Рицарят Христо Ясенов и неговият замък

Рицарят Христо Ясенов и неговият замък

Идеята за „рицаря в бляскави доспехи“ води началото си още от около 580 г. при арабите и бедуинския вожд Антар ибн Шадад. Първоначално придобива популярност сред ислямския свят и културата на източните народи, а между ХI и ХVI век се разпространява и в средновековна Испания, Франция, Германия и Италия. Създават се религиозни и светски рицарски ордени, чийто максимален разцвет е достигнат през ХII – ХIII век по времето на кръстоносните походи. Рицарският идеал е обвърза с доброволното съгласие за абсолютна лоялност към определени вярвания и задължения, на които рицарят посвещава целия си живот. Той не е господар, той служи, той се себеосъществява чрез верността и защитата на някаква велика кауза с много висок морален статус. Понятието „рицар“ е избрано от Цезар, за да обозначи съсловието на войните в тяхната цялост, като го противопостави на свещениците-рицари, които изкористяват рицарския идеал – знаем какво се случва през 1204 г. по време на Четвъртия рицарски поход след превземането на Константинопол от рицарите на Ватикана.

В България рицарството е непознато като историческо явление – по време на разпространението му в Западна Европа България е под турско владичество в пределите на Османската империя. Моралният аспект на това понятие обаче – като елемент на универсалната култура и жреческото служене на някакъв висш духовен идеал – е познато още от времето на Първата и Втората българска държава. Неслучайно писателят Антон Дончев озаглавява романа си за пренасянето на свещената книга на богомилите до албигойците в Южна Франция „Странният рицар на свещената книга“, а своята първа стихосбирка поетът Христо Ясенов озаглавява „Рицарски замък“. И съвсем не е случайно, че и аз озаглавих своята статия за поезията му по този начин. За мен той, Христо Ясенов, е истински рицар и със жреческото си служене в храма на Словото като поет и сатирик, и като участник в обществените борби за създаване на едно ново хуманно устроено общество на човешката справедливост – след ареста и преместването му в Дирекция на полицията на 10 май, 1925 г., той, заедно с още много други български интелектуалци, между които е и Гео Милев, е обявен за безследно изчезнал. А е само на 36 години!

Христо Ясенов дебютира на полето на българската поезия със стихотворението си „И плакаха цветята“, отпечатано в кн. 1 на сп. „Наблюдател“ през 1911 г.:

И плакаха цветята

Поле от сняг. И мека вечер пада.
Във бяла скръб прислушани тополи.
И пак една душа самотна страда,
и пак сама в страдания се моли.

Увехнал ден. И плакаха цветята –
под пресен сняг въздишки притаени...
И с мойта скръб ний плачем в тишината,
един във друг, един от друг родени.

В това първо публикувано негово стихотворение са откроени всички тематични, образно-емоционални и психологически особености на символизма: „бяла скръб“, „душа самотна“, „увехнал ден“, „въздишки притаени“ и тишината, в която човек и природа се сливат, за да споделят общата си болка – цветята плачат, разтърсени от силата на скръбта в душата на лирическия говорител. Ритмика, песенност на римните варианти, виталност на опиянението от красотата на природата, изключителното умение за боравене с художествените детайли от заобикалящия ни свят, обвързани със сложни психологически човешки състояния говорят, че на сцената на българската литература се е появил един нов талантлив поет.

Първата и единствена, издадена приживе на поета, стихосбирка със знаковото заглавие „Рицарски замък“, излиза през 1921 година. Авторът ѝ я посвещава на своята майка, което възприемам като благороден и благодарствен рицарски жест. В обема на стихосбирката са включени 12 поеми, изградени от различен брой фрагменти – в зависимост от художествените задачи, които си поставя творецът. Числото 12 символизира Вселената и нейното циклично пространствено-времево развитие, то е числото на действието, на осъществяването, на завършения цикъл. Може би с това поетът обвързва и подчертано пантеистичното отразяване на природата, за което говорят всички литературни критици, коментирали стихосбирката на Ясенов. В първия поетичен цикъл, озаглавен „Заключена душа“, в образа на старинния замък и неговата кула, поетът вписва представата си за Земята на фона на космическото пространство. Човечеството е заключено в този рицарски замък-Земя, а в душата на лирическия говорител „умира и се ражда / плачът на много поколения“, той страда „под покрова на всички небеса“ и няма кой „вратата да отвори“, няма кой да го спаси от „мисли безотрадни, мъчителни и тъмни“, защото денят, алюзия за раждане, растеж, зрялост и упадък на живота, клони към своя залез, свечерява и отминава, оставяйки го „със сълзи на очите, / замислен и печален, в предчувствия и страх“. Лирическият човек на Ясенов е раздвоен между жаждата си за живот и безсилието си пред волята на съдбата, иска му се да живее „сред мълнии и пролет, горение и плам“, но опитът му да се издигне над земната скръб винаги приключва по един и същи начин – с разсипания от някакъв „тъмен бог“ загадъчен прах от „тъмни теменуги“. Финалът на този първи цикъл звучи като съвет, като препоръка към себеподобните от позицията на личния опит, като имплицитно налага индивидуалистичната визия, че човекът е сам и сред хората, и на Земята, че трябва да търси своите екзистенциални опори вътре в себе си – почти като в Яворовата „Песен на песента ми“. Тук обаче много по-силно се налагат ницшеанските идеи за човека и живота. Според немския философ-идеалист Фридрих Ницше животът е сцена, на която човек трябва да играе сам. Само по този начин той може да стигне до истинското познание, да намери вечното в себе си и извън себе си, да надмогне ограниченията на времето, в което живее, и чрез четене (акт на съпротива срещу всички и всичко), да се предпази от изхабяване в любовта, от приспособяване към чужди принципи, които противоречат на неговата природа, за да постигне собственото си вътрешно равновесие:

Когато здрач прибули теменугите
и твоят ден за скърби свечери,
ти затвори душата си за другите
и в себе си утеха намери!

И в бездната на тъмните страдания
разпъвай свойта мъка и плачи!
Но в шумний хор на людските ридания
ти своята нерадост премълчи!

В „Есенен сън“ и „Приказно царство“ поетът вписва образа на майката в нейните различни измерения – като майка на лирическия говорител, като родина-майка и като майка-Земя. В „Есенен сън“ драматично-трагичните психологически и емоционални състояния на човек и природа са подсилени чрез пряко и косвено въвеждане на представата за смъртта: „в примирение и мъка гинат белите цветя“, „слънцето бавно умира“, есенният вятър събужда призрачните видения на пастир и стадо, алюзия за бог и човечество. Картината е оркестрирана – отнейде долита приглушен плач, между земята и небето се носи ехото на „вечерен звън“ и се чува болезненият вик на жерави, изгубени в мъглата. Многократната употреба на глагола „гасна“ („гаснат моите мечти“, „погасна слънцето“, „мойте радости гаснат“) в съчетание с народно-песенната стилистика на четвъртия фрагмент на цикъла, въвеждащ образа на „родното поле“ и повторения болезнен вик „Помогнете ми...родни сестри“, психологически подготвя възприемането на трагичната историческа съдба на България по време на Междусъюзническата война, положена в цикъла „Приказно царство“. С картините на минало величие и сегашна разруха този фрагмент напомня началото на Дебелянова поема „Легенда за разблудната царкиня“. Тук обаче не става дума за душата на лирическия говорител-поет, а за историческата съдба на родината-майка, притиснала до гърдите си своите мъртви синове, чернеещи се сред тревите като „задрямали войни, / забравили сякаш разгрома на страшния ден“. Някогашното „приказно царство“ сега тъне в руини, потопено в скръб след „страшната свирепост“ на нечуваната бран, надгробните плочи мълчат, посипани с пепел и обрасли с билки като знак за минала слава. Трагизмът на изобразената картина е откроен и чрез контраста природа – човек. Сякаш докосната от божия ръка, природата се възстановява бързо, раните ѝ заздравяват и изчезват под пурпура, обагрил всеки клон, златната есен „златни листи рони“, докато лирическият човек-войн, уморен от погрома, „загубил пътища и цели, / безприютен в свойта самота“, търси утеха и покой при майката. Надеждата за бъдещето обаче е жива – от финалния фрагмент на цикъла „Приказно царство“ струи енергия, чува се тропот от коне, метален звън от удари на шпаги, зов на медни тръби и страшните бойни напеви възкресяват за живот защитника на родината, който израства отново „стихиен, шеметен и горд“. В кръговрата на Времето нищо не се губи – както денят угасва, за да се роди „чист и ведър“ сутринта, така и лирическият човек на Ясенов „заспива“, „погасва“, но в „някой светъл ден“ отново ще премине като буря над града:

И сам ще бъда ураган,
разгромил всички скърби ледни,
и тържествуващ и пиян,
ще пея химните победни
на свойта героична бран.

Потенциалната енергия на този своеобразен обет на лирическия говорител пред мечтите и надеждите за бъдещето на родината, придобива по-голяма категоричност и сила в „Пробудни песни“. Повторените императиви „събуди ме“, „приближи“, „поведи“, „изпрати“ динамизират представите за взаимовръзката и взаимоотношенията човек – природа – вселена, разсейват натрупания мрак и преодоляват тежестта на „тъгата на тъмни пустини“, които отстъпват мястото си на светлото начало на живота – пробудените цветни градини се огласят от „съзвучия сребърен звън“. Лирическият говорител вече е „развързан пленник“ и усеща в себе си неистов копнеж да види „далечните родни полета“, иска да целуне крайбрежните ливади, да се превърне в езеро, в което се оглежда „лазурната безбрежност на ведри небеса“. Характерната за цялата книга триада човек – земя – небе тук придобива ново измерение – земята не е просто част от Космоса, тя носи в себе си и представите за отечество, в чието пространство е вписано неделимото единство на майката и сина, „винаги двамина“. В цикъла „Мадона“ навлиза един нов глас, който заявява сливането на лирическия човек на Ясенов с тази родна земя: „усещам те, когато нощта молитви шепне“, „усещам те в тъгите на всякоя сълза“, „усещам те навсякъде – велика и безкрайна“. В образа на Мадоната творецът не въплъщава тривиалната представа за любима, той е многопластов и съчетава в едно драматично-трагичните измерения на Яворовите любима, майка и родина от поемата му „Нощ“, но не като част от Мрака, а като озарение отвътре, придава ѝ способността да излъчва светлина. Чак в „Посвещения“ този образ придобива представата за любима жена чрез обръщението: „Утрото ще дойде, Суламит...“ Интересен е изборът на името ѝ – тя не е нито Яворовата Лора, нито Димитър-Бояджиевите Беатриче и Люсиен. Обръщението по име я обвързва с легендата за Соломон и Суламит и онзи надпис върху пръстена, гравиран по поръчение на бащата на Соломон – древния мъдрец Давид: „И това ще мине...“ Именно над тази легенда Ясенов надгражда логиката на емоционално-психологическите пластове в цикъла „Посвещения“. Лирическият му „сюжет“, започнал с усмивка върху устните на Суламит и възможното щастие в нейните обятия, вещаещи неземни наслади и предизвикали възторжения възглас: „Бъди благословена, о жена!“, завършва в духа на древната легенда:

Спомням си първата вечер,
спомням си първия ден:
аз бях вълшебник за тебе,
ти беше радост за мен.
Спусна се вечер неясна,
ширна се тъмно море –
твоята обич угасна,
моята радост умре.

Нейде в безлунната доба
някой заплака без глас,
някой неволно прочете
кобна молитва над нас.
Ний разделихме се мълком,
пълни с болезнена жал.
Първата пролетна вечер –
моята първа печал.

Идейната основа на символизма се свързва с усещането за несъответствието между желания и реалния свят. Затова представителите му търсят истинския свят в света на душата, вярвайки, че в нея ще открият истината за света. Тази специфична особеност на символизма е откроена особено отчетливо в двата цикъла „Небе“ и „Луна“. Лирическият говорител, „бедният син на земята, / изнемогнал от скърби и труд, / безропотен роб на съдбата“, мечтае за небето като загубено свое отечество; по пътя на „земния грохот“, него, небето, той сънува и люби, към него простира ръцете си, неговата енигматична променливост го привлича и неговите различни състояния предопределят спецификата на дните му:

Небе безоблачно, широко и лазурно,
небе на странните капризни изненади –
ту черно като смърт, ту светло и безбурно,
сред рой съзвездия и облачни грамади.

О, има светли дни, когато аз ликувам –
и мойта радост е във тебе отразена;
о, има сиви дни, когато аз тъгувам –
и моят скръбен блен във теб е въплътен;
о, има мрачни дни без сън и без надежда,
когато всеки звук е пълен със печал –
тогава моят стих, изваян от метал,
през твоя мрачен лик тревожно се оглежда;
............
И ти само тогаз приличаш на земята
със нейните борби на живия безброй.
Обичам тоя час на кървава разплата,
на смъртните стрели и смелия двубой.

„Пан“ е най-обемният цикъл в цялата книга – изграден е от 14 фрагмента. При отпечатването му в сп. „Нов живот“ през 1912 г. първият му фрагмент носи посвещение на художника Константин Щъркелов, който твърдял, че когато рисува, чува музика. Текстът на Ясенов има кръгова композиция, като началният и финалният повторен фрагмент илюстрират сливането на човека и Всемира (неслучайно казват, че езикът на Вселената е музика!): „Аз владея ширината на безбрежните простори – / в мене слънцето изгрява и вселената говори!“ Постепенно индивидуалното „Аз“ преминава в общностното „Ние“, за да излее онази музика, която звучи в душата на Щъркелов, когато рисува:

Бием медните езици на загадъчни камбани
и пируваме и пеем в напластените тъми...
............
Ний танцуваме и пеем из просторите вечерни
............
А понесени високо палим слънцето и греем –
греем с топлата отрада на всемирна красота –
и в лъчистата му мрежа ний пируваме и пеем,
пеем гордо – и всемощно благославяме света.

Оптимизмът, вярата в собствените сили и възможности, полетът към непознатото и тайнственото, сливането с музиката на Вселената внася нова тоналност в книгата, отваря мрачните сетива на душата, създава нова музика на Словото и на живота въобще, която обединява Земята и Небето и прави човека неделима част от Всемира. И аз няма да питам като Минко Николов кой е тоя Пан, защото нося неговия отговор в душата си: „Не е ли той сам поетът, влюбен в ширината на безбрежните простори, ведър като пролетно небе, чист с чистотата на детството?“ (Минко Николов, „Христо Ясенов“, предговор към „Христо Ясенов“, съчинения, изд. „Български писател“, 1979 г.). Но и ще добавя – Пан е не само Христо Ясенов, Пан е и Константин Щъркелов, Пан са и всички онези, които заедно с тях палят слънцето и пеят гордо, вярвайки, че са деца на Вселената. Защото Пътят на човешкото битие за тях не е ограничен само в отсечката на раждане и смърт в пространството на Земята, а има космически измерения:

От край до край вселената владея
и пъстроцветен вий се моят път;
кат небе над мировете грея,
че в мен умира и самата смърт.
............
Където мина, пътища чертая,
безоблачен и ведър като ден;
във мене е началото и края...

Многократните повторения на словосъчетанието „аз живея...“ в контекста на събудената пролетна природа и знаковите детайли от нейното битие карат лирическия говорител, с един необикновен, възторжен езически пантеизъм, да се изживява като своеобразен съсъд на всичко, което съществува във Всемира: „аз нося живота“, „аз нося лазура“, „през мене и в мене небето говори“, „аз грея над полята“, „аз съм облак лекокрил“, „стихиен и метежен, аз паля лесовете...и раждам се безумно в съня на вековете“. За разлика от другите поети символисти, които интерпретират света и живота през призмата на т. н. „мирова скръб“, героят на Ясенов минава „над всички пустини от мирова радост пиян“, за да заяви категорично:

Земята ме роди, небето ме отхрани –
във моето небе живеят ветровете.

Тази слънчева енергия на стиха, тази воля за живот, това усещане за лична сила и възможност на лирическия герой на Ясенов да бъде творец на собственото си битие, са характерни повече за романтизма, индивидуализма и експресионизма, и рязко го разграничава от другите символисти и болезнената песимистична раздвоеност на техния лирически Аз (Яворов, Д. Бояджиев, Траянов и Дебелянов). Такъв е лирическият човек на Ясенов и в „Себепоклонник“. И въпреки че (според М. Цанева) поетичните му превъплъщения са само лирически маски, а не същност и поведения на човека Ясенов, самият факт, че поетичният му глас го заявява публично чрез творчеството му, е достатъчно убедително доказателство, че той цени създаденото чрез своята собствена мисъл, въображение и слово:

Аз обичам своя стих,
лъчезарен и прозрачен –
ту ласкателен и тих,
ту язвителен и мрачен.
............
В него има много младост, слънце, музика и ласки,
много горести и радост, много трепети и краски.

Истинското произведение на изкуството не принадлежи на автора си. След неговото създаване то има свои пътища във времето. Така е било винаги и историята на изкуството поднася безброй убедителни доказателства за това. Въпреки че Ясенов сам определя стихосбирката си „Рицарски замък“ като отминал етап в своето творческо развитие („Тази книга е писана между 1909 – 1912 г. Продължителните войни след това забавиха нейната поява и сега много от стихотворенията, поместени в нея – плод на моите юношески години – съвсем не отговарят на по-късните ми идейни, литературни и естетически разбирания...“, начална бележка, която придружава първото издание), въпреки че дори лирическият говорител в стиховете му сам унищожава своя рицарски замък („Аз сам запалих замъка – и ето! – / събарят се стените върху мен!...“), Ясенов я издава, а не я захвърля нейде в архива си като нещо ненужно, което няма да служи на хората. Безспорно е, че тази стихосбирка няма друг поетичен еквивалент в българската литература, както няма такъв и поемата на Гео Милев „Септември“. В нея Ясенов показва едно друго лице на българския символизъм, каквото то живее в сърцето на поета и едновременно „трепери и зове“, защото се чувства неделима част от земното, слънчевото, жизнерадостното, романтичното начало на българската душевност.

Никой не би могъл да каже в каква посока би се развил по-нататък творческият талант на Христо Ясенов, тъй като ранната му насилствена смърт изкуствено пресича този процес. Едно обаче е истина – и в миналото, и сега литературната критика не дооценява художествените достойнства на Ясеновия „Рицарски замък“ като особено, знаково и оразличаващо явление в историята не само на българския, но и на европейския символизъм. В близкото минало литературните ни критици, в лицето на Пантелей Зарев, Минко Николов, Людмил Стоянов и мнозина други, говорят с възторг повече за стихотворенията на Ясенов „Закана“ и „Петроград“, в които той разсъблича „старото си поетическо рухо“ и изгражда романтична представа за реалните епизоди на гражданската война в защита на Октомври, докато символистичната му поезия акцентува чужди влияния (Минко Николов), с платения данък към символистичната естетика чрез „отвлечено виждане на природата“, което го прави „ту силен и горд в своето самосъзнание, ту смирен и прекършен в устремите си“ (Пантелей Зарев), а според Людмил Стоянов стиховете му носят определен „шовинистичен намек“.

Мисля, че 12-те поеми в „Рицарски замък“ на Христо Ясенов, по своите художествени достойнства, по емоционалния си заряд, по висотата на мисълта, въображението и философията си, е книга, която принадлежи на бъдещето. На онези поколения, които ще дойдат след нас и, реално завладели „ширината и безбрежните простори“, ще могат с гордо достойнство, като лирическия човек на Ясенов, да кажат „Земята ме роди – небето ме отхрани“! И никой няма да оспорва това им право!