Феникс: 1. Метаморфозата

Феникс: 1. Метаморфозата

Според един древногръцки мит олимпийските богове Хермес и Афродита толкова много се обикнали, че се слели и се превърнали в едно същество...
“Като мастило и хартия – нима можеш да ги разделиш?” (индонезийска поговорка)

Било едно прекрасно утро, когато те се появили на бял свят – една пеперуда и едно водно конче, които щели да имат твърде странна съдба. Една река ги деляла. Те били родени на нейните два бряга. И двете насекоми не били обикновени. Били някак по-различни и го усещали още от малки.

* * *

Когато пеперудата още не била пеперуда, а малка ларва тя нищо не знаела за света, разбира се. Но усещала, че е различна. И усещала, че има мисия. Че нещо съдбовно ще й се случи. Тя гледала другите пеперуди, които вече пърхали безгрижно наоколо. Гледала ги часове наред, изпаднала в транс от красотата им. Така искала да бъде като тях... Но не била. А тяхното безгрижие, с което пърхали между цветята и тревите в росните утрини, огрени от първите лъчи на слънцето, й било чуждо. Защото тя започнала да усеща, че те живеят егоистично – само за да покажат красотата и безкрайното разнообразие на багрите и рисунките по крилцата си, които наистина били смайващи и уникални. И за да се нахранят и наспят до другото утро – когато да привличат погледи. Отново и отново... В един хубав ден малката ларва решила, че не иска да е като тях. Вече искала да бъде себе си. Ако ще това да значи, че ще е грозна или самотна, или дамгосана. Като вълк-единак. Тя имала и една мечта – да изживее някаква велика любовна история, докато е млада, защото любовните истории й се стрували много красиво нещо. Разказвала й ги най-мъдрата и стара пеперуда, която живеела в този район, преди да умре. Тази пеперуда била много кротка и любвеобилна и не похабявала живота си само в празно перчене като другите, а разказвала най-красивите човешки истории, които била видяла през дългия си (за пеперуда) живот.

Такава била малката ларва. И някак все я влечало към другия бряг на реката. Сънувала понякога, че там има някой, роден тъкмо за нея. Усещала... Най-сетне дошло време да стане какавида. Тя знаела за метаморфозата. Чудото на пеперудите. И само на още един вид от животинското царство – водните кончета... Тя изплела своя пашкул и се откъснала от света за известно време – за да се превърне най-сетне в красива пеперуда. И засънувала своята велика любовна история... Като онези, човешките, за които й била разказвала мъдрата, стара пеперуда. Като тази за невъзможната, но толкова истинска, любов на Ромео и Жулиета, която бе чула да разказват по-начетените хора от селото наблизо, докато пасели овцете си.

* * *

От другата страна на реката, успоредно с какавидата, растяло едно водно конче. То изпълзяло през едно блестящо утро от водата и се залепило за една скала, за да изсъхне старата му кожа на слънце и после да се измъкне от нея, досущ като змиите. Променен. Преобразен... То усетило през онзи ден, че това е Денят – за Метаморфозата. Усетило и радост в сърцето си. “Най-сетне – мислело си то – ще изплувам от реката и от грубата си, грозна, стара обвивка и ще мога да летя и да разучавам света!...” Щяло да го види с нови очи. И да потърси нов, по-красив смисъл на живота си – вече като едно красиво, летящо водно конче. Смисъл, по-различен от този на скучното му и самотно ежедневие преди метаморфозата, минаващо в ловене на храна и плуване из все същата, до болка позната река, която вече не му бе достатъчна. Тя не можеше да изпълни неговия свят докрай... Бъдещото водно конче мечтаеше да види света. Да лети, да се рее леко и свободно във въздуха. Да усеща вятъра... Да се погрее на слънце, кацнал на някоя тръстика...

* * *

Един и същи бил денят, в който завършила метаморфозата – и на пеперудата, и на водното конче. Нейната и неговата метаморфоза. Бил прекрасен слънчев ден. Сутринта... Капките роса блестели на слънцето този ден така, сякаш светът също се раждал отново. По-красив. Странен, чуден, неежедневен. Различен... Във въздуха се усещал мириса на този ден, който щял да бъде ден на чудеса – мирис на промяна изпълвала утрото. Всичко било заредено сякаш с повече живот от обикновено. И с очакване нещо хубаво да се случи. Или поне важно и значимо. И живата, и неживата природа около реката излъчвали това. Полъх от тази атмосфера на промяна можел да усети само един безкрайно чувствителен човек – и от скалите, и от тревите, от водите на реката, от камъните в нея, от насекомите и всички животни, които живеели наоколо. Но най-вече с очакване и усещане за нов живот, както и с прекрасно любопитство към света, били изпълнени нашите главни герои – пеперудата и водното конче.

Към обяд тя бавно започнала да разкъсва пашкула, който я делял все още от света и от новия й живот. И от така очакваната от нея любов... След известно време успяла да разкъса докрай ненужната й вече обвивка и с лека болка в цялото й тяло, както и в крилете, тя с известни усилия най-накрая успяла да ги разпери и да полети безцелно в топлия, слънчев ден. Първоначалната болка не я притеснила, тъй като тя била една – макар и млада – твърде мъдра за възрастта си пеперуда, и знаела, че всяко нещо на този свят се ражда с болка. Че всяка промяна и всяко ново начало изискват усилие и поставят своите трудности и препятствия пред променящото се създание. Затова тя не се уплашила. Знаела, усещала, че след тази болка ще дойде нещо друго...

И полетяла. Тя прелитала от цвят на цвят, дивейки се искрено на красотата на цветята, на свежестта на въздуха и на благозвучния ромон на реката, която си течала невъзмутимо все надолу и напред, каквото и да ставало около нея, дори да било твърде интересно. Реката (както всички реки впрочем) никога не забавяла своето темпо, подчинявайки се на вечните правила на природата, които повелявали винаги: все надолу и напред... Пеперудата се възхищавала на всичко наоколо. Направо била онемяла от красотата на този ден, независимо, че не виждала този свят за първи път – нали преди това била ларва. Но тя чувствала някъде дълбоко в себе си, че има нови очи, ново зрение за света... Чувствала се невероятно. Всичко, което виждала, й се струвало прекрасно. А пък всички живи същества наоколо (а може би и неживите – кой знае?) се дивяли на нейната собствена красота – нали я виждали за първи път. Такава пеперуда никога не били виждали, колкото и красиви пеперуди да бяха пърхали наоколо... В нейните багри и рисунките по крехките й крила имало нещо особено. Сякаш най-древната история на света била изрисувана върху тях... Историята на вечните неща. В особена честота трептяла тя...

А на другия бряг водното конче – почти по същото време, в което тя излетяла от пашкула си – разкъсало старата си, посивяла и изсъхнала от слънцето, напичащо скалата, кожа и се измъкнало от нея, както змиите от своите стари кожи. И той бил в нов вид като нея. Чувствал се толкова лек, за първи път в живота си. И полетял. За първи път... Дишал въздуха сякаш съзнателно и се реел в простора... И между тръстиките.

* * *

Внезапно, в един кратък миг – един съдбовен миг дори! – пеперудата и водното конче се съзрели от двата бряга на реката. И тогава... В този кратък миг, който им се сторило, че продължил цяла вечност, се случила и голямата, истинската промяна. Метаморфозата с главно М, която и двамата тайно в себе си (без да го осъзнават дори) били очаквали цял живот. Те разбрали в един вълшебен миг – от тези, които са като пролука във времето и пространството – какво им бе липсвало дотогава. Винаги. И се влюбили безпаметно и безгранично един в друг. Ей така – от пръв поглед. По-скоро от първо усещане... Между погледите им сякаш се получил вакуум. Въздухът изтръпнал. Настръхнал сякаш. И всичко живо наоколо усетило нещо особено в него. Някакво напрежение... И всички се взрели в тях като в транс. Дори и реката може би забавила своя ритъм         , за да ги погледа. Не била само красотата на нейните чисто нови и прелестни криле... Нито само красотата на неговата горда осанка. Между тях имало усещане... Родила се любов. Усещане за другия, че е точно като теб и те е търсил винаги. Усещане, каквото твърде рядко се случва, за съжаление. Много животи минават и угасват без това свещено усещане...

Те, като хипнотизирани, полетели един към друг, за да се срещнат във въздуха – точно над средата на реката. Полетели – всеки от своя бряг – устремени, както никога дотогава. Един към друг. И малките им сърца и души преливали от толкова нови и невероятни емоции... Усещания, представи. Мисли и чувства. Така те полетели с най-чистите възможни желания към първата си среща. В първия ден след своите лични метаморфози. Като омагьосани... Предчувстващи в един миг (представяйки си, усещайки) колко красив и щастлив би могъл да бъде цял един живот заедно! Живот, който им предстоял. Със създаването, от любовта им, на нови създания – дечица, за които да се грижат. Представили си как се събуждат в хиляди прекрасни и росни утрини – винаги заедно – и как се поглеждат щастливи. И как поглеждат, пак заедно, един до друг, и едновременно, към слънцето. Те видели в своите души първите му лъчи винаги да огряват щастливия им дом... И се видели по цял ден – а защо не и по цяла нощ – да пърхат от цвят на цвят, да летят и опознават света и живота заедно. Видели се как се очароват от красотата наоколо, от местност на местност, сякаш всеки ден виждат този свят (в който отдавна били родени сами, и слепи за тази красота) за първи път. Защото са заедно. И са искали – и двамата – само това. Какво по-хубаво от един такъв живот на този свят, какъвто (и това е най-хубавото в цялата история, която ви разказвам) и двамата си представили и пожелали един с друг. Летейки един към друг...

Но когато вече били доста близо до срещата си, сърцата им се свили от внезапен, вледеняващ страх. Едновременно си го помислили... Едно и също нещо. “Но какво ще стане ако природата не ни позволи да сме заедно? Защото все пак сме представители на различни видове... А природата не позволява такава любов...” Тези мисли, които сковали доскоро радостните им и пълни с очакване сърца в страх, се родили едновременно в тях. Пеперудата си помислила още: “Това е невъзможна любов. Като в онези велики любовни истории на хората, които ми разказваше мъдрата пеперуда... Като тази на Ромео и Жулиета.” И в този миг се чудела дали да е щастлива или пък нещастна. Имала основания и за двете. Ако любовта им се окажела невъзможна, тяхната история щяла да е наистина от великите и драматични истории на света. Стари и вечни като него самия... С това мечтата й да преживее такава любовна история била на път да се сбъдне. Но, от друга страна, това означавало, че онзи прекрасен живот, който и двамата си представили, че ще изживеят заедно, до края на дните си тук, нямало да има шанса да се случи в реалността. Щял да си остане една несбъдната мечта и възможност. Тези щастливи дни, които и двамата едновременно усетили, че могат да изживеят заедно, щели да останат неизживени... А това е най-тъжното нещо на света. Те щели да се превърнат в сън, в блян, но не и в реалност. Щом си помислила това, сърцето на красивата пеперуда направо се разкъсало от мъка. И неговото също. Сърцата им, мечтите им, родени в един миг, били вече разбити в следващия. Какъв ден само!... Твърде много преживявания за един ден. Ден на метаморфози... “Какъв живот само е този живот!... Какъв объркан свят е този, в който сме принудени да се научим да живеем...”, мислели си те, все така летейки един към друг. Не можели да се спрат вече. Или щели да живеят заедно или щели да умрат от мъка в самотата си... Или от нещо друго? И двете насекоми трескаво търсели в съзнанието си някакви опори. Някаква утеха и причина любовта им да се осъществи. Помислили си: “Вярно е, че сме различни. Но все пак и много си приличаме по някои неща. И двамата сме насекоми, горе-долу един ръст сме. Освен това и двата ни вида преживяват метаморфози...”

Те все още летели към първата си среща над реката. Унесени в мислите си един за друг, хипнотизирани от погледа на другия, те не успели да забележат, че напрежението във въздуха се е променило. Че слънчевият, топъл ден следобед се бил превърнал в нещо друго. Не вдигнали поглед към небето, за да видят надвисналите и довени бързо от вятъра черни облаци, които заплашително се сгъстявали над реката. Над тях самите... Те не усетили как другите живи същества около тях били излезли от вцепенението си и бързали да се скрият на сухо преди да е започнала бурята, която създавала новото напрежение във въздуха. Преди да е завалял дъжда... А облаците обещавали той да бъде проливен. Другите живи същества все още имали чувство за самосъхранение. За разлика от пеперудата и водното конче, които били вече безнадеждно влюбени един в друг...

“Все пак и двамата преживяваме метаморфози...”, кънтяло в главите им. Когато вече били съвсем близо един до друг и след секунди щели да се докоснат за първи път, да осъществят първата си среща над реката... една светкавица внезапно продрала небето над тях и се спуснала надолу. Към земята. Към реката... И ги изпепелила за един миг.

Последвалия силен гръм, който огласил околността, те вече не можели да чуят. Вече се били превърнали в пепел, изгорени от небесния огън... Толкова крехки били крилцата им. И самите те. Така уязвими!... И така пълни с живот и влюбени само миг преди това... Само успели да усетят отчаяно, само миг преди да ги изпепели светкавицата – “Ние никога няма да успеем дори да се докоснем... Никога. Никога!...” Това чувство кънтяло в тях. И те наистина не успели да се докоснат. Приживе...

Превърнати били в пепел и така се посипали едновременно над реката. Стопили се и се слели в нея, чак когато били вече изпепелени. Това била последната им метаморфоза. В този пълен с промени ден. И в техния живот въобще... Прекършен така неочаквано. И толкова, толкова рано...

Поне в последното си пътуване, вече разтворени като пепел в реката, те били заедно... Така пътищата им се слели в един общ път.

Винаги надолу и напред... Каквато е посоката на реката.

А може би това е най-важното пътуване?
В смъртта – последната метаморфоза...
Или предпоследната?
Кой знае?...

--------------
Публ. в блога на Кристина Митева ----->>>>>
--------------