Имбабура

Дон Родриго примижа от удоволствие, млясна с беззъбата си уста и бавно постави чашката, сякаш се страхуваше да не разлее някоя капка. Облегна се и положи ръце върху масата. Дланите надолу, пръстите леко разтворени. Човек без задни мисли, казах си, докато го наблюдавах с любопитство. Имаше жълтеникави, захабени ръце, покрити със старчески петна и мазоли. Изглеждаха несъразмерно големи за неговите габарити.

– Значи сте златотърсачи, а? – попита.

– Не сме – отвърнах.

Тони поклати глава в унисон с думите ми.

Старецът пак надигна чашката с два пръста. Отпи, млясна, довърши питието и веднага си сипа ново. Доля и на нас, макар да не бяхме преполовили първата доза. Понечих да го спра с жест, но той ме игнорира. Тръстиковата ракия пареше като лава. Отгоре на това устата ми бе пресъхнала от жегата и прахоляка. Ала дон Родриго си имаше правила – “с мен се говори на маса, иначе все се забравя нещо важно”. Сериозен и съсредоточен, пиеше така, сякаш извършваше свещенодействие. Щом искахме информация, трябваше да участваме в ритуала.

– Не сте тукашни. Кой ви упъти към мен?

– Един мъж. Държи магазинчето до църквата – посочих нататък. – Каза, че ти единствен можеш да ни помогнеш.

Без да отрони дума, Тони се надигна и отиде да търси тоалетната. Той не е от разговорливите. Нерядко хората се стряскат от суровите му черти и мрачния поглед. Ала това е само първоначална реакция. После, когато го опознаят, се забавляват с шегите му. “Като памук съм отвътре, знаеш, ама обвивката ми е от стомана. Така се пазя, иначе да са ме разграбили вече”, оправдава се Тони всеки път, когато го критикувам, че се е държал темерутски.

– А, Мексиканеца значи. Да се пазите от него, много да се пазите – наставнически размаха показалец дон Родриго.

– Защо?

Дребничкият, мургав човечец с коса като телена четка съвсем не ми се стори опасен. Напротив, държа се любезно, усмихваше се, все едно сме най-важните му клиенти. Изслуша ни внимателно и след това ни насочи към дома на дон Родриго. “Само той знае пътя, ама дали е стигал догоре, не ме питай, амиго”.

– Ей така, защото аз казвам – разсърди се старецът. – Калпав човек е Мексиканеца.

– Едва ли ще го видим повече.

– Не се знае, никога не се знае – заклати глава той. – Та значи, за Скалата сте дошли да питате? Златото ви подлуди, а?

– Не. Просто искаме...

– Търсете, търсете – прекъсна ме той. – Млади сте, пък може и да сте късметлии.

– Че какво злато тук бе, старче? – обади се Тони от коридора.

Дон Родриго го стрелна с присвити очи. После мен. Поклати глава, отпи, млясна и си наля за трети път.

– Знаеш ли колко като вас вече минаха от тук, а? Ама повечето не се върнаха. Затова пазете се, много се пазете. Аз две деца изгубих там – кимна към планината, която зеленееше в рамката на прозореца.

– Съжалявам – смотолевих.

– Няма какво да съжалявате, дошли сте вече. Само се пазете – не ме разбра дон Родриго. – Имбабура е като жена. Ласкае те, примамва те и после те погубва.

– Не ми изглежда толкова опасна – оспорих. – Нито е висока, нито толкова стръмна като Котопакси. Пък и върховете не са заснежени.

– Един ден катерене, нищо работа – подкрепи ме Тони.

– Като е нищо работа, защо сте дошли при мен? – повиши глас дон Родриго и се надигна от стола.

Може пък да имаше право да се цупи. Според местните легенди, нещо в тази планина я правеше недостъпна. Разни ентусиасти периодично покоряваха Котопакси. По северния склон, по източния отвес или по “туристическия маршрут”, сиреч по лесния начин. Откъдето и да щурмуваха, все до върха стигаха. Ала до Скалата, най-високата точка на Имбабура, никой не бил успявал да припари, макар да е дваж по-ниска от Котопакси. Така се говореше навред. Когото и да попитахме, все същия отговор получавахме: “никой, амиго, не ти трябва да се захващаш със Скалата”.

Наистина звучеше странно.

От прозореца на дон Родриго планината Имбабура изглеждаше полегата и покорна, с ниска растителност, която постепенно оредяваше. Сетне започваше скалистата част, а петдесетина метра по-нагоре бе върхът: Скалата. Нищо работа. Обаче колкото повече се интересувахме от Имбабура, все по-дълбоко затъвахме в недомлъвки, суеверия, легенди, преувеличения, слухове, хипотези и чистосърдечни лъжи.

За две неща всички бяха единодушни. Първото, че към Скалата можело да се тръгне само от страната на селцето, отзад било пропаст, “бездънна паст, амиго”. И второто, че съществувал само един път до върха, “изгубиш ли го – изгубен си, амиго”.

Така, от дума на дума, стигнахме до дон Родриго. Друг не знаел маршрута, само той, “ама дали е стигал догоре, не ме питай, амиго”.

– Чакай, чакай – хванах го под лакътя. – Не се обиждай, дон Родриго. Дойдохме да ни покажеш пътя.

Все така намусен, той отдръпна ръката си. Постоя, огледа ни кисело, в крайна сметка седна. Разговорът щеше да продължи.

– Не е като Котопакси, ама е коварна – заклати глава старецът, след като допълни чашите с тръстикова ракия. – А и проклятието я пази от хората.

– Какво проклятие?

– На Руминяуи, кое друго? Какви златотърсачи сте, ако не го знаете?

– Не сме златотърсачи, нали ти казах.

– Аз пък ви казвам много да се пазите. Злато само с кръв се вади и с кръв се плаща. Затова, ако някога намерите мястото, порежете се и капнете малко кръв отгоре, преди да копаете. Така трябва. И пак няма гаранция, че ще ви се даде. По-лесно е да намериш злато, отколкото да го вземеш.

– Ти намирал ли си? – попита Тони.

– Вие мен не ме гледайте, ами много се пазете, че в ей оня килер място не остана. Все от такива като вас.

– Какво има в килера?

Вместо да отговори, старецът се затътри нататък. Отвори вратата на килера. Вътре беше пълно с туристически принадлежности. Измъкна раздран анорак, донесе го и го разгъна върху масата. По бледозеления шушляк личаха тъмни петънца. Наподобяваха засъхнала кръв.

– Беше на една американка. Много хубаво момиче, ама вироглаво. И тя, и останалите. Само това намерих от цялата група, а тръгнаха четирима души: три момичета и едно момче.

– Може просто да са изгубили дрехата по пътя – допуснах.

– В пропастта ли? Ами тая кръв каква е?

– Бил си в пропастта?

Старецът само махна с ръка.

– Ами другите? – Пак отиде до килера и започна да изкарва още вещи. – Ето, гледайте. Чорапи, ръкавици, шапка...

– Никой ли не е стигал догоре?

– Никой! Или се връщат насред пътя, или изчезват завинаги. Ето, само това остава от тях...

Набута вещите в килера и го затвори.

– Ами ти? Ти нали си стигнал? – попита Тони.

– Мен не ме гледайте, казах го вече. Не аз ви потърсих, а вие дойдохте тук – разпени се дон Родриго. – Значи аз ви трябвам, не вие на мен.

– Така е, така е – побързах да се съглася.

– Като е така, хайде да пием. И по-смело. Има много – надигна чашката старецът.

Оставихме се в негови ръце и излезе дълга нощ.

Говорихме, пихме и чак призори получихме желаното. Дон Родриго ни разчерта маршрута, единствения път до върха, “изгубиш ли го – изгубен си, амиго”.

Научихме също и за проклятието на Руминяуи. Не ни го разказа лично домакинът, ами ни даде да четем пожълтяла изрезка от вестник.

– Ето тук долу е моето име – преливащ от гордост, посочи той. – Видяхте ли го? Цялата история аз му я разказах на тоя журналист... как му беше името?

– Бенитес – прочетох в края на статията.

– А така, Бенитес. Леополдо Бенитес. Умно момче.

В материала, озаглавен “Проклятието на Руминяуи продължава да убива”, се разказваше как след смъртта на Атауалпа, наричан Последния Инка, главнокомадващият на империята на инките Руминяуи пресрещнал керван от 700 мулета, натоварени със злато. Златото било предназначено за откупа на Атауалпа от испанците. Руминяуи избил преносителите, за да няма свидетели, заровил златото на различни места около Имбабура, качил се на Скалата и се хвърлил в бездната. Така отнесъл тайната във вечността. Преди да полети в пропастта, проклел всеки, който дръзнел да дири заровеното злато.

Накрая в текста се цитираше дон Родриго от селцето Сан Пабло, според когото имало десетки смъртни случаи в Имбабура, все на млади авантюристи, предизвикали проклятието на Руминяуи.

– Седемстотитин мулета! – извика Тони. – Стига бе!

– Цяла планина злато – ухили се с беззъбата си уста дон Родриго. – И знаете ли колко е намерено до момента?

Не знаехме.

– Няколко делви, монети, прашинки, нищо. Проклятието е по-силно от алчността. Много се пазете, чухте ли.

Преди да идем да спим, дон Родриго ни заръча на връщане непременно да му се обадим. Няколко пъти го повтори. Искал да е спокоен за нас, доброто ни мислел, той по принцип не показвал на всеки срещнат пътя, ама ние сме му били симпатични, умни момчета, та затова ни нарисувал маршрута. Обещахме и се отправихме към нашия хостал, който се намираше извън селото.

На сутринта, само след три часа сън и с глави, пулсиращи от главоболие, не намерихме воля да щурмуваме Скалата. Отложихме го за следващия ден, а за да си спестим нова разпивка с дон Родриго, не отидохме в селцето.

На следващия ден внезапно се влоши времето. Часове наред гърмя, трещя, страховита буря се развихри. Досущ като по филмите. Останахме в леглата. Гледахме телевизия и говорихме за златото, появило се изневиделица в нашия план.

Чак на третия ден поехме нагоре. Съветите на дон Родриго се оказаха полезни, макар че и без тях щяхме да се справим. Не само стигнахме до върха, но това се оказа и едно от най-лесните изкачвания, които сме предприемали с Тони. Не намерихме злато, въпреки че на две места открихме “сигурни сигнали”, според описанията на дон Родриго. Всъщност, дори не бяхме подходящо оборудвани за подобен откривателски подвиг.

На връщане, по късна доба, минахме през селцето Сан Пабло, както бяхме обещали на дон Родриго. Отвори ни бабката му, типична индианка от племето каранги. Годините не бяха притъпили суровите й черти, нито недружелюбността й.

– Спи. Няма да го будя. Вървете си по пътя – рече тя, след като научи кои сме и защо чукаме на вратата.

– Разбира се. Не го будете. Само ви моля да му предадете, че покорихме върха и че сме се отбили да се сбогуваме с него, както обещахме.

Тя изсумтя неопределено, ние благодарихме и продължихме нататък.

По пътя видяхме, че в магазинчето на Мексиканеца свети. Заварихме го отпред да пие бира с някакъв мъж.

– Е? Накъде така? – израдва ни се той и влезе за още бира, без да сме го молили.

Седнахме при тях. Бяхме капнали от умора, бирата ни дойде добре.

– Тръгваме си вече. Утре сутринта на рейса и... – направих съответния знак.

– Имбабура ви уплаши значи – заключи Мексиканеца.

– Не, не. Вече я изкачихме – рекох.

– То си е за плашене – обади се другият мъж.

– Изкачихме я – повторих. – Стъпихме върху Скалата.

– Бре, смелчаци сте, значи – захили се Мексиканеца.

– И как е там? – захили се и другият.

– Вие май не вярвате, а? – учуди се Тони.

– Що да не вярваме? Вярваме – помирително вдигна ръце Мексиканеца.

– Само дето не е за вярване – обади се другият.

– И защо да не е? – попитах.

– Защото никой не може да стъпи отгоре на Скалата – отвърна непознатият.

– Ама ние стъпихме. Даже се изпиках от там – рече Тони.

– Добре де, стъпили сте – съгласи се непознатият. – Ама сигурно сте се объркали и не е било Скалата, а някой от съседните чукари. Като лабиринт е там, мамка му.

– Какво намекваш? – грубо попита Тони.

– От друг връх си пикал, амиго, казвам ти.

– Ето виж снимките, като си толкова компетентен? – заяде се Тони и извади мобилния си телефон.

– По-добре ми покажи златото – не отстъпи непознатият.

Тони понечи да възрази, ала го спрях. Каквото и да кажехме, нямаше да ни повярват. Пък и какво значение имаше?

– Добре де, добре. Все тая – рекох и извъртях глава към Мексиканеца: – Я по-добре разкажи защо не се имате с дон Родриго?

– Как да не се имаме, амиго? Това пък откъде ти хрумна? Първи приятели сме със стареца. Допреди малко пи тук с нас... – потупа с длан по каменното стъпало, върху което бе седнал.

– А... Може да не съм разбрал правилно – обърках се аз.

– Така де. Че и двете му деца отгледах аз. Кажи им, Паблито! – Мексиканеца чукна бутилката си о тази на неговия приятел.

Онзи отпи. Обърса се с опакото на ръката и потвърди:

– Така си е. По цял ден ей тук висяха. Мислехме магазинери да ги правим, ама къде ти. Избраха лъскавкото, тук им е скучно на младите.

– Какво стана с тях? – попитах.

– Старецът не ти ли каза? – учуди се Мексиканеца. – Отидоха да учат в столицата. Замириса им на хубаво и повече кракът им не стъпи в Сан Пабло. Понякога дъртата... Видяхте я, нали? Индианката на дон Родриго? Та тя ходи да носи разни неща на внуците. Защото двамата вече са женени, деца имат. Маурисио Родриго е с две момчета, Бренда с момиченце.

– Ей толкови бяха, а сега и те деца гледат... Как си текат годините – обади се другият.

– Не ги мисли годините, Паблито, по-добре кажи наздраве.

На следващия ден си заминахме.

На път към столицата се отбихме в Котакачи, разположено на петдесетина километра от Сан Пабло. Носеше му се славата, че там правели най-хубавите и най-евтините изделия от кожа. Затова отидохме. Купихме туй-онуй, а вечерта се почерпихме в една от местните кръчми. Нямаше много хора. Завързахме разговор със собственика. От дума на дума стигнахме до Скалата.

И тогава научихме от него, че само преди два-три дни, “в оная, голямата буря, амиго”, две момчета, “чужденци като вас, амиго, ама онези били златотърсачи”, които гостували на дон Родриго, “може да си чувал за тоя старец, амиго, славен човек е, само той я знае тая проклетница Имбабура”, били загинали при опит да изкачат върха.

“В бурята за злато да тръгнат... Луди глави, амиго, всякакви ги има на тоя свят”.

-------------
Из сборника с разкази “В морето обичам да се къпя гола” (“En el mar me gusta bañarme desnuda”).
-------------