Фаталното приятелство

Мира изпрати приятелката си Ралица до автогарата, изчака я да се качи на автобуса и, след като той замина, седна в кафенето срещу спирката. Не й се прибираше още вкъщи, защото знаеше какво ще завари – вечно пияния си баща, болнавата си майка и властната баба.

Изтри навлажнените си очи и шумно въздъхна. Приятелката й замина при прекрасното си семейство и тя отново остана сама в това забравено село.

Надяваше се, че след осми клас ще отиде да учи в гр. София при Ралица. Двете момичета имаха планове, мечти..., но ето че бабата на приятелката й се разболя и я взеха в града. За Мира нямаше място в жилището им, а семейството й не искаха и да чуят да я пуснат на квартира.

Изведнъж небето притъмня, излезе вятър. Момичето стана, искаше й се да постои още малко, но се задаваше дъжд, а и вятърът се усили.

Цялото лято беше страшна жега, но последната седмица на август времето се обърна и започна да вали почти всеки следобед.

Вятърът продължи да набира скорост, Мира забърза към къщи. Ламарината от покрива на един гараж излетя и беше на косъм да се стовари върху момичето. Тя забърза, притиснала с ръка сърцето си, което щеше да изскочи от страх. Момичето погледна нагоре – небето бе почерняло, заплашително надвиснало. Блесна гръмотевица и в следващият миг плисна проливен дъжд. Мира се затича, но се спъна и падна. Седна на земята и хвана охлузените си колене. Постоя така секунда, докато премине болката и без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше от краката й, бавно тръгна.

“Ама, че проклето време! Също, както и живота ми!” – помисли си с болка. Не си направи труда нито да забърза, нито да изтрие стичащите й се сълзи.

До къщата на Мира имаше електрически стълб. От силния вятър жиците се бяха скъсали и бяха паднали в двора върху металното въже, което служеше за простор. Майката на момичето бе излязла да прибере дрехите и там си бе останала, с ръце върху простора.

Мира бутна дървената врата, влезе в двора и се закова на място. Ръцете на майка й стискаха металното въже, главата й бе клюмнала на една страна. От устата й се подаваше езикът – надебелен и черен, а изцъклените очи гледаха точно към вратата, където стоеше момичето.

– Какво ли е станало с горката ти майка?!

Мира стреснато се обърна. Зад нея стоеше момиче, горе-долу на нейната възраст. Беше скръстила ръце на гърдите си и се усмихваше. По-късно Мира щеше да види приликата между нея и непознатата, но сега... очите й бяха замъглени, а умът й беше блокирал.

– Защо не отидеш и да помогнеш на майка си? – каза непознатата, усмивката не слизаше от лицето й, разкривайки редица бели зъби.

– Да, права си – съгласи се Мира и тръгна към майка си.

В този момент на двора излезе баба й. Видя мъртвата жена, жицата върху простора и веднага й стана ясно какво се беше случило, а после и Мира. Момичето вече бе до майка си. Втренчено гледаше жената и тъкмо, когато щеше да я докосне, възрастната жена изкрещя:

– Мира, недей! Не пипай!

Момичето се дръпна назад, искаше й се да побегне, но краката й сякаш се бяха сраснали със земята.

Чул виковете на двора, от къщата излезе и баща й. Видя жена си и преди още двете да се усетят и да го предупредят, прегърна мъртвото тяло. Това беше последното нещо, което направи в живота си.

Цялото село бе потресено от тази двойна смърт и се беше събрало на гробището да изпрати семейството. Дора – бабата на Мира и майка на баща й, стоеше до гроба, впила студен поглед в двата ковчега. Очите й бяха зачервени, въпреки че не бе проронила и една сълза. Мира беше спряла да плаче, само от време на време хълцаше. Непознатото момиче, с което толкова си приличаха, стоеше до нея.

– Ако беше докоснала майка си и ти щеше да си там – каза то

Мира се извърна към момичето:

– Ти кога дойде? Всъщност коя си?

– Аз съм Арим или обратното на Мира. Дойдох с бурята, за да ти помогна – отвърна непознатата и започна да се смее с глас.

Притеснена от смехът й Мира искаше да й каже, да спре, защото все пак беше погребение, но от момичето нямаше и следа. Огледа гробището от край до край, хората вече се разотиваха, но непознатата бе изчезнала.

“Какво става с мен? Да не би да полудявам?” – помисли притеснено и не усети кога баба й е дошла при нея и я е хванала под ръка.

– Да вървим! – подкани я възрастната жена

– Видя ли момичето на гробището? Беше до мен по време на церемонията, дори започна да се смее на глас...

“Това последното не трябваше да казвам” – помисли момичето, но вече беше късно. Баба й рязко спря, обърна Мира към себе си, хвана раменете й и силно я разтресе.

– Да не си пила алкохол? Я, ме погледни! За какво момиче говориш? – извика Дора.

– Боли ме! – изплака Мира. Отскубна се и побягна.

Спря се чак на улицата извън гробището. Обърна се, зад нея нямаше никого, а и кого ли очакваше? Да не би баба й да се разтича.

Наблизо имаше малка градинка с новопоставени пейки. Мира седна на една от пейките и заплака. Усещаше такава празнота в душата си, че й се искаше да бе докоснала майка си и сега да беше мъртва.

– И това ще стане – каза Арим и седна на пейката до нея.

– Ти! Истинска ли си или полудявам? – попита Мира вглеждайки се в лицето на непознатата.

Този път непознатата не изчезна. Мира протегна ръка и я докосна – плът, но студена, мъртва. Тръпки побиха момичето, но се осмели и запита:

– Не разбирам! Каква си ти? Откъде си? Появяваш се, изчезваш... аз ли полудявам?!

– Всичко ще ти се изясни, а сега трябва да вървим. Трябва да си събереш багажа и да заминеш.

– Защо, къде трябва да заминавам? Ами ако не искам? – попита Мира, но стана и тръгна с другата.

Двете вървяха мълчаливо и ако някой можеше да види другото момиче, не би се поколебал да каже, че са близначки.

– Ти дух ли си? – попита я Мира, като я наблюдаваше с периферното си зрение.

Девойката се спря, погледна момичето и избухна в бурен смях. Леден полъх мина покрай нея, който сякаш се завъртя около тялото й, обхвана в студена прегръдка. Колкото повече Арим се смееше, толкова по-студена и силна ставаше прегръдката около тялото на Мира. Накрая непознатата спря да се смее и всичко изчезна. Момичето почувства топлина, усети как кръвта й отново нахлува и тръгва по цялото тяло. В този миг вцепенението й изчезна и тя се втурна да бяга. Спря се чак пред къщата им. Влезе, като побърза да прекоси двора с наведена глава. Не искаше да вижда мястото, където бяха починали родителите й.

Баба й беше седнала до масата и гледаше една снимка от сватбата на родителите й. Щом Мира влезе, я прибра в чекмеджето под масата.

– Ела, седни да си поговорим! – каза баба й с благ тон и потупа мястото до себе си.

Момичето не помръдна от вратата. Гледаше възрастната жена с недоверие и си мислеше що за човек бе тя. Не бе проронила и една сълза за сина си.

– Хайде, ела! Трябва да обсъдим нещо – опита се да бъде дружелюбна, но се долавяше раздразнение.

– Какво има да обсъждам с теб? Ще замина при Ралица – озъби се момичето.

– О, те там само за теб питат... да не мислиш, че си нямат грижи. А и ти не си добре, нали виждам – каза баба й.

– Какво искаш да кажеш с това? Ралица ми е приятелка и ще се радва да ме види. А ти само искаш да ме закотвиш тук, при теб, но няма да стане – тропна по детски Мира с крак.

– Баба ти иска да каже, че си мръднала – захили се Арим, която отново се появи. Седеше невъзмутимо до баба й.

– Ти какво правиш тук? Махай се! Не те искам! – изкрещя Мира.

Дора остана с отворена уста. Непознатата с едно движение се озова до момичето, доближи лице до нейното и тя усети миризмата на гнило, разложено, мирис на смърт. Изкрещя стиснала юмруци и се свлече на пода.

Мира отвори очи, но мигновено ги затвори, защото светлината я подразни. Усети хладна ръка на челото си, знаеше че е баба й. Спомни си всичко, което бе преживяла, а сега я очакваше неприятен разговор.

– Мира, детето ми! – чу ласкав глас на жена и разбра, че това не вещае нищо добро. Баба й не беше толкова мила или наистина много се беше изплашила. – Ти припадна – продължи тя.

– Добре съм – отвърна момичето, но нито отвори очи, нито помръдна. Имаше леко главоболие, но се чувстваше добре. Реши засега да не предприема нищо.

– Почини си хубаво, ние ще сме в другата стая – каза баба й и я целуна по челото.

“Ние ли! Кои ние? Да не би баба ми да е видяла онова момиче?” – уплашено си помисли Мира. Отвори очи и видя гърба на някакъв мъж, който излизаше от стаята заедно с баба й. Позна местния фелдшер и въздъхна облекчено.

Трябваше да събере мислите си и да реши какво да прави по-нататък. Явно тази Арим е призрак или някакъв демон, дошъл направо от ада. Бе чела такива истории, а и с приятелката й Ралица бяха изгледали доста филми на ужасите. Но това бяха само филми, измислици... това тук беше реално. В едно бе сигурна – че не е нито луда, нито халюцинира. Само не можеше да си обясни – защо точно на нея? Трябваше да се обади на Ралица и да й разкаже. Двете по-лесно щяха да измислят какво да правят. Тези мисли я успокоиха, но в следващият миг я лъхна миризмата на разложено. Отвори очи, над нея се беше надвесила Арим. Отрицателно завъртя глава, от което косите й докоснаха лицето на момичето. Мира потрепери от ужас и отвращение.

– Добре се справи! Браво, хубаво изплаши дъртата! – просъска другата и седна на леглото.

– Каква си? Защо ме преследваш? – попита момичето, като се пресегна, опитвайки се да я бутне, но ръката й мина през нея.

– Аз съм ти. Ти ме създаде. Не помниш ли? Аз бях твоето другарче в самотните ти дни. Говорехме си, играехме, споделяше ми...

– Не разбирам вече нищо.

Мира се опита да си спомни, но не можа. Арим изчезна, но гласът й звучеше в ушите на момичето.

“Спомни си, спомни си-и-и-и... реката...”

Мира запуши ушите си и се разплака с глас. Изглежда баба й я беше чула, защото нахълта заедно с лекаря.

– Добре ли си, момиче? Кошмар ли сънува? – попита възрастната жена, седна до нея и започна да милва главата й. Двете се прегърнаха и момичето разбра, че и баба й плачеше.

Лекарят премести стола близо до леглото и седна.

– Всичко, което чувстваш, кошмарите, умората са вследствие от преживения шок. Видяла си смъртта на родителите си, погребението... това всичко е допринесло за това ти състояние. Но си млада още и ще го преодолееш. Никога няма да забравиш, но с времето болката ще намалее – започна да й говори той.

От думите му на Мира й стана малко по-добре и наивно попита:

– Значи и Арим е плод на въображението ми, така ли да разбирам?

– Арим!? Лекарят озадачено погледна Дора.

– Да, говорих с нея... още тогава..., когато видях мама на простора – заекна момичето.

Осъзна се какво говори, но вече беше късно.

– Мира и като дете си имаше едно такова въображаемо другарче – каза бабата и оправи възела на забрадката си. Не толкова, че имаше нужда от оправяне, колкото да прикрие срама и неудобството си.

Лекарят нищо не каза. Стана и излезе, като веднага се върна с чантата си. Постави я на масата и извади от там ампула и спринцовка.

– Сега ще ти поставя една инжекция, ще те отпусне и ще заспиш, а после, когато се събудиш, ще си много по-добре.

Мира плахо се усмихна и кимна в знак на съгласие. Предпочиташе да спи, отколкото да разговаря с другата.

След, като приключи с процедурата, лекарят и баба й излязоха. Момичето затвори очи, но не можа да заспи. Лекарството не подейства, както се очакваше. Полежа още около десетина минути и стана. Беше малко замаяна, но предположи, че това е от лекарството. Бавно се придвижи до прозореца, защото на моменти й се завиваше свят, но щом вдиша от свежия въздух й стана по-добре. Облегна се на рамката на прозореца и затвори очи. От другата стая се чуваше гласът на баба й, която разпалено говореше с някого по телефона. Не мислеше за нищо и нищо не я интересуваше, освен приятната топлина, която се разливаше по тялото й.

“Сигурно лекарството действа така” – помисли си тя. От двора се чуха гласове. Баба й изпращаше лекаря.

– Значи казвате да се обърна към специалист, докато е време? – попита Дора.

Мира наостри уши, но не се показа.

– Да, така е най-добре. От това, което ми споделихте, стигам до заключение, че страда от раздвоение на личността – отвърна той.

– А, може ли да си навреди?

– На себе си едва ли, но може да стане опасна за околните. Колкото по-бързо се започне лечение, толкова по-добре – каза лекарят.

– В болница ли ще трябва да постъпи...

Девойката не чу останалото от разговора. Сърцето й се сви на топка. Прехапа устни, очите й се напълниха със сълзи. Почувства се безпомощна и страшно самотна.

Дора влезе в стаята и светна лампата. Стресна се, когато видя Мира да седи на канапето, защото си мислеше, че спи в другата стая. Плю си в пазвата и намръщено изгледа момичето.

– Изплаши ме! За малко да ми докараш някой инфаркт. Защо си станала и седиш тук на тъмно? – прогърмя твърдият й глас.

Седна на фотьойла срещу нея, свали забрадката си и започна да оправя косите си с ръце. Не че нещо бе останало от тях, но на времето се славеше с хубави коси.

– Заминавам при Ралица – с пресипнал глас каза Мира.

– Това пък откъде дойде? Нали няма да ме оставиш сама? – смекчи тона си жената, но момичето вече не й вярваше.

– Няма какво да се заблуждаваме. Така или иначе искаш да се отървеш от мен... по-добре е да замина. А и вече тук нищо не ме задържа – заяви Мира, като прехапа устни, за да не заплаче.

– Какво означава това? Що за глупости?

– Чух ви, като си говорехте с доктора, когато го изпращаше.

Дора се покашля. Не знаеше какво да каже, а и вече се чувстваше много изморена.

– Имахме тежък ден и двете. Ти погреба родителите си, а аз сина си. И двете сме изморени, изтощени и изнервени. Да поговорим утре, когато си починем на свежи глави – предложи жената.

– Щом казваш – съгласи се момичето.

Беше искрена, а и не й се спореше вече, затова стана и отиде в стаята. Още щом легна и затвори очи веднага заспа. Сънуваше, че отново е на 10 години и е на реката. Родителите й пак се бяха скарали и тя беше избягала там. Седеше на земята и ровеше в пръста с една клечка, когато кой знае откъде се появи едно момиченце. Бяха на една възраст, дори имаше подобна на нейната рокля. Предложи да си играят и Мира с радост прие. Привечер майка й и баба й дойдоха да я приберат. Момичето искаше да представи новата си приятелка, но тя бе изчезнала. На нейно място се появи Арим и изкрещя в лицето й: “Сега спомни ли си?”

Мира се събуди с вик. Сърцето й щеше да изскочи. Седна на леглото и разтри слепоочията си. Сега вече наистина си спомни. Когато майка й и баща й се караха, а баба й гледаше да се скрие при някоя съседка, тя ходеше при реката. Имаше си тайно място, само нейно и оставаше там, докато не дойдеха да я приберат. Сега се замисли – след като е смятала мястото за тайно, как винаги я намираха? Но това вече нямаше значение. Тя си спомни. Тогава важно бе момиченцето, което идваше да си играят, после изчезваше. На нея никога не й стана любопитно къде отиваше то, нали когато и да отидеше, винаги бе там и я чакаше. Новата приятелка често правеше бели, а после наказваха Мира. Никой не й повярва, че е невинна и всичко правеше другарчето й. Те се правеха, че не го виждат, а момичето настояваше, че приятелката й наистина съществува. Накрая майка й и баба й сериозно се бяха притеснили и точно когато щяха да я водят на лекар, Мира се запозна с Ралица и спря да говори за другото дете.

* * *

Мира излезе от стаята си на пръсти и тихо се промъкна в хола. Видя, че вратата на стаята на баба й е открехната. Телефонът беше на скрина, взе го и се върна в стаята си. Колебаеше се дали да позвъни на Ралица, но се отказа. Беше 5 часа сутринта и щеше да я събуди. Най-добре щеше да я изненада, когато се появеше. Усмихна се, когато си представи радостта на приятелката си. Извади от гардероба раницата си и взе най-необходимите си вещи. Промъкна се в коридора и прерови чантата на баба си. Имаше 20 лв., момичето ги взе и ги напъха в джоба. Имаше спестени пари в книжка, но сега й трябваха за път, въпреки че по това време нямаше транспорт. Щеше да пътува донякъде на стоп, а после можеше да хване автобус.

Тръгна да излиза, но се върна обратно и остави парите на мястото им. Не можеше да постъпи така. От това й олекна, а за из път все щеше да измисли нещо. Излезе и тичешком прекоси двора. Затръшна дворната врата и потъна в мрака.

* * *

Дора се събуди от страшен студ. Навън вече бе започнало да се съмва, но от плътните завеси в стаята беше тъмно. Протегна ръка към нощното шкафче да светне настолната лампа, но на него нямаше нищо.

– Лампата ли търсиш? Няма я там, преместих я – чу непознат глас

– Кой е? – попита жената. Не можеше в тъмното да види, затова реши да стане, но щом отметна завивката, такъв студ я прониза, че инстинктивно се сви под одеялото.

– Не позна ли внучката си?

За възрастта си Дора бе добре със зрението, но сега усети очите си замъглени. Разтърка ги, но нищо не можеше да види.

– Би ли светнала! – помоли жената, като се опитваше да се овладее, но страхът започваше да я завладява.

Усети някакво раздвижване, после една ръка я удари през лицето. Лампата светна – нямаше никого. Дора огледа стаята, лампата си стоеше на място, температурата в стаята се бе покачила. Ако не беше болката от удара по лицето, щеше да си помисли, че е сънувала. Стана, цялото тяло я болеше. Отиде и отвори вратата на стаята на внучката си. Видя я, че спи и се върна обратно в стаята си. Погледна се в огледалото, едната й страна на лицето бе силно зачервена.

“Сигурно съм сънувала и съм се наранила в съня си” – помисли си тя и си легна отново.

* * *

Мира извади късмет. Още щом излезе от селото я застигна и качи един товарен камион. Остави я на магистралата и веднага след това на стоп я качи младо семейство, което се връщаше от морето. Веднага щом седна в колата заспа и се събуди чак в София. Хората бяха така добри и я оставиха пред кооперацията на приятелката й. Качи се на втория етаж и натисна продължително звънеца. Сърцето й преливаше от радост. Натисна звънеца още веднъж и допря глава до вратата, но не долови никакъв шум. Беше около 9 часа и би трябвало да са станали. Бутна вратата и тя се отвори.

Още от коридора я лъхна миризма на кръв. Вратите на апартамента бяха затворени. Мира постоя секунда в коридора. Коремът й се беше свил на топка от лошо предчувствие. Нещо я подтикваше да се маха, но тя пристъпи смело напред и отвори стъклената врата на хола. Гледката я накара да онемее. Навсякъде имаше кръв. Телата на родителите и бабата на Ралица бяха на дивана. И на тримата гърлата бяха прерязани.

Мира не можеше да помръдне, като че ли краката й се бяха парализирали. Тогава чу шум от другата стая.

“Ралица” – тази мисъл накара момичето да дойде на себе си. Изтича към стаята, от която идваше шумът. Отвори вратата и видя приятелката си, която с едната ръка притискаше корема си, а в другата държеше телефона.

Мира коленичи до нея. Сълзите се стичаха по лицето й.

– Защо, Мира, защо го направи? – изхриптя Ралица. От ъгълчето на устата й изби кръв, а очите й загубиха блясъка си.

– Какво става? Не разбирам... какво съм направила... – изплака момичето и прегърна силно приятелката си.

– Така трябваше да стане – появи се от нищото Арим.

– Ти... ти.. – изкрещя Мира и скочи, но другата я хвана за ревера на якето й с лекота и я понесе.

Стовари я на дивана върху другите трупове. В този момент влезе полицията.

Мира вдигна трепереща ръка.

– Тя го направи – посочи към Арим, след което припадна.

Полицаите се спогледаха учудени, защото там където сочеше момичето нямаше нищо, освен опръсканата от кръв стена.

* * *

Стационарният телефон иззвъня. Дора тъкмо си беше легнала да си почине малко. Цяла сутрин беше шетала – вечерта щяха да идват далечни роднини, при които Мира щеше да замине да живее, докато завърши. Звъненето продължи и това ядоса възрастната жена – “Защо ли Мира не вдига?”.

– Момиче, вдигни най-после този телефон! – провикна се тя.

– Не мога, бабо! – извика й в отговор.

“Защо така й се промени гласът на това дете?” – помисли си жената и стана.

– Да, моля!

– Вие ли сте Дора Ковачева? – попита плътен мъжки глас от другата страна.

– Да, аз съм. С какво мога да Ви помогна? – попита Дора и тръпки на безпокойство и страх преминаха през тялото й.

– Внучката Ви Мира Николова Ковачева е задържана за убийството на семейство Петкови.

– Не Ви разбирам! За какво говорите?

Мъжът от другата страна започна да разказва, но възрастната жена остро го прекъсна:

– Не Ви е срам! Да си правите такива шеги с хората! Внучката ми в момента е в другата стая.

След което затръшна телефона.

* * *

Лекарят дълго звъня на вратата на семейство Ковачеви, но никой не дойде. Тогава той бутна дървената порта и влезе в двора, където се спря за секунда и потръпна. Не знаеше как точно да обясни чувството, което го обзе. Сякаш смъртта беше навсякъде. Поколеба се дали да не се върне, но бе обещал на Дора да я посети. Качи се по стълбите и влезе в хола. Дора седеше на канапето затворила очи, а на скута й имаше отворен албум със стари снимки. Когато я приближи, лекарят само констатира смъртта й. На земята видя паднала снимка. Наведе се, взе я и се вгледа в лицето на Мира от снимката.

Снимката беше направена до реката. Момичето беше на не повече от десет години и държеше някого за ръка. Когато сложи очилата си и се вгледа по-внимателно, видя че държи за ръка друго момиченце, което едва се забелязваше, но приликата им бе поразителна. Двете си приличаха, като сестри.

Зави му се свят. Вече бе разбрал всичко. Хвърли снимката на масата и побърза да напусне това място.