цикъл?) с разкази опровергава доста клишета по отношение на представите за “фолклора”, намерил като че ли своя пространствен локус по “старопланинските” била и чуки (в едно романтическо “горе”), но не и “там на Балкана”, чийто херойски, прекспониран, че и “центриращ” българското, образ (“Балканът”, който в “легендите” е само фон) би смазал този крехък, чувствен, съкровен свят на възпоменанието. А защо да не кажем, “българското” направо си е равностойно с останалото етническо присъствие; Йовковия свят затова го чувстваме и като “реален”, понеже не придърпва чергата към някаква си въобразена уникалност. А нима самата История не е фикция на фикциите: във всеки случай в обширната Отоманска империя етносите не са битували във вид на “поробени народи”. В гъстата като мед фикция на “легендите” залепват какви ли не битиета, но от(в)ключването им става именно с изобретените от Йовков “фолклорни” представи (или представи за “фолклора”, преобръщанията са многократни…). Тук веднага вмятам, че Йовков е превъзходен техник на разказа, не някакъв си “мистик” (вярно, че с нещо атмосферата в “легендите” напомня “келтския сумрак” (Йейтс)… но литературното “техне” е налице, (нещо такова твърди Ортега-и-Гасет за романистиката на Достоевски… Иначе излиза, че лудите биха били най-добрите хроникьори на собствената си лудост).

Някъде у Хайдегер открихме, че за него “антропология” и “хуманизъм” са идентични по съдържание понятия. В литература като българската (често пъти захапваща си опашката) “калките” могат да буквализират или да замъглят някои значения така, че да повтаряме някоя глупост до вцепеняване. В този дух не е ли по-правилно да считаме Йовков за “антрополог” (или “етнолог”), но не и за “хуманист” (или “националист”)? Някои биха възразили, че има стилистични отсенки: в такъв случай внесеното (на дъмпинг!) понятие “Възраждане”, е напълно равностойно на “Ренесанс”; преоткриват ли наистина българите някаква идентичност чрез “фолклора”, или ако четем внимателно Йовковите “легенди”, по-скоро съжителстват в егалитарния си консервиран бит във вид на “рая”, на “българи от старо време”, на “чичовци” и т.н., т.е. в едно “безвремие”, чиито характеристики напомнят вечността… явно, че такава ситуация не се революционизира, нито някъде се чува глас за свобода… Но идеята ми е, че “изобретеният” от Йовков “фолклор” е вид благородна лъжа, по-издържана в литературно отношение от тази на Ботйова: и двамата ползват епиграфи, но у Йовков те имат художествени функции, а при автора на “До моето първо либе” подчертават “идеологически”…

Мисля, че Рифатер твърдеше някъде, че фикцията е плод на интертекстуални “хватки”. И тук веднага си обясняваме функцията на епиграфите в “Старопланински легенди” (въпреки че те работят различно в отделните разкази). Епиграфите не би било правилно да считаме за архетипални матрици на разказите, самите те фикции на квадрат: по-съществено е, че ги усещаме като интертекстуален пръстен, който скрепя този чуден, “романов” по същество, свят… Епиграфите са пролуки към тези текстове, същевременно пролуки към етическия свят на Йовков, чиято лична космогония е изградена (и потвърждавана от епиграфите!) върху представата за осъзнатото възмездие: именно епиграфите извличат от “глъбината” на “народната душа” тази изначална морална мъдрост, онази “сила божия, която забавя, но не забравя”, пристигайки с бавната стъпка на древногръцка трагедия… Епиграфите са тези, които поддържат това етическо статукво, чието нарушаване носи страдания, лудост, смърт… В крайна сметка загадката на текстовете, създадени от Йовков, да фиксират едно дълговечно, българско, живо битие, дължим на оптиката, “постигната” с помощта на епиграфа; друг въпрос е – как биха облъчвали текстовете без предишните напластявания на представи, предразсъдъци и т.н. по отношение на фолклора… Струва ми се, че днес епиграфите са по-интересни за разглеждане в своята интертекстуална функция, чието изследване, надявам се, ще дочака анализи, по-задълбочени от моите…

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.