Феноменът “синестезия” в контекста на “семантичния вакуум”

Феноменът “синестезия” в контекста на “семантичния вакуум”

На латински език сензус (sensus) означава усет (усещане). Поради широкото използване на латинския език в медицината, думата “сетивен” често се заменя със “сензорен”. Същата дума (усет, усещане) на гръцки език е естезия. Тази гръцка дума също се използва, особено в клиниката. Например загубата на даден вид сетивност се нарича анестезия, а повишената чувствителност – хиперестезия.

От тук идва и понятието “синестезия” (от гръцки: συναίσθηση < σύν “заедно” + αἴσθησις “усещане”) е неврологично явление при което дразненето в една сетивна или когнитивна система води до автоматичен, неволен отговор в друга сетивна система

Друго определение на синестезията е феноменът на възприятие , при който дразненето На един сетивен орган (поради излъчването На възбуждането от нервните структури на една сетивна система към друг), заедно със специфични за него усещания, предизвиква и усещания, съответстващи на друг сетивен орган.

Трябва да се има предвид, че синестезията не е психическо разстройство Терминът “синестезия” в повечето случаи се употребява в смисъл на “единство на чувствата”. Това разбиране обаче е неточно, тъй като синестезията е явление, което трудно би могло да бъде дефинирано, поради включването на много психични феномени в това понятие.

Към момента само част от видовете синестезия са описани от учените. Въпреки че синестезията е обект на внимание от страна на науката още от края на XIX и началото на XX век тя е изоставена от учените в средата на XX век. Поради малкия брой обекти на изследване.

Психологическите изследвания показват, че синестезията може да има измерими поведенчески последици, а проучванията на функционалните образи на мозъчните невроизследвания показват различия в моделите на мозъчната активация.

Установено е че синестезията е пряко свързана с творческия процес. Синестезията е обект на внимание не само заради нейната привлекателност, но и за постигане на по-добро разбиране на процеса за познание и възприятие, което е общо както за синестетите, така и за обикновените хора.

Някой синестети твърдят, че не са подозирали, че преживяванията им са необичайни, докато не разберат, че при останалите липсват. Други казват, че се чувстват така, сякаш пазят тайна през целия си живот. Повечето синестети съобщават, че опитът им е приятен или неутрален, но се срещат случаи, когато синестетите се оплакват от сензорно претоварване.

Въпреки факта, че синестезията се третира като проблем на медицината – по-точно като неврологично отклонение, много от синестетите не възприемат “отклонението” като пречка. Нещо повече, някой от тях отчитат синестезията като “подарък”, “скрито чувство”, което не биха искали да загубят.

Преживяващите синестезия обикновено разбират за различното си възприятие още в ранното си детство. С течение на времето, те се научават да прилагат тази си способност в ежедневието си, включително и по време на работния процес. Например те използват своите умения, за да запаметяват имена или телефонни номера, да извършват математически процедури наум, както и да се занимават творчески дейности като изобразително изкуство, музика и театър.

Въпреки общите черти, които позволяват широко дефиниране на феноменът синестезия, личният опит е много различен. Това разнообразие е отбелязано още в ранните проучвания на синестезията.

Например, някой синестети съобщават, че гласните са по-цветни, докато други твърдят обратното – че съгласните са по-цветни. Самодокладите, интервютата и автобиографичните бележки от синестетите показват огромно разнообразие от видове синестезия, интензивност, осъзнаване на разликата във възприемането на синестети и несистестези и начини за използване на синестезията в работата, творческите процеси и ежедневието.

Голяма част от синестетите са склонни да участват в творчески дейности.

Предполага се , че индивидуалното развитие на познавателните и възприятийните способности, в допълнение към културната среда, води до многообразие в осъзнаването и практическото използване на явлението синестезия.

Синестезията може да варира между всякакви две сетива или модалност.

Видовете синестезия се записват, като се използва следната нотация: x → y, където “x” е патогенът или спусъкът на опита, а “y” е състезателният или допълнителен опит. Например възприемането на букви и цифри (събирателно наречени графеми) едновременно с цветовете е обозначено като графема синестезия → цвят (графема-цветна синестезия ).

По същия начин, когато синестетите виждат цветове и движения в резултат на възприемането на звук, този тип синестезия се нарича синестезионен звук → цвят / движение (акустичен цвят), иначе наричан хроместезия (фонопсия/акустично-кинетичен/).

Въпреки, че почти всяка логична комбинация от “тригер на опит / състезателен опит” може да се появи при синестезия, има няколко често срещани разновидности.

• Графема-цветна синестезия.

Появата на цветни или текстурни асоциации за букви, цифри и думи (например всяка буква или число е силно свързана с определен цвят). Освен това синестетите възприемат отделните букви от азбуката и числата (наречени общо графеми).

Докато цветовете на различните индивиди се различават, изследването на голям брой синестети разкрива някои общи черти във възприемането на определени букви (например буквата “А” най-вероятно ще бъде червена)

Като дете Патриша Лин Дъфиписател и синешет) веднъж казва на баща си: “Разбрах, за да направя” R “, първо трябва да напиша” P “и след това да начертая линия от цикъла. Изненада ме толкова много, че мога да превърна жълто писмо в оранжево, като просто добавя тире “

Според невролога Ричард Сайтовик , хроместезията (фонопсията) е “нещо като фойерверк”: “Глас, музика и различни звуци от околната среда, като звук на чинии или лай на куче, предизвикват усещане за цвят и фойерверки на формите, които възникват, движат се и след това изчезват, когато звукът спре. Звукът често променя възприемания оттенък, яркостта, трептенето и посоката на движение. Някои хора виждат музиката сякаш на “екран” пред лицата си.

Според Денис Саймън музиката произвежда вълнообразни линии, като на осцилоскоп – линиите се движат в цвят, често метален, с височината, ширината и най-важното – дълбочината. Любимата ми музика има линии, които се простират хоризонтално отвъд “екрана”. /”“Цветната среда на индиго”/

Хората рядко стигат до консенсус за това какъв цвят възниква с определен звук. Плоският клавиш B може да е оранжев за един човек, а син за друг.

• Кинестетично-слухова синестезия

Кинестетично-слухова синестезия – способността на някои хора да “чуват” звуци, когато наблюдават движещи се предмети или светкавици, дори ако те не са придружени от реални звукови явления, са открити от американските учени Мелиса Саенц и Кристоф Кох от Калифорнийския технологичен институт.

• Синестезия за локализация на последователността (числови форми)

Хората, които имат синестезия за локализиране на последователности (числови форми) (синестезия на пространствената последователност – SSS) са склонни да виждат числови последователности като точки в пространството. Например числото 1 може да бъде по-нататък, а числото 2 може да бъде по-близо. Хората със SSS обикновено имат по-добра памет. Такива хора, наред с други неща, виждат месеци или дати в пространството около тях. Някои от тях виждат време под формата на часове, над и около тях – Числова линия( Числовата линия, представена от Франсис Галтън.

Първите цифри до 12 съответстват на лицето на часовника).

Числовата линия е ментална карта на числата, която автоматично и неволно се появява, когато човекът, който я притежава, мисли за числата. Редът с номера първо е документиран и описан от Франсис Галтън в работата му “Видения на здрави хора” [Акустично-тактилна синестезия].

С акустично-тактилната синестезия някои звуци могат да причинят усещания в части от тялото. Това е една от най-малко разпространените форми на синестезия.

• Мизофонията е неврологично разстройство, при което негативните преживявания (гняв, възбуда, омраза, отвращение) са причинени от определени звуци. Ричард Сайтовик предполага, че мизофонията е свързана или може би дори форма на синестезия.

Учената Мирън Еделщайн и нейните колеги сравняват мизофонията и синестезията по отношение на връзката между различни области на мозъка, както и техните специфични симптоми. Те формулират хипотезата, че “патологичното изкривяване на връзките между слуховия кортекс и лимбичните структури на мозъка може да причини форма на звуково-емоционална синестезия”.

• Други форми

Получена е информация и за други форми на синестезия, но досега те са малко проучени от научна гледна точка.Тези форми включват съотношението на хората с цветове (“аурична” синестезия), емоциите с цветовете (емоционално-цветна синестезия), цветното обоняние (обонятелен цвят), шумоленето на миризми (обонятелен звук) и много други.

Причина за възникване. Днес се знае малко за това как се развива синестезията. В момента се провеждат първите изследвания на синестезия при деца и нейното развитие.

Известно е че обикновено синестезията се развива в детска възраст в период, когато децата за първи път се срещат интензивно с абстрактни понятия .

Тази хипотеза се нарича семантична вакуумна хипотеза и обяснява защо най-често срещаните форми на синестезия са графемни цветове и локализация на последователности (числови форми) и числова линия.

По правило това са първите абстрактни понятия, на които децата се обучават в съответствие с изискванията на образователните системи.

Интересно е, че явлението синестезия може да се появи и при практикуващи медитация, дълбока концентрация, т.е. сензорна депривация или използване на психеделици като LSD ,мескалин и дори марихуана. Въпреки това, синестетите съобщават, че общите стимуланти, като кофеин, цигари и алкохол, не влияят на тяхната синестезия.

В съответствие с хипотезата за семантичния вакуум синестезията е явление, което възниква чрез извличане на смисъл (процес на разбиране) под действието на синестетичен стимул. По този начин синестезията може да се разглежда като фундаментално семантично явление. Следователно, за да се разберат нервните механизми на синестезията, се нуждаем от повече разбиране на механизма на семантиката и извличането на смисъла. Това е нетривиален проблем, тъй като това е не само въпрос за областта на мозъка, където данните се “обработват”, но и въпрос за разбиране, отразен например в проблема с китайската стая.

По този начин въпросът за нервната основа на синестезията е дълбоко вкоренен в общите психофизични проблеми.

Този подход е тясно свързан с т.нар. Конструктивни теории за възприятието, според които важна роля играе именно семантичното значение на наблюдаваните обекти.

Каква е връзката между нервните механизми на сетивните системи и семантиката?

Сетивните системи представляват сензорния дял на нервната система и дават информация за състоянието на околната среда (светът, който ни заобикаля) и вътрешната среда на организма. Сетивният дял на нервната система включва:

• соматосетивна система;

• зрителна система;

• слухова система;

• равновесна система;

• обонятелна система;

• вкусова сетивна система.

Зрението, слухът, обонянието, осезанието и вкусът са основните сензорни модалности, чрез които човек получава информация за качеството и количеството на предметите, тяхното разположение в пространството и влиянието, което оказват върху тялото.

Всяка една сетивна система се състои от определен вид рецептори и множество от сетивни неврони. Сетивните неврони провеждат и обработват информацията, която идва от рецепторите. В повечето случаи в резултат на дразненето на даден вид рецептори се получава определено усещане. С появата на усещането завършват процесите, които протичат в границите на разглежданата сетивна система. Ако в обработката на получената информация се включат и допълнителни мозъчни структури и усещането се сравни с предишни усещания, които са вече запаметени се развива по-сложен процес, наречен възприятие. При възприятието се наблюдава разпознаване и осмисляне на усещането. Това означава, че възприятието е неразривно свързано с разбирането. Невинаги дразненето на рецепторите е свързано с пораждане на усещане. Усещането е едно осъзнато явление, а понякога информацията, която сетивните системи доставят на мозъка, не достига до съзнанието. Пример за това е дразненето на барорецепторите в артериите, което всъщност не се осъзнава, т.е. не води до появата на усещане.

Съзнанието е неразривна част от процеса на възприятие. То представлява състояние на мозъка, което се характеризира с правилна ориентация на индивида за време, място, както и за самия себе си. Човек в ясно съзнание знае какви са неговите усещания, мисли и действия, каква е собствената му връзка с околната среда. Съзнанието е необходимо за осъществяване на всички висши функции на нервната система.

Основната му функция е да осигури най-добър текущ анализ на информацията от околната среда и миналия опит, както и да я направи достъпна за частите на мозъка, които вземат решение, планират и извършват волевите движения. Най-висшето ниво на съзнанието е самосъзнанието. То включва възможността на човек да разбира собствените си мисли, да прави самооценка, да разбира различието си от останалата част от обществото.

Съзнанието е необходимо за сложната обработка на сетивната информация, която води до възникване на усещания, възприятия и възможност за разпознаване на обектите (включително и хора) в околната среда. За съзнателното възприемане на сетивната информация е необходимо:

• вниманието да бъде концентрирано и фокусирано върху информацията;

• текущата сетивна информация да се задържи в оперативната памет

и да се свърже с миналия опит, съхранен в дълготрайната памет;

• сетивната информация да бъде свързана с контекста, времето и мястото;

• да се извърши оценка на значението на сетивната информация.

Всичко това означава, че съзнателното възприемане на сетивната информация изисква активиране на сложна мрежа от мозъчни структури, които са свързани не само с непосредствената обработка на сетивната информация, но и с вниманието, паметта и емоциите. Ако не се активира цялата мрежа, информацията остава неосъзната.

Съзнанието е невъзможно без поддържане на състояние на бодрост, за което основна роля имат дифузните модулаторни системи на ствола и неспецифичните ядра на таламуса.

Те осигуряват такова ниво на възбудимост на коровите неврони, позволяващо им да взаимодействат помежду си и с другите мозъчни области по бърз и пластичен начин, което е необходимо условие за съзнателните функции.

Каква е ролята на възприятието? Възприятието от своя страна има за цел да информира възприемащият за всяка промяна в околната среда, за да може той пълноценно да реагира, планира и взема решение как да постъпи в съответната ситуация. Всъщност именно взаимодействието между живите същества и средата е предназначението на възприятието, за да могат те да реагират адекватно в заобикалящата ги среда, като по този начин обезпечат оцеляването си. Затова процесът на възприятие изисква активното внимание да бъде насочено навън, за да се фиксират обектите в пространството, да се преценят формите, размерите, местоположението и въз основа на тази информация да се реагира, планира и вземе решение как да се действа.

Как се осъществява възприятието? Първо, постъпващият от вън сигнал (зрителен, слухов или др.) се предава от рецепторите по нервните пътища в проекционните полета на кората на главния мозък, където търпят предварителна обработка. След това те постъпват в асоциативната кора, където сведенията се сравняват с еталона и разпознават. За зрителните стимули това са отделите в долната част на слепоочните дялове, а за кожните дразнения – вторичните и третичните (асоциативни) зони на соматосетивната кора.

След това възбудата преминава към енториналната кора, намираща се на вътрешната повърхност на слепоочните дялове и имаща отношение към паметта. Там се определя значимостта на сигнала – неговото отношение към една или друга потребност на организма. След това нервните импулси постъпват към структурите на лимбико-хипокампалния комплекс и подкоровите центрове на емоциите и мотивациите. До този момент схемата на процеса се покрива с тази на рефлекса, но той не свършва до тук. Той включва още едно звено превръщащо дъгата в кръг, а именно връщане на възбудата в кората, включително в нейните проекционни отдели.

Така нервните импулси от мотивационните центрове са налагат върху невроните на проекционната кора – върху следите на първоначалната възбуда. Получава се синтез върху коровите неврони на два вида информация – наличната (за физическите характеристики на стимула) и извличаните от паметта сведения за неговата значимост. На този етап, т.е. между 100 и 200 мс се включват и челните дялове на мозъчната кора. По този начин в мозъка тече постоянен процес на съпоставяне на информация от външната и вътрешната среда.

Усещанията възникват в резултат на цикличното движение на нервните импулси и синтеза им в проекционната кора на сензорната информация със сведенията извличани от паметта. Описаният процес съвпада по време с възникването на усещанията, измервани в психологичните експерименти. Изводът, който логично се налага е, че разглежданият механизъм е в основата на усещанията, но вече като феномен не на физиологично, а на психично равнище и изразява субективното изживяване. Полученото като резултат усещане предава не само физическите характеристики на стимула, но има и емоционална окраска.  

Важното е, че усещането, чийто физиологичен механизъм се разкрива чрез описаният по-горе процес, е базисен психически елемент, който някои учени определят като “първично съзнание”.

Интересен е фактът, че ние възприемаме обкръжаващата ни среда избирателно, т.е. в зависимост от значението, което предаваме на възприеманите обекти, до каква степен те са важни за нас, и какво означават те за нас. С други думи, човек възприема , това, което има значение за него, и игнорира външни сигнали, които към момента не са значими. Тази избирателност се осъществява благодарение на вниманието, което в същността си представлява събиране.

Именно способността да отделяме фигурата от фона и да предаваме семантично значение на всичко, което ни заобикаля, така да се каже “прави света”. Нека условно да наречем тази способност “вътрешен диалог”.

Какво представлява вътрешният диалог?

Тук следва да разгледаме един важен момент – постъпващите отвън сигнали винаги са в позицията на задаващият въпроса “какво е това?”, а апаратът за събиране и интерпретация съответно отговаря – “например: “това е дърво”. Въпросът и отговорът образуват неразривна двойка, и именно тя представлява “вътрешния диалог”. Този диалог обаче, няма нищо общо с познатото ни “ментално коментиране”, което неминуемо следва след него. Менталният коментар е резултат от последващите операции – –спомняне, преценка, планиране, и накрая вземане на решение как да се действа. Вътрешният диалог винаги предшества вътрешният монолог. Така да се каже той е първопричината на мисловните коментарии, които по правило винаги са налице, тъй като възприемащият не е свикнал да бъде лаконичен.

Често срещана грешка е да се отъждествява “вътрешният диалог” с “вътрешният монолог” и да не се прави никаква разлика между тях. От тази заблуда следва, че спирането на “вътрешният диалог” по нищо не се различава от “безмълвието на ума”, познато от будистките практики, което се свежда до прекратяване на “менталният коментар” т.е. “вътрешният говор”, продуцирането на аудиални, визуални и други конструкции, изпълняващи същата коментираща роля. Второ, буквалното приемане на термина “вътрешен диалог” предизвиква лъжливата представа, че той се осъществява чрез механизма на мисловния говор. Известно е обаче, че човекът може да мисли и без думи, може изобщо да не използва речта и дори да не я познава (като например глухонемите по рождение) – това принципно не променя нищо в режима на възприятие или с други думи – познатият ни начин за възприемане на света. Затова е нужно на преден план да се посочи фундаменталната разлика между психическите процеси на “вътрешният диалог” и “вътрешният монолог”. При “безмълвието на ума”, /като например при “медитация”/ имаща за цел да преустанови неуправляемото мислене и вътрешната реч, следва да се говори като за “вътрешен монолог”. За разлика от него, както бе посочено по-горе ““? “вътрешният диалог” се провежда между двама събеседници – “сензорните сигнали и апарата за събиране и интерпретация на тези сигнали. Тези компоненти на психиката могат да бъдат в състояние на диалог помежду си, защото притежават някои противоположни свойства.

Постъпващите отвън сигнали винаги се намират в позицията на “задаващият въпроси”, а апаратът на събирането и интерпретацията винаги “отговаря”.

Сигналите не са способни сами по себе си да застанат пред нас като отговор, тъй като са лишени от семантично съдържание. Тази подробност се пропуска от нашето осъзнаване, защото мигът на истинския диалог е прекалено кратък и всеки път предизвиква поредица от мисловни коментарии.

Когато в сферата на активното внимание навлиза сноп от сигнали от външният свят, той се превръща в електрически импулс, който изважда системата от състояние на неопределеност и я поставя в полето на избор. Ние нещо чуваме, виждаме, усещаме, но все още не знаем какво точно е то. Може да се каже, че това състояние е “пауза” между “въпросът” и “отговорът”. От друга страна обаче, този момент на “неопределеност” е “енергетична свобода”, когато “преобразуването” на електричните сигнали могат да се преподредят по най-различен начин, и всеки един от вариантите е еднакво възможен. Тази “свобода” свършва в момента, когато въпросът на сензорният сигнал получава отговор, в момента в който неопределената възбуда се превръща в “модел” изработен и избран от възприемащият. “Какво е това?” – “часовник”. За част от секундата аморфната маса от енергийни снопове преобразувани от мозъка в електрични сигнали се превръща в “нова форма”, а освен това и в “нова позиция” на системата “субект-обект”. Обектът се превръща в “часовник”, а субектът – във възприемател на обекта – “часовника”. Интересен е фактът, че ние не само интерпретираме сигналите, а и се въплъщаваме според нашите интерпретации.

От тук лесно може Да се направи изводът, че спирането на вътрешната реч може само да предотврати последиците на диалогичната активност, но не и да спре самия диалог.

На практика спирането на вътрешния диалог, ако бъде постигнато, следва да се различава от “безмълвието на ума”. Пълноценното спиране на вътрешния диалог задължително предизвиква необичайна нестабилност. Тя се изразява в разрушаване на обичайните интерпретации, което от своя страна води до сензорни изкривявания и илюзии. В резултат от спирането на вътрешния диалог системата за възприятие се пренастройва автоматично. Дълбокото спиране на вътрешния диалог обикновено предизвиква лъжливо разпознаване, създава “илюзии”, тоест отклонения от стандартната схема за интерпретация на сензорните сигнали. Това психическо състояние “между двата избора”, може да задейства верижна реакция и да преразпредели вниманието така, че да започнем да възприемаме друга картина на света и съответно да навлезем в друг тип режим на възприятие.

Във връзка с тази “пренастройка” на системата за възприятие, възниква един ключов въпрос, а именно: – Наистина ли така нареченият “диапазон” на сензорните сигнали, достъпни на осъзнаването е неразривно свързан с физиологията на сетивните системи? Както знаем традиционната представа за възприятието е материалистическа. От нея следва, че ако физическото тяло на човека не разполага с органи или съответните рецептори на ЦНС, с които да усеща полетата на излъчване, те по никакъв начин не могат да бъдат транслирани към осъзнаването. Както се вижда обаче, това правило има изключение, какъвто е случаят например с разглежданото явление “синестезия”.

Ако приемем монизмът за наша отправна точка, който постулира , че битието има една същностна природа, която се проявява във вид на енергия, то следва че съзнанието като част от него не може да бъде изолирано от потоците и импулсите на тази енергия. От тук логично можем да заключим, че всичко съществуващо може да бъде възприето, стига да има начин за трансмиране , посредством който да се достигне до осъзнаване. В зависимост от интензивността на осъзнаването и режима на възприятие обаче, тези импулси могат да бъдат усетени по различен начин. Например човекът няма специални органи за усещане на магнитното поле или на гама-излъчванията, но въпреки това изпитва върху себе си тяхното въздействие. Очевидно проблемът тук не се състои в принципната възможност/невъзможност на възприятието, а по-скоро в начина на транслиране към осъзнаването на съществуващите енергийни въздействия. Ако сноповете от импулси преминават през специализиран сетивен орган и съответстващите му рецептори, може да се каже, че начинът на транслиране е утвърден в човешкия опит и се осъществява автоматично. Ако такива органи няма, въздействието не се осъзнава – но вероятно не затова, че съществува физическа (физиологична) бариера, а затова, че не е създаден метод на описание.

Това допускане е твърде различно от концепцията, която доминира в естествознанието. Фундаменталната причина за съществуващото различие не се отнася толкова до детайлите на психо- и неврофизиологията на перцептивните механизми, а преди всичко в отношението към външната реалност.

Известно е, че човек може да бъдат заставен да вижда даден обект и да чува даден звук, по същият начин, по който може да се предизвика коленния рефлекс, мигането или слюноотделянето. С други думи – възприеманата от нас картина на света съвсем не е отражение на външната Реалност, а се обуславя от рефлексите, изработени в процеса на научаване. Това е, което превръща “необичайното” – истинския Свят извън нас в нещо съвършено неведомо. Защото “сензорното обуславяне” се разпространява върху всички перцептивни актове и цялостният образ конструиран от психиката се откроява, разпознава, оценява и осмисля само благодарение на системата от перцептивни рефлекси, формирана в процеса на еволюционното развитие като следствие от адаптацията на субекта към средата според приетите в социума закони.

При всеки контакт с външната среда сензорните системи произвеждат собствена продукция,а не отразяват постъпващите сигнали автоматично.

Съществено значение за разбирането на неврофизиологичните механизми имат две основни идеи. Първата е, че съществуват кортикофугални импулси, които идват от кората на главния мозък чрез ретикуларната формация и програмират избирателността на перцептивната информация с посредничеството на органите на сензорната система, действайки всеки път чрез периферни елементи, като съединителните влакна на ретината или кортиевия орган на слуха. Другата идея е, че центростремителните импулси от неспецифичен тип постъпват в съответните зони от кората на главния мозък през възходяща ретикуларна система и предизвикват усилване или отслабване на сензорните съобщения. Възходящата система и нейните сигнали за усилване очевидно се програмират по отношение на избирателността в съответствие с общата активност на организма в момента на постъпване на специфичните сигнали.

Става дума за това, че нашият мозък (психика, осъзнаване) предварително програмира какво именно от външния свят да бъде възприето и какво не; кое от възприетото да се интерпретира като силен сигнал и кое – като слаб. Тук се касае за основните параметри на тази картина на света, която се оказва достъпна за нашето осъзнаване. Областите на света, които не се възприемат от нас, съответно не съществуват за нас. Силният сигнал привлича вниманието към себе си и придобива по-голямо значение от слабия. Така се конструира светът, “даден ни чрез сетивата”. Да твърдим, че възприятието е адекватно на реалността, означава да пренебрегваме самия принцип на работа на нашата психика. В такъв случай – дали наистина обективният свят съществува единствено по начина по който го познаваме? Или може би има друг, достъпен за нас, който обаче все още е неизвестен? По този повод науката упорито се опитва да съхрани привичната концепция за света въпреки откритите от самата нея явления.

Защото да се признае открито наличието на пропаст между Реалността и нейното възприемане означава да се посегне на самия фундамент на нашата познавателна парадигма. Това от своя страна довежда към гносеологически капан, от който рационалистичното мислене не е способно да се измъкне.

Истината е, че това, което е “извън нас”, е необятен океан от вълни и честоти, а реалността ни изглежда действителна само защото нашите мозъци са в състояние да възприемат тази мъглявина и да я обърнат в дърветата, камъните и другите познати обекти, които изграждат нашия свят. Интересно е как мозъкът (който сам е изграден от честоти на материята) е в състояние да възприеме нещо толкова невеществено като мъглявината от честоти и да я превърне в нещо, което изглежда твърдо при допир? Дали грапавината на скала или усещането на пясъка под краката ни при разходка по плажа не са просто разновидности на синдрома на илюзорния крайник?

Това разбира се не означава, че няма твърди скали и зрънца пясък извън нас. Както казва Прибрам – Това просто означава, че един предмет има два различни аспекта на реалност. Когато преминава през филтъра на лещите на нашия мозък, той се проявява като предмет . Но ако можем да се отървем от нашите очни лещи, ние ще го преживеем като една ин-терференчна картина. Кой от тези аспекти е реален и кой – илюзия? “И двата са реални за мен – казва Прибрам – или, ако искате да го изрека, нито един от тях не е реален.”

Твърдението на Прибрам, че нашите мозъци конструират обекти, бледнее пред друг от изводите на Бом: че ние дори конструираме пространството и времето.

В този смисъл обективният свят не съществува, най-малкото не по начина, по който сме свикнали да вярваме.

Тук няма да се спираме в подробен анализ, но ще отбележим някой основни моменти.

Така например в класическата психология и физиология перцепциите се обозначават с термина “константност на възприятието”. Приема се че тази “константност” се е утвърдила в процеса на еволюция съответствие между дадения на човека опит и средата, която притежава някои “обективни” свойства. С това съответствие, за което свидетелства емпиричният опит обяснява в частност защо изображенията върху ретината, които имат различна ъглова величина, предизвикват възприятие, в което размерите на обектите се оценяват като еднакви. Така например, когато даден обект се отдалечава или приближава (в определени граници) – макар че размерите на изображението му върху ретината съответно намаляват или се увеличават, ние все така си “знаем”, че размерът на възприемания обект е неизменен. Подобни процеси могат да се наблюдават при изследването на всички останали параметри на зрителното възприятие.

Неврофизиологията по принцип търси обяснения на невронните механизми, които осигуряват тази “константност”. Известните теории относно обяснението за елементарните актове – например цветоопределянето, илюзиите за движение, влиянието на контраста върху възприемането на формата и яркостта на обекта и т.н., възбуждането и потискането, електрохимията на рецепторите и трансмитерите изглеждат наистина убедителни.

Но всички тези елементи на перцепцията са далече от сложният процес на възприятие. В нито един от тях все още няма пълноценно възприятие. Ние живеем в “картината на света”, а това е област на висока интеграция на сензорните сигнали. Тъкмо тук, всъвкупността от перцепции, физиологията започва да отстъпва пред психосемантиката, т.е. – арсенала от заучените символи с техните значения и смисли. Социалното побеждава физическото. Разбира се, не във всичко и не винаги, но достатъчно често, за да можем да твърдим, че възприемаме света като един семантичен космос, и начина ни на реагиране е силно повлиян от този факт.

Какво се случва ако “излезем” от “семантичния свят”, или казано с други думи – спрем вътрешния диалог?

Нека да разгледаме по-подробно този въпрос!

Какво се получава ако възприятието се “разпадне на части”?Практиката на “спирането на вътрешния диалог” е един уникален инструмент за произволно излизане извън семантиката , което всъщност означава излизане от познатия ни свят или с други думи класическия режим на възприятие.

Например синестетът “вижда” онова, което не може да се види, “чува” или “усеща” онова, което не може да се чуе или усети. Енергийните полета се възприемат и осъзнават с налагане на обичайните интерпретационни схеми върху сноповете от импулси, за които няма обичайна интерпретация.

Изводът е, че Енергетичното влияние на енергийното поле може да бъде отразено по много странни начини. Липсата на специални сетивни органи прави всяко възприятие индивидуално, често несподелено в опита, но не прави възприятието абсолютно невъзможно.

Този океан от сигнали, който може да бъде събран от сензорния апарат и превърнат в цялостен образ , “изплува” на повърхността и ни завладява със своето присъствие. Това се случва именно по време на истинското”спиране на вътрешния диалог”. Тук идеята е да пренастроим вниманието си по такъв начин, че да се слеем с цялата тази “лава” от сигнали.

Счита се, че съзерцанието (а не-правенето е практика от “съзерцателен” тип), макар и да може за известно време да разшири перцептивното поле, в крайна сметка води до пасивност на съзнанието, до невъзможност за действие и накрая – до забрава, т.е. “семантичен вакуум”.

Какво представлява “семантичният вакуум?

Това е преходна фаза, най-често – краткотрайна, понякога и по-продължителна, но във всички случаи задължителна, ако целта ни е да се “потопим в океана от сигнали”. Явява се като пряк резултат от перцептивното не-правене. Тя представлява “място без значения и смисли”, или, както пише В. Налимов, “семантичен вакуум”. Концепцията на Налимов подчертава креативността на този тип “вакуум”, неговата потенциалност – онова, което поражда семантичните (а по същество перцептивните) светове, различни от обичайната перцепция.

Семантичният вакуум е състояние, което е резултат от многократно и разнообразно “не-правене”, като се започне от спирането на вътрешния диалог и се стигне до по-необичайните игри с възприятието. Затова може да се заключи, че “Колкото повече се занимаваме с не-правене наяве, толкова повече развиваме необичайните си способности.

Тук възниква логичният въпрос – защо това “място без значения и смисли” води до такава продуктивност?На пръв поглед вакуумът не съдържа нищо друго, освен пустота, и би трябвало да “стопира” възприятието, да отнеме на вниманието стимулите за по-нататъшно движение.

Ето го и отговорът, даващ ни задоволително обяснение: Защото семантичният вакуум премахва смислите и границите, слива вътрешните и външните полета, отстранява категориите и различията, благодарение на които вниманието разделя фигурата от фона. В резултат на това субектът може свободно да “разглежда” всички сигнали, достъпни на опита. Тук се сблъскваме с един парадокс – неразличаването, предизвикано от не-правенето на всички видове смисли дава на съзерцаващия шанс да сравни характеристиките на външните и вътрешните полета, тоест отново да навлезе в зоната на различията.

Друго важна предпоставка за постигане на семантичен вакуум, освен спирането на вътрешния диалог, в резултат на което се появява преживяването “синестезия” е перцептивното не-правене.

На пръв поглед нашата перцептивна активност е доста разнообразна. Ние разделяме явленията и обектите, разполагаме ги в пространството и ги характеризираме с разнообразни качества. Ние създаваме среда за тяхното взаимодействие (пространството) и среда за тяхната процесуалност и причинност (времето). Всичко изброено е “правене”, общо за всички представители на човешкия вид. Обратният процес на правенето е не-правенето, чиято същност е да “размие” “описанието на света”. Това обаче, в обичайната ни среда трудно може да се осъществи, освен ако не-правенето става спонтанно, какъвто е случаят със синестезите.

Затова когато говорим за не-правене, става дума за специална работа с възприятието.

Да допуснем, че никога досега не сме забелязвали колко е странна формата на стрелките на часовника поставен на стената . Дали съзерцаването на тези стрелки , незабелязвани до този момент, ще бъде не-правене? Не е задължително. Ако символът “часовник” и понятието “стрелки” в главата ни не изчезват, нашето съзерцаване в най-добрия случай може да се сравни със (съсредоточаване на погледа върху избрана точка на зрителното поле).

Същността на не-правенето се състои в това, да “забравим” какъв обект съзерцаваме. Какво означава той? Къде е “часовникът” и къде са “стрелките”? В действителност пред нас има само една съвкупност от светли и тъмни петна, проектирани върху ретината на окото. Тези петна нямат значение, нямат семантика, докато не включим познавателния механизъм. Всеки успешен акт на не-правене ни доближава все повече до загадъчния “семантичен вакуум”.

Да се върнем отново на примера с часовника? Ако сме успели да е навлезем в правилното състояние и продължим да го развиваме, “стихията” на не-правенето ще погълне часовника, после стената , на която е поставен, прозореца, от който навлиза светлината, създаваща същите онези “стрелки” и това ще се случва, докато не бъде изчерпана централната област на зрителното поле. По-нататък следва периферията, но тя и без специални упражнения пребивава в състояние на много слабо “правене”.

Какво се случва когато центърът и периферията се сливат? Тогава цялата ни енергийност (психическа, неврофизиологична, соматична) се пренастройва. Енергообменните процеси в много отношения губят своята определеност и локалност, всичко се премества, много организирани образувания се превръщат в еднородност, координатната система на възприятието до такава степен се разклаща , че в крайна сметка остава само на един несигурен спомен. В съответствие със съществуващите модалности на възприятието не-правенето (както и правенето) може да бъде визуално, аудиално, кинестетично, проприоцептивно и смесено. Тъй като семантиката на вкуса и обонянието е слаба и аморфна, правенето и не-правенето с помощта на тези модалности имат минимална роля.)

Визуалното не-правене се осъществява най-лесно. Това се дължи на прекалената “наситеност” на информационния поток, получаван от човека посредством зрението и на високата степен на неговата дискретност. Ако говорим обобщено, визуалното не-правене използва два способа на вниманието:

1. сливане на отделните елементи

2. тяхното нестандартно разделяне.

И първото, и второто могат да имат неизброимо множество вариации. Трябва да се има предвид, че поотделно тези способи не са достатъчно ефективни: те трябва да се използват или последователно или едновременно. “Сливането” на отделните елементи в чистия си вид води до пасивност на съзнанието и на фона на един добър бодърстващ тонус предизвиква състояние– потъване в безсмислено съзерцание. Съчетано с малко умора то лесно може да “тласне” съзерцаващия към обичайната забрава, която наподобява внезапно налегналия ни сън.

Нестандартното разделяне на сноповете сензорни сигнали, напротив, провокира въображението и може да премине от не-правене към халюцинация. Подобни преживявания са забавни и интересни, но в крайна сметка те също потапят съзерцаващия в забрава – само че активна, подобна на обичайната забрава на обикновения човек, отъждествена с работното описание на света, в който живее социумът.

Третия тип не-правене е най-продуктивен. При него сливането и разделянето работят заедно. Да разгледаме най-простите процедури, на които се основава визуалното не-правене.

1. Плоскост. Както е известно, ретината на човешкото око е вътрешната повърхност на очното дъно. С други думи, това е плоскост (ако игнорираме нейната нормална кривина). Очевидно е че всеки образ се проектира върху тази условна “плоскост” и само специалното “правене” превръща плоското изображение в обемно. Къде точно възниква този обем, все още е загадка, а неврологичните и психологически модели и до днес си остават само хипотези.

Това “правене” е много по-сложно, отколкото ни се струва. То не е само оптически ефект, предизвикан от съвместяването на изображенията, постъпващи едновременно от двете ни очи. Лесно е да се убедим в това. Ако затворим едното си око – визуалното поле не губи своята обемност, както би могло да се очаква. “Обемът” на видимото се създава чрез сложното взаимодействие на гещалтите и чрез интерпретацията на това взаимодействие. Това всъщност е правенето.

Какво ще се случи ако се опитаме да възстановим реалната плоскост на един въображаем зрителен обем? Например да Използваме произволна двойка предмети, като ги поставим на различно разстояние от очите си. Единият – близо, а другият – далеч. И да “махнем” перспективата. ; Почти веднага ще се сблъскаме с една вътрешна съпротива с неясен произход. Следвайки стереотипа, ще се опитваме да напрегнем зрението си, да присвиваме очи или да ги отваряме колкото можем по-широко. Но въпреки това – далечното си остава далечно, а близкото – близко. И само ако прекрачим зад една определена бариера, ние изведнъж ще попаднем в едно плоско място.

Какво се случва тогава? Ние за миг “забравяме” семантиката на наблюдаваните обекти (ваза, часовник, лампа, чашка и т.н.), а заедно със семантиката на обекта губят смисъл и неговите граници, които отделят обекта от фона, разстоянието и т.н. Пространството и перспективата съществуват заедно със значението на възприемания предмет (явление, процес). И наистина, тази закономерност отдавна е установена: грешките във възприемането на перспективата (в преценката на разстоянието) най-често се правят точно когато неправилно идентифицираме наблюдавания обект. Достатъчно е да объркаме един кръгъл фенер с луната, и нашето възприятие веднага го “качва” на небосвода, тоест отдалечава го на огромно разстояние от наблюдателя. И обратно – ако решим, че луната е фенер, източникът на светлина изведнъж се приближава.

Както се вижда, не-правенето (както и правенето) е интегрално явление.

2. Перспектива. Смисълът на тази процедура на не-правене е напълно противоположен на предишния. Тук наблюдателят създава обем там, където неговото възприятие по навик прави плоскост.

Най-добре е да се работи със сензорните сигнали, които не се разглеждат като условност, не със снимка или картина, а с обекти, чиято семантика е безспорна. Забележителен пример за такъв обект са сенките. Неслучайно точно тях използва Карлос Кастанеда, когато се обучава на процедурата на не-правенето. Сенките са безусловно плоски фигури, хвърлени от обемните тела и за сензорния апарат това е скритият семантичен парадокс. Освен това сенките нямат самостоятелен смисъл, пребивават в периферията на описанието и в една нормална ситуация никога не стават предмет на изследващото внимание на възприемащия апарат. По такъв начин съзерцаването на сенките предизвиква цял комплекс от когнитивни дисонанси, което усилва ефективността на не-правенето.

Но има и други обекти, напълно подходящи за визуалното не-правене. Например Пукнатините върху повърхността на скала, естествените шарки, отблясъци и петна върху дадена плоскост – с една дума всякакви нееднородности, автоматично възприемани като нещо, което по природа няма обем.

Да допуснем, че сме избрали да съзерцаваме пукнатина върху скала. Знаем че тази пукнатина е неразривно свързана със скалата, че това е само детайл от обекта, предоставен за възприятие. Това знание ни кара да я виждаме така, както съответства на законите на описанието. Но ако забравим, че пукнатината е пукнатина, за един много кратък миг тя ще се превърне в перцептивна неопределеност.

Наистина е удивително, колко много черти и аспекти открива възприемащият в една обикновена пукнатина, когато забелязва паузата в потока на интерпретацията! Често разпространена грешка е прерастването на не-правенето в моделиране на самовнушени илюзии. Затова е нужно да се избягва всякакви предварителни”модели”. Например съзерцаващият хвърля поглед към шарката от сенки и си казва: “О! Това ми прилича на ... (на човек, птица, змия и т.н.)!” След което следва опитът да се задържи този привиден образ, да се направи по-изпъкнал, да се видят в него някакви детайли. Моделиращото възприятие не би трябвало да довежда практикуващия на границата на халюцинацията, тъй като

всяко въображение, което се опира на идея, ни води към познатия ни режим на възприятие, а всъщност целта е точно обратната – да се излезе от него. Различието на не-правенето от моделиращото въображение се заключава в спонтанността. Истинското не-правене е забрава на описанието на света, което ни е дадено. Постигайки такава забрава, ние попадаме в сферата на изненадващото и неочакваното; новият вариант на събиране е откритие, което винаги ни шокира.

Друг тип не-правене е Аудиалното и кинестетичното.

Макар на пръв поглед да изглежда че визуалното царство доминира в перцептивния свят, слухът и осезанието, безспорно имат важно значение за качеството на събирането на активното внимание. Не трябва да забравяме че пълнотата на събирането подразбира съгласуваност на работата на сензорните канали. Описанието на света, създадено и фиксирано от човешкия род , включва набор от правила – съгласуваност между зрението и слуха, зрението и осезанието.

Аудиалната и кинестетичната сензорика може да се използва за целите на не-правенето основно в три направления:

1. Нарушаване на връзката между каналите

2. Събиране на сигнали вътре в модалността

3. Синестезия.

Първото направление изисква продължителни усилия. То налага мащабна промяна на чувствителността за създаване на необходимото ниво на перцептивния дисонанс. Затова пък постигането на ефект по този път в повечето случаи автоматично води до преминаването в друг режим на възприятие.

Като илюстрация за това могат да послужат опитите с психоактивни вещества и анестетици. Тези агенти механично предизвикват разсъгласуване на сензорния материал. Загубата на усещането на тялото или значителното отслабване на това усещане, превъзбуждането на слуховия канал или изместването на неговия фокус – всичко това, влизайки в разногласие с данните на зрителната перцепция, бързо кара вниманието да събере друг свят на сетивния опит. Зрението се пренастройва в отговор на дисоциацията с останалите канали. Затова в повечето психеделични сеанси промените на възприятието започват в кинестетичната и аудиалната сфера, а виденията са вече по-късна фаза на халюцинирането.

Същото се случва в ситуация на “сънна парализа”. Защо човек понякога се събужда и не може да помръдне, тъй като не усеща тялото си? Защо това състояние поражда видения, които изобщо не изглеждат като сън, а повече напомнят изненадващо ярки халюцинации и дори се отъждествяват с реалността?

Именно това е ефектът на спонтанното не-правене, възникнал в резултат на разсъгласуването на перцептивните канали. Процесът на Събиране на вниманието, предизвикано от внезапното пробуждане посред нощ, по някакво причина не е завършило. Кинестетичният (а понякога и аудиалният) канал не се разпознават от субекта и затова изцяло липсват в описанието. Дисонансът от такъв тип се разбира от субекта като заповед да възстанови равновесието между отделните модалности, т.е. намери онази позиция, където съгласуваността между каналите ще бъде възстановена. Всички следващи видения и преживявания са резултат на многобройните премествания на координатите на възприятието в опитите да се въведе перцептивен ред.

Същото става понякога и под упойка, от големи дози наркотични аналгетици или дисоциативни анестетици.

Ако се постараем, можем да направим това и без използването на препарати. Релаксацията, холотропното дишане, авто-гененният тренинг, медитативното съсредоточаване върху кинестетиката и върху слуха – всички тези отдавна известни похвати рано или късно ни докарват до разсъгласуване на сензорните канали.

По-просто и затова по-подходящо за всекидневната работа е не-правенето на събиране на сигнали във вътрешността на кинестетичната или аудиалната модалност.

Ако при работата със зрението ние използваме “плоскостта” и “перспективата”, в работата със слуха спецификата на сигналите ни принуждава да се обръщаме към “звука” и “тишината”. Аудиалният свят е структуриран и по сила на звука и значимост на сигнала. За да използваме не-правенето на слуха, трябва да си спомним, че всеки от тези параметри заема своето място във възприятието, само защото ние сме свикнали да разпределяме по определен начин аудиалното си внимание.

Ако се опитаме например да пренастроим по противоположен начин отношението си към звука и тишината, ще бъдем наистина изненадани. В обикновени условия тишината е фон, а звукът е фигурата на фона. Но благодарение на произволното внимание ние можем да превърнем звука във фон, а тишината да направим фигура, структура, значимо съдържание. Тогава възниква необичайното преживяване, което прилича на онова, което практикуващият изпитва, когато за първи път възприема сенките като самостоятелни обекти. Тишината става осмислена. Тя излиза на първи план и тогава всичко изглежда различно.

Силата и значението на слуховия сигнал могат да бъдат разменени по такъв начин, че второстепенното да се отдели като главно, а главното – да отиде на втори план. Например човешката реч може да бъде слушана така, както слушаме шума на морето, а в шума на морето можем да намерим нееднородности и да построим от тях сложни структури.

В кинестетичната сфера този принцип работи като игра с наличие или отсъствие на осезаеми впечатления от една страна, и като игра със схемата на тялото, от друга. Например можем да превърнем в обект на съсредоточено кинестетично внимание участък от полето, където няма кинестетична перцепция. Най-известните примери за такова не-правене са концентрацията върху избрани области от нашето тяло, където кинестетиката не се събира просто защото съгласно описанието там “няма нищо” – точката пред гърдите, областта над темето на главата, зад гърба, пред корема и т.н.

Със схемата на тялото се работи по-сложно, тъй като то е една твърда структура. Това е шаблон, в който са поместени всички кинестетични данни, обичайно събирани от нас в познатият ни режим на възприятие. В тази структура, сигналите са разпределени по интензивност, в съответствие тяхната локализация, и – което е най-важно – в съответствие с образа на собственото тяло, с който сме свикнали.

Единственият начин на не-правене на схемата на тялото (освен дълбоката релаксация и сензорната депривация) е отказът от скрито присъстващата семантика на кинестетичното усещане.

Нека се Опитаме да се почувстваме като поле, което няма определена форма. Усещанията ни трябва да загубят пространствените си координати –именно те, по същество, определят значението на кинестетичния сигнал. Например мислено да проектираме себеусещането си върху една условна плоскост, където няма глава, ръце, крака, корем и гръб.

Това е толкова необикновена задача, че в случай на успех нейното решаване предизвиква почти мигновено навлизане в друг режим на възприятие.

Синестезиите са третото направление на кинестетичното и аудиалното не-правене и възникват дори без специално намерение. Важно е да се отбележи, че всяко упражнение по не-правене след известно време поражда изблици на синестетични резонанси. Звукът предизвиква вибрации или електрически разряди в тялото, осезанието изведнъж се превръща в бучене или свистене, кинестетичните и аудиални сигнали предизвикват проблясъци на светлина или цветни петна. Не-правенето е възприемане на синестезиите не като отклонение от правилната интерпретация на външните впечатления, а като пълноценни перцептивни снопове, отразяващи истинската обемност на реалния свят. Такъв подход безспорно обогатява нашия опит. Всички посочени психотехники допринасят за разбирането, че модалността на възприятието е само една условност, че в действителност всичко във външното поле едновременно може да се вижда, чува и усеща. Изчезването на границите между сензорните канали подготвя изследователя за друг непознат перцептивно-енергиен режим, където във взаимодействие с външното поле е въвлечена пълната ни цялостност.

Изброените психотехники предизвикват множество ефекти, които освен това са пряко свързани с промени във физическото тяло. Ето и някои от тях.

Изненадващ е фактът, че в акта на не-правенето се открива дълбоката взаимосвързаност на организираното, “конструиращо” възприятие на околната среда и функционирането на значителен обем от нервни и физически функции. Като правило отчетливо се понижава чувствителността на кожата и други тъкани, могат да възникнат трудности в придвижването или непреодолимо вцепеняване, понижава се кръвното налягане. Възможно е дори да се появи краткотрайно изгубване на “схемата на тялото” (дори по време на движение, или направо в движение) и преди всичко качествената промяна на мисловните процеси.

Мисленето става много по-образно, оживяват и се формират отново асоциативните връзки, а изводите и решенията често ни изненадват със своята нетривиалност. Може да се каже, че това състояние забележително тонизира всеки творчески процес и затова по-често спохожда поетите, писателите, музикантите и художниците и като правило – спонтанно, макар че целенасочената тренировка без съмнение би дала на творците един допълнителен импулс.

По такъв начин не-правенето (дори в случаите, когато е насочено само към външните факти на възприеманото поле) променя характера на самосъзнанието и в крайна сметка – нашия статус в “направения” свят, изпълнен с ограничения. Възприемащият губи своята егоцентричност и увереност, той позиционира себе си обикновено под въздействието на социалните изисквания, а не по вътрешна необходимост. Може да се каже, че това “объркване” е доста продуктивно, макар че първоначално предизвиква страх. Трябва да се отбележи, че неговият характер не е умствен, а сетивен. Причината да се появи в никакъв случай не е дефицитът на възможности и сили, не е в резултат на потиснатост или неадекватност, а по-скоро излишъка на енергия, необичайната многоизмерност. Всичко това поражда в тялото и главата онова, което на английски се нарича confusion защото това състояние не е просто “смущение” или “суматоха”, то е и едно “разсеяно” преплитане с безмерното поле от възможности, което затруднява избора.

Затова можем да заключим , че именно не-правенето създава енергийните предпоставки за преживяването на явлението “синестезия”.

Проучването на този феномен посредством преднамерена работа с възприятието, неизбежно ще ни доведе до нови впечатляващи открития, но заедно с това и до нови граници на чувственото и символичното.

Ако обаче подходът към разбиране на синестезиита е свързан не с междусензорна връзка, а като връзка на мислене и чувства, основаваща се на класификация на съзнанието, тогава тези открития вероятно ще бъдат продължение на тази логика на изследване.

--------

Литература:

Кастанеда К. 2010 Пътуване към Икстлан.Бард, София 2010.
Игулман Д. 2017. Мозъкът. Това си ти. Сиела, София 2017.
Толбот М. 2003. Холографската Вселена. Изток-Запад, София 2003.
https://dprvrn.ru/bg/sinesteziya-kak-vyzvat-sinesteziya---fenomen-smesha...
https://nauka.bg/sinesteziya-kakvo-e-bukvite-da-ti-shepnat-notite-da-let...

--------