Из "Илиада"

Първа песен
Чумата
Гневът

Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,
който донесе безбройни беди на войските ахейски,
прати в подземното царство душите на много герои,
тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета,

пир за грабливите птици. Тъй волята Зевсова стана,
след като в свада жестока се скараха и се разделиха
мощният цар Агамемнон и вождът Ахил богоравен.
Кой от безсмъртните беше ги хвърлил към грозната разпра?
Богът, потомък на Лета и Зевса. Разсърден на царя,

болест коварна изпрати сред стана и мряха войските,
тъй като цар Агамемнон обидил бе жреца му Хриза.
Старият Хриз бе дошъл при ахейските кораби бързи
с откуп богат да измоли от плен дъщеря си любима.
Носеше той във ръка златен жречески жезъл с венеца

на Аполон далекострелец и молеше всички ахейци,
най-много двамата братя Атриди, водачи военни:
“Вие, Атриди, и другите медноколенни ахейци!
Нека дадат боговете, които Олимп обитават,
да разрушите града на Приам и се върнете здрави!

Щерката вий ми пуснете и откуп вземете за нея,
тъй почетете сина на Кронид, Аполон далномерец!”
И съгласиха се с радостни възгласи всички ахейци
почит на Хриз да окажат и откупа скъп да приемат.
Само на цар Агамемнон това на сърце не допадна.

Грубо той жреца изгони тежки му думи надума:
“Повече да не те срещам при витите кораби, старче.
Ако останеш сега или дойдеш по-късно отново,
нито венецът на бога, ни скиптърът ще ти помогнат.
Нея аз няма да пусна, преди да я старост застигне

в моята къща във Аргос, далече от дом и родина,
все да тъче тя на стана и ложето с мен да споделя.
Хайде върви, не гневи ме, та жив да си идеш оттука!”
Тъй каза. Старецът трепна от ужас, речта му послуша.
Тръгна смълчан по брега на морето шумящо стогласно.

Щом надалече отиде, започна да моли горещо
бог Аполона, когото роди дивнокосата Лета:
“Чуй ме сега, Сребролъки, ти, който град Хриза закриляш,
браниш свещената Кила, над Тенедос властно царуваш!
Боже Сминтей! Ако някога прелестен храм съм ти вдигнал,

някога ако съм в жертва изгарял говежди и кози
бутове тлъсти, днес ти изпълни ми молбата в отплата:
с твойте стрели да изкупят данайците моите сълзи!”
Жрецът така се помоли; и Феб Аполон го послуша.
С гняв във сърцето се спусна от стръмния връх олимпийски,

носейки лък еластичен и стрелник двустранно затворен.
С ек зазвънтяха стрелите върху раменете на бога,
както разсърден вървеше, подобен на нощ непрогледна.
После той седна далече от стана и метна стрелата.
Звън страховит се понесе от лъка му сребърен вредом.

Първо убиваше богът катъри и кучета бързи,
сетне обсипа войските със свойте стрели смъртоносни;
и непрекъснато клади от мъртви нагъсто горяха.
Девет дни цели по стана летяха стрелите на бога,
а на десетия свика Ахил на събрание всички.

Бе му внушила това белоръката властница Хера,
жалеща грижно данайците, виждайки как те погиват.
След като вече дойдоха и заедно всички се сбраха,
стана Ахил богоравен сред тях и така заговори:
“Сине Атреев, аз мисля, след дългото скитане трябва

ний да се върнем дома, ако можем смъртта да избегнем,
че от войната и чумата много ахейци погиват.
Но прорицател умел или жрец да попитаме първом,
или пък съногадател – понеже сънят е от Зевса,
той да ни каже защо Аполон стреловержец е гневен,

за хекатомба или за оброк неизпълнен се сърди,
или дим жертвен от о̀тбор овце и кози той желае,
за да отбие далече от нас съдбоносната чума.”
Каза и седна Ахил, а сред тях се изправи с достойнство
Калхас, потомък на Тестор, отличният птицегадател,

който сегашно, и бъдно, и минало знаеше вещо;
той на ахейските кораби сочеше пътя към Троя
с чудното свое пророчество, дарба от Феб Аполона.
Благонамерен към тях, заговори със думи такива:
“Зевсов любимец, Ахиле, от мен настоятелно искаш

да разтълкувам защо Аполон далномерец е гневен.
Истина аз ще ти кажа, но ти обещай ми със клетва,
че ще ме браниш усърдно със слово и с твойта десница.
Мисля, че силно сега ще разсърдя аз вожд всеизвестен,
който владее аргийците и го ахейците слушат.

Страшен е царят, когато се сърди на по-слаб от него.
Царят дори да потисне в момента гнева си опасен,
злобата дълго спотайва, догдето във мъст я превърне
в свойте гърди. Разсъди и кажи ми дали ще ме пазиш!”
А бързоногият син на Пелея така му отвърна:

“Смело кажи ни ти волята божия, както я знаеш.
Аз се заклевам пред теб в Аполона, любимец на Зевса –
него ти винаги молиш, кога на данайци предричаш.
Никой, догдето съм жив и с очите си гледам земята,
никога тука при кухите кораби няма да вдигне

тежка ръка върху тебе, дори да е сам Агамемнон,
който сега се гордее, че бил от ахейци най-мощен.”
И насърчи се тогава пророкът почитан и каза:
“Бог Аполон не за жертва или хекатомба е гневен,
ала за жреца, когото обиди Атрид Агамемнон:

щерката той му не върна и скъпия откуп отвергна.
Феб затова ни изпрати бедите и още ще праща.
Няма позорния мор от данайци да вдигне, догдето
ний не дадем светлооката дева на нейния татко
даром, без откуп, и щом хекатомба не пратим във Хриза,

за да събудим на Феб милостта със молитва смирена.”
Тъй каза Калхас пророкът и седна. Сред тях се изправи
широковластният цар Агамемнон, синът на Атрея,
злобен в сърцето си мрачно, обхванат от ярост голяма,
искри в очите му святкаха, както от огън разпален.

Първо погледна свирепо към Калхас и после продума:
“Никога нищо добро ми не каза, пророче на злото!
Винаги радост изпитваш злини и печал да прокобваш,
никога дума добра ни предрече до днес, ни изпълни.
Ето сега пред данайците ти пророкуваш злокобно,

че Аполон далнострелец неволи на всички ни праща
заради скъпите откупи за дъщерята на Хриза,
дето ги върнах обратно, понеже я силно желая
и предпочитам пред мойта законна жена Клитемнестра,
тъй като в нищо не пада по-долу момата от нея:

нито по стройност и хубост, нито по разум и сръчност.
Все пак приемам сега да я върна за общото благо.
Искам войската да бъде спасена, а не да загине.
Друга прилична награда за мен пригответе веднага,
за да не бъда без дар сред данайци – това е нередно.

Виждате всички, че мойта награда ще бъде отнета.”
А пък Ахил, бързоног и божествен, така отговори:
“Сине Атреев преславен, от всички си най-ненаситен!
Как ще получиш награда от силните духом ахейци?
Знаеш, че нямаме ние запазени общи богатства:

плячката от градове разорени нали поделихме?
Не подобава войските отново делитба да правят.
Хайде върни Хризеида на бога, а всички ахейци
тройна, четворна награда на теб ще дадем, ако само
Зевс ни помогне да сринем добре укрепената Троя.”

Властният цар Агамемнон с такива слова му отвърна:
“Богоподобни Ахиле, макар че си толкова храбър,
ти не хитрувай, защото не ще ме предумаш с измама.
Или желаеш сега да запазиш ти твойта награда,
пък ме съветваш да върна аз мойта, без дар да остана?

Нека ахейци намерят достойна награда за мене,
но равностойна да бъде, та мойта душа да зарадват.
Ако ли те не приготвят награда, аз сам ще отида
твойта да взема, на цар Одисея или на Аякса.
Люто ще бъде сърдит, при когото реша да отида.

Но да обмислим това по-подробно, ще можем и после.
Нека в морето свещено да спуснем големия кораб,
нека гребци да сберем, хекатомба богата да сложим,
руменоликата щерка на Хриза да влезе във него.
Някой ахеец, разумен в съвети, водач нека стане:

Идоменей, Одисей богоравен, Аякс исполински
или пък сам ти, Ахиле, най-страшен от всички герои,
за да смили Аполона, когато му жертва откара.”
Гневно погледна към него Ахил бързоног и отвърна:
“Користолюбецо алчен, облечен в безсрамие нагло!

Кой ли ахеец ще бъде покорен на твоите думи
в поход да тръгне след теб и с мъже да се бие геройски?
Аз не съм тука пристигнал за копиеметци троянци,
с тях да се бия, понеже не са ми във нищо виновни.
Никога те не са грабили мои коне или крави,

никога те в плодородна и воинокърмилница Фтия
жътва не са ми затрили, че нас ни делят непристъпно
низ планини гъстосенчести, пък и морето ехтящо.
Все пак със теб, кучеоки, потеглихме в твоя угода,
бранейки твоята чест и честта на Атрид Менелая

в мъст над троянци. Това не зачиташ, не смяташ за нищо,
даже заплашваш ме ти, че ще вземеш и мойта награда,
с подвизи трудни заслужена и от ахейци дарена.
Никога нямам награда, на твоята равна, когато
сринат ахейците някакъв град многолюден троянски.

Стане ли схватка жестока, победа най-славна печелят
моите силни ръце, но делба ли на плячката почне,
повече вземаш от мене, а винаги с малък, но свиден
дар се завръщам при гладките кораби, морен от боя.
Аз ще замина за Фтия, защото е много по-редно

с витите кораби в къщи да ида; и вече не искам
тук незачетен да сбирам за тебе имот и богатство.”
Мощният цар на мъже Агамемнон така му отвърна:
“Бягай веднага оттука, щом твойто сърце те подтиква!
Аз те не моля за мен да останеш. И други си имам:

те ще ме тачат достойно, а най-вече Зевс промислител.
Между царете, родени от Зевс, тебе най-много мразя,
тъй като вечно налиташ на разпри, раздори и битки.
Дето си толкова храбър, това ти е дар от безсмъртен.
Хайде дома се завръщай със кораби, с верни другари,

над мирмидонци царувай! За тебе аз няма да жаля,
нито гневът ти ме стряска. Но ето сега те заплашвам:
щом като Феб Аполон Хризеида отнема от мене,
аз ще я пратя със черния кораб и с мои другари,
а Бризеида прекрасна, наградата твоя, ще взема,

лично ще дойда във твоята шатра, та сам да узнаеш
колко по-силен от теб съм и никой от днес да не смее
равен на мен да се смята и да ми излиза насреща.”
Рече така Агамемнон, а мъка обхвана Ахила.
Ядно в гърдите космати сърцето му бе раздвоено:

трябва ли меча си остър от ножница той да извади,
другите бързо да пръсне и сам да убие Атрида,
или да спре яростта си, гнева си голям да потисне.
Докато всичко претегляше още във своите мисли,
меча си вече издърпващ, яви се Атина от облак.

Бе я изпратила тук белоръката Хера богиня,
пазеща двамата с обич сърдечна и грижа еднаква.
Спря зад Ахила Атина, докосна косите му руси,
видима само за него, за другите беше незрима.
Трепна Ахил, изведнъж се обърна и редом съгледа

права Атина Палада – блестяха очите й страшно.
Той заговори към нея и думи крилати й каза:
“Дъще на егидодържеца Зевса, защо ми пристигна?
Искаш да видиш сама наглостта на Атрид Агамемнон?
Но ще ти кажа сега и това ще се сбъдне най-точно:

скоро със своята дързост живота си той ще погуби.”
А совоока богиня Атина така му отвърна:
“Аз от небето се спуснах да спра яростта ти безмерна,
стига да слушаш. Изпрати ме тук белоръката Хера,
пазеща двама ви с обич сърдечна и грижа еднаква.

Хайде гнева си смири, не посягай с десница към меча!
Само със думи обидни нападай го, колкото искаш!
Но ще ти кажа сега и това ще се случи по-късно:
триж по-блестящи награди ти сам ще получиш след време
заради тази обида. Но чуй ни и днес се въздържай!”

А бързоногият син на Пелея й в отговор рече:
“Трябва, богиньо, и тебе, и Хера сега да послушам
въпреки моята ярост: това по-полезно ще бъде.
Който безсмъртните слуша, и те благосклонно го слушат.”
Стисна той с тежка десница красивата сребърна дръжка,

мигом големия меч във голямата ножница върна,
кротко послуша Атина, а тя на Олимп си отиде
сред боговете в двореца на егидоносеца Зевса.
Думи обидни веднага Ахил богоравен отправи
към Агамемнон Атреев, не сдържайки никак гнева си:

“Ах ти, пияницо, с кучи очи и сърце на кошута!
Смелост ти никога нямаш да тръгнеш с войската за битка,
ни на засада да идеш с най-храбрите между ахейци.
Гибел жестока на тебе се струва такава постъпка!
Много по-лесно е впрочем в просторния стан на ахейци

дар да заграбваш от всеки, изрекъл слова срещу тебе.
Цар тунеядец, страхливец! Ти хора нищожни владееш!
Иначе, сине Атреев, за сетен път днес би обиждал.
Но се заричам и клетва велика сега произнасям,
в този се жезъл кълна, който никога няма да пусне

клони и листи, веднъж в планината отсечен от ствола,
нито ще цъфне отново, щом брадва от него е свлекла
листи, кора и върхари, а днес го държат във десници
съдници, рожби ахейски, блюстци на закона на Зевса.
Тази е моята клетва велика, която аз давам.

Всички ахейци след време ще жалят безкрай за Ахила,
Колкото и съкрушен, ти не би им помогнал тогава,
щом на рояци ще гинат от мъжеубиеца Хектор.
Горко ще страдаш тогава, душата ти мъка ще къса,
че разярен не зачете най-храбрия между ахейци.”

Каза синът на Пелея и върху земята захвърли
жезъла, с гвоздеи златни осеян обилно, и седна.
Точно отсреща Атрид се гневеше. Тогава се вдигна
Нестор от Пилос, оратор прославен със глас благозвучен.
Думи по-сладки от мед из устата му плавно течаха.

Бяха измрели от две поколения смъртните хора,
в негово време родени и заедно с него израсли
в Пилос, а вече над трето потомство царуваше Нестор.
Благонамерен към тях, заговори със думи такива:
“Горко ни! Скръб безпределна заплашва войската ахейска!

Как би се радвал Приам и чедата на царя Приама,
колко ли много троянци биха ликували дружно,
ако узнаят подробно за вашата свада опасна –
двама сте първи в съвета данайски, във битка – най-лични.
Хайде послушайте днеска – от мене сте вие по-млади.

Аз съм живял със герои, от двама ви много по-смели.
Никога те не презираха мойте полезни съвети.
Вече такива мъже не съм виждал и няма да видя,
както Дрианта, водач на войските, или Пиритоя,
също Кенея, Ексадия и Полифема божествен,

още Тезея Егеев, подобен на бог олимпийски.
Бяха най-храбри от всички мъже, на земята родени.
Бяха най-храбри мъже и с герои най-храбри се биха,
също с планински чудовища, и ги изтребваха грозно.
Бях им тогава другар, от далечния Пилос пристигнал,

чак от презморска страна – те сами ме поканиха лично.
Бих се за тях доброволно и гръд срещу гръд се сражавах.
Никой от днешните хора не би се преборил с такива.
Слушаха моите думи и следваха мойте съвети.
Хайде бъдете послушни – добре е човек да се вслушва!

Сине Атреев, макар че си властен, не вземай момата!
Нея ахейци предадоха първо във дар на Ахила.
Сине Пелеев, и ти престани да се караш със царя:
никога почит подобна до днес не е имал в народа
цар скиптроносец, комуто Кронид е изпратил прослава.

Толкова смел си, защото богиня е твоята майка!
Той пък е още по-силен, понеже мнозина владее.
Сине Атреев, гнева си смири! Настойчиво те моля.
Спирай враждата с Ахила, понеже за всички ахейци
здрава опора е той във войната, така злополучна.”

Властният цар Агамемнон във отговор тъй му продума:
“Всичко, което ни каза, и вярно, и редно е, старче!
Този мъж иска обаче да бъде от всички по-горе,
всички той сам да владее, над всички един да царува,
вожд самодържец да бъде, но никой това не приема.

А боговете всевечни нима са го храбър създали
и свобода са му дали да сипе такива обиди?”
С яд го прекъсна Ахил богоравен и тъй му отвърна:
“Бих се наричал със право страхливец и жалък негодник,
ако се бих покорявал на всичко, което говориш.

Ти заповядвай на други, но само на мен не нареждай,
никога вече на теб подчинен не желая да бъда.
Но ще ти кажа и друго, което добре да запомниш:
няма за тази девойка да вдигна ръце да се бия
с никого, даже и с тебе: вземете, каквото сте дали!

Друго от мойте богатства при моите кораби бързи
нищо не можеш насила, без моята воля, да грабнеш.
Хайде, опитай се само и всички ахейци ще видят
черната кръв да ти капе по моето копие остро.”
След като двамата тъй се пребориха с думи враждебни,

скочиха прави, съвета разпуснаха в стана ахейски.
Мълком Ахил се отправи към своята шатра и кораб.
С него вървеше Патрокъл и другите верни другари.
Цар Агамемнон накара да спуснат в морето бръз кораб,
с двадесет яки гребци, хекатомба за Феб натовари.

Руменолика мома Хризеида сам в него въведе.
Цар Одисей хитроумен за корабен вожд се покачи.
Влязоха в кораба те и поеха по пътища водни.
Заповед даде Атрид на войниците да се очистят.
Те се измиха, изляха в морето водата нечиста.

После принесоха в жертва на Феб хекатомба отбрана –
бикове, тлъсти кози край брега на морето безродно.
Жертвен дим с мирис примесен се вдигна, извит до небето.
Тъй се ахейците трудеха в стана, но цар Агамемнон
помнеше още гнева си, със който заплаши Ахила.

Ето защо нареди на Талтибия и Еврибата,
двамата негови сръчни служители и глашатаи:
“В шатъра здрав на Ахила идете и тук за ръката
хубавобуза мома Бризеида при мен доведете!
Ако ли той я не дава, аз сам ще я взема насила,

дружно с мнозина поел; и по-страшно ще бъде за него.”
Цар Агамемнон ги прати със тази сурова закана.
Тръгнаха те без сърце по брега на морето безплодно,
стигнаха до мирмидонските шатри и кораби вити.
Там го откриха край черния кораб и шатрата седнал.

Никак не им се зарадва, когато Ахил ги съгледа.
Двамата, много смутени, застанаха с почит пред него.
Нито за нещо го питаха, нито му казваха нещо.
Ала Ахил се досети веднага и пръв заговори:
“Вий, глашатаи, вестители божи и хорски, здравейте!

Близо елате, че вие не сте ми виновни за нищо.
Царят е, който ви праща за милата Бризова щерка.
Богородени Патрокле, сега изведи Бризеида,
дай да я водят! Двамината нека свидетели бъдат
пред боговете блажени, пред смъртните хора и също

пред безсърдечния цар Агамемнон, когато потрябвам
пак да избавям със сила ахейци от смърт недостойна.
Цар Агамемнон ума си загуби от гибелни мисли,
минало с бъдеще той не умее да свърже разумно,
за да останат спасени ахейците в боя съдбовен.”

Каза така. И Патрокъл послуша другаря си свиден.
Хубавобуза мома Бризеида изведе веднага,
даде да я отведат: те поеха към стана ахейски.
А дъщерята на Бриза вървеше със тях неохотно.
В сълзи отиде Ахил надалеч от другари и седна

сам на брега белопенест, загледан в морето безкрайно,
две ръце вдигна и майка си почна да моли горещо:
“Щом си ме, майко, родила да имам живот кратколетен,
с чест да ме беше поне увенчал далногръмецът мощен,
Зевс олимпийски, но той не зачете ме с никаква почит.

Днес ме обиди позорно всевластният цар Агамемнон,
сам ми наградата взе и сега я владее насила.”
Тъй каза, леейки сълзи: дочу го почтената майка,
седнала в морските бездни при своя баща многолетен.
Тя като облак изплува за миг от морето пенливо.

Седна наблизо до него, обливан все още от сълзи,
нежно с ръка го погали и почна така да говори:
“Чедо, защо ли ми плачеш? Каква ли те мъка терзае?
Хайде кажи ми, не скривай, да знаем и двамата с тебе!”
С тежка въздишка Ахил бързоног на Тетида отвърна:

“Знаеш! Защо ли на тебе, всезнаеща, аз да разказвам?
В поход към Тива свещена, град Еетионов, поехме.
Сринахме го до основи, докарахме плячката тука
и поделиха си всичко добре синовете ахейски.
С руменоликата щерка на Хриза дариха Атрида.

После сам жрецът на бог Аполон далномерец пристигна
при бързоходните кораби на меднобронни ахейци,
с откуп несметно богат дъщеря си от плен да измоли.
Носеше той във ръка златен жречески жезъл с венеца
на Аполон далнострелец и молеше всички ахейци,

най-много двамата братя Атриди, водачи военни.
И съгласиха се с радостни възгласи всички ахейци
почит на Хриз да окажат и откупа скъп да приемат.
Само на цар Агамемнон това на сърце не допадна.
Грубо той жреца изгони и тежки му думи надума.

Върна се гневен бащата, а Феб Аполон стреловержец
чу му веднага молбата, че старецът бе му любимец.
Прати той люти стрели сред аргийци и мряха войските,
в гъсти редици сразени. Стрелите на бога летяха
вредом сред ширния стан на ахейци меднохитонни.

Вещ прорицател откри ни върховната воля на бога.
Пръв настоявах да искаме милост от Феб Аполона.
Ярост обхвана Атрида, той стана от своето място,
грозни заплахи изрече и даже ги вече изпълни.
Днес светлооки ахейци изпращат със бързия кораб

в Хриза момата и дарове носят за бог Аполона.
А глашатаи дойдоха сега и от моята шатра
щерката Бризова взеха, дарена на мен от ахейци.
Ти помогни, ако можеш, на своето чедо рождено!
Хайде иди на Олимп, помоли се на Зевс, ако някак

ти си зарадвала нявга сърцето му с думи и дело.
Слушах те често в двореца на моя баща да се хвалиш
и да разказваш, че някога сред боговете безсмъртни
Зевс тъмнооблачен ти си спасила от гибел позорна.
Други безсмъртни са искали да го поставят в окови:

властната Хера, и бог Посейдон, и Атина Палада.
Ти отишла си, богиньо, избавяйки Зевс от вериги,
тъй като Сам Егеона сторък на Олимп си довела –
смъртните тъй го наричат, а пък боговете Бриарей –
той превъзхожда дори и баща си по сила огромна.

Своята слава съзнаващ, приседнал наблизо до Зевса.
Страх боговете обзел и не сложили Зевса в окови.
Ти припомни му това, прегърни му с молба коленете:
нека поиска да бъде помощник добър на троянци
и да притисне ахейци дори до морето при стана.

Гинейки, нека те всички узнаят какъв им е царят,
своята грешка да види и сам Агамемнон всевластен,
който жестоко обиди най-храбрия между ахейци.”
Леейки сълзи от горест, богиня Тетида му каза:
“Тежко ми, чедо любимо! Защо те отгледах за мъки?

Трябваше ти да ми бъдеш без плач и без скърби при Троя,
тъй като кратък живот отреден от съдбата си имаш.
Ти си сега най-нещастен и най-скоросмъртен от всички:
с орис несретна те, синко, родих във двореца Пелеев.
Аз непременно ще ида сама на Олимп многоснежен,

всичко ще кажа на Зевс гръмовержец, дано ти помогне.
При бързоходните кораби мирно сега си почивай,
гняв към ахейците имай, но в никаква битка не влизай!
Вчера отиде Кронид да гостува отвъд океана
при етиопци почтени, а с него и всички безсмъртни.

След единадесет дена той пак на Олимп ще се върне,
аз ще се кача тогава в двореца му с прагове медни,
ще го помоля смирено и вярвам, че той ще ме чуе.”
Каза така и си тръгна Тетида, остави Ахила
в яростна скръб по жената със дивно препасано тяло,

дето му бяха отнели насила и без да го питат.
А Одисей с хекатомба свещена пристигаше в Хриза.
Щом като те приближиха навътре в дълбокия залив,
тутакси сбраха платната и в черния кораб ги скриха.
Мачтата пъргаво снеха с въжета в гнездото й долу.

Кораба вкараха сръчно с веслата във тихия пристан,
хвърлиха котвата после, завързаха здраво въжата,
па на скалистия бряг на морето изскочиха всички.
Там хекатомба за Феб Аполон далномерец свалиха.
От бързоходния кораб излезе мома Хризеида.

Цар Одисей хитроумен със нея пое към олтара,
сам я предаде в ръцете на нейния татко и каза:
“Хризе! Изпрати ме мощният цар Агамемнон при тебе
щерката да ти възвърна, да дам хекатомба свещена
на Аполон за данайците, милост да молим от бога,

който докара без жал на аргийците горестни мъки.”
Тъй каза и Хризеида му връчи. Бащата със радост
щерка си мила получи. Свещената жертва веднага
те наредиха за бога встрани от олтара изваян,
своите длани измиха, зърна ечемичени взеха.

Вдигнал ръце, жрецът Хриз се помолил за тях най-усърдно:
“Чуй ми гласа, Сребролъки, ти, който град Хриза закриляш,
браниш свещената Кила, над Тенедос властно царуваш!
Както преди ме послуша, когато аз тъжен те молих,
та ме почете и тежко наказа тогава ахейци,

също и днес ти се моля, ти пак изпълни ми молбата:
хайде сега прекрати за данайците грозната гибел!”
Тази молитва изрече и Феб Аполон го послуша.
Щом се помолиха, ръснаха печен ечмик едрозърнест,
жертвите първо свалиха, заклаха и сръчно одраха.

После бедрата отрязаха, с пласт тлъстина ги покриха,
двоен слой сложиха вещо, отгоре над него месото.
Старецът върху дърва ги гореше и лееше вино,
около него стояха младежи със шишове дълги.
Щом изгориха бедрата, изядоха дроба, сърцата.

Дребно нарязаха другото, внизаха в шишове остри,
много грижливо изпекоха, всичко навреме свалиха.
След като тъй се потрудиха, седнаха те на гощавка.
Никой от нищо лишен не остана на пира им равен.
Свойта охота за вино и ядене щом утолиха,

юноши с вино напълниха кратери чак до венеца,
чаши наляха и редом раздаваха щедро на всички.
Целия ден непрестанно те молеха бога със песен,
с дивен, обреден пеан далномереца славеха дружно.
Слушайки, бог Аполон се зарадва в душата си много.

Слънцето вече залезе и мракът забули земята.
Легнаха морни накрай до въжата на черния кораб.
Щом се показа Зора розопръста и ранородена,
те си поеха назад към обширния стан на ахейци.
Феб Аполон далномерец попътен им вятър изпрати.

Мачтата вдигнаха ловко, платната й бели развиха.
Вятър изду ги в средата, вълните във пурпур кипяха
долу под кила на кораба, който се носеше вихром
все по вълните пенливи и следваше пътя си точно.
Щом като стигнаха близо до стана просторен ахейски,

черния кораб изтеглиха сръчно на стръмната суша,
крепко на мокрия пясък подпряха го с дълги подпори.
После се пръснаха всички по кораби и по палатки.
При скороходните кораби все така гневен седеше
сам бързоногият син на Пелея, Ахил богоравен.

Нито в съвета отиваше, който прославя мъжете,
нито в борбата свирепа; сърцето си мъчеше само,
седнал далеч от желаните битки и викове бойни.
След като вече настъпи дванайста зора оттогава,
дружно се върнаха пак на Олимп боговете всевечни –

Зевс бе начело. Молбата на своето чедо рождено
помнеше още Тетида. И тя от вълната изплува,
рано пое към Олимп и достигна небето огромно.
Зевса всевиждащ намери далече от другите седнал
сам на най-горния връх на Олимп многовръх и сияен.

Близо приседна, прегърна му с лява ръка коленете,
с дясна – брадата му леко докосна богиня Тетида.
Молейки Зевса Кронида всесилен, така му продума:
“Татко наш Зевс! Ако някога с реч и дела те зарадвах
сред боговете небесни, сега изпълни ми молбата:

почит отдай на сина ми, от смъртните най-кратколетен!
Мощният цар на мъже Агамемнон го люто обиди.
Сам му наградата взе и сега я владее насила.
Зевс промислителю! Ти отмъсти за скръбта на Ахила!
Дай на троянците кратка победа, догдето ахейци

моя син пак почетат и отрупат със слава голяма!”
Тъй каза. Облакосборецът Зевс не отвърна ни дума.
Дълго безмълвен седеше. А както Тетида го хвана
за коленете, така го не пусна и пак го замоли:
“Вярно и точно сега обещай и кимни ми с главата

или ми ти откажи – нали ти се не плашиш от нищо,
нека си зная, че аз съм богиня със почит най-малка.”
Облакосборецът Зевс й отвърна със тежка въздишка:
“Много е страшно, понеже ме караш във свада да вляза
с Хера, която ще почне с обидни слова да ме сърди.

Пред боговете безсмъртни тя често ме тъй оскърбява,
несправедливо разказва, че в битки подкрепям троянци.
Хайде върни се обратно, та Хера дано те не зърне!
Грижа ще имам за всичко и твойта молба ще изпълня.
Ето ще кимна с глава, за да можеш съвсем да повярваш.

Сред боговете това е най-висшата клетва от мене:
тя се не взема обратно, лъжовна не може да бъде:
винаги точно се сбъдва, щом кимна с главата за нещо.”
Каза и кимна тогава със своите вежди възчерни.
И от главата безсмъртна на Зевса божествени къдри

в миг се развяха: гигантският, стръмен Олимп се разтърси.
След като тъй се условиха, двамата се разделиха.
Тя от Олимп светлозарен се спусна във морската бездна,
Зевс си отиде в двореца. И скочиха всички безсмъртни
дружно от своите тронове, за да посрещнат Кронида.

Никой не смееше седнал да чака, а станаха прави.
Седна на трона си Зевс, ала Хера бе вече узнала,
тъй като беше видяла как с него потайно говори
сребърнонога Тетида, потомка на морския старец.
Тутакси думи хапливи продума на Зевса Кронида:

“Кой от безсмъртните днес се съветваше с тебе, коварни?
Винаги много обичаш далече и скришом от мене
тайни неща да решаваш! И никога нямаш ти смелост
сам откровено поне да ми кажеш, каквото замисляш.”
Тъй й отвърна бащата на хората и боговете:

“Херо, недей се надява да знаеш ти моите мисли!
Тежки ще бъдат за тебе, макар да си моя съпруга.
Само което е редно и други да чуят, ще знаеш
първа сред смъртните хора и сред боговете безсмъртни.
Ако далече от всички безсмъртни обмислям аз нещо,

ти не задавай въпроси, не питай отделно за него!”
А волооката властница Хера така отговори:
“Зевсе Крониде всесилен! Какви ми ти думи издума?
Ни съм те питала някога, ни съм разпитвала нещо.
Винаги ти преспокойно обмисляш, каквото желаеш.

Днес се ужасно боя да не те е предумала вече
сребърнонога Тетида, потомка на морския старец.
Рано приседна до теб и с ръка коленете ти хвана.
Плаша се аз да не би със глава да си кимнал на нея:
с почит Ахил да дариш и ахейци безброй да погубиш.”

Облакосборецът Зевс олимпийски й в отговор каза:
“Чудна си, Херо! Ти всякога всичко узнаваш и виждаш!
Нищо не можеш така да постигнеш, а само ще станеш
още по-чужда на мен, и това ще е страшно за тебе.
Ако така съм постъпил, това е угодно на мене.

Хайде покорно седни и послушай ти мойта повеля!
Даже от цял Олимп всички безсмъртни не ще ти помогнат,
щом срещу тебе насоча ръцете си непобедими.”
А волооката властница Хера във ужас изпадна.
Тутакси седна безмълвна, смири си сърцето със мъка.

И боговете небесни скърбяха в двореца на Зевса.
Хефест, прочутият майстор, подхвана така да говори
в пълна угода на майка си, хубавораменна Хера:
“Непоносимо и много печално ще бъде за всички,
ако се скарате вие двамина за смъртни човеци,

вдигайки спор сред безсмъртните. Няма да има наслада
вече на пира тържествен, щом злото сега възликува.
Моята майка съветвам, макар и сама да го знае:
нека да стане любезна със Зевса, баща ни обичан,
вече сърдит да не бъде и нашия пир не смущава.

Мълниевержецът Зевс олимпийски, щом само поиска,
би ни от тронове сринал, защото е много по-силен.
Хайде сега го смекчи със сърдечни и ласкави думи,
и Олимпиецът мигом към нас благосклонен ще стане.”
Рече така и от трона се вдигна и чаша двудръжка

Хефест подаде на своята майка и каза отново:
“Майко! Макар наскърбена, бъди търпелива, понасяй,
за да не видя с очите си тебе, любимата, бита.
Колкото и съкрушен, не ще мога на теб да помогна,
много е трудно на Зевс Олимпиеца да се противя.

Някога аз пожелах да ти бъда защитник пред него,
грабна ме той за крака и захвърли през прага небесен,
цял ден се носих в простора и заедно с бавния залез
паднах във Лемнос, и само искрица живот ми остана.
Там бях веднага прибран и спасен от мъжете синтийски.”

Тъй каза, а белоръката Хера с тъга се усмихна.
Вече усмихната, чашата взе със ръка от сина си.
Хефест започна отдясно поредом на всички безсмъртни
сладък нектар да поднася, загребвайки сръчно от кратер.
Смях неугасващ избухна между боговете блажени,

гледащи куция Хефест да шета припряно в двореца.
Целия ден на Олимп непрестанно пируваха всички.
Никой от нищо лишен не остана на пира им равен,
нито им липсваше чудната арфа на бог Аполона,
нито пък – музите, пеещи меденогласно на смени.

След като вече залезе светликът на яркото слънце,
всеки от тях се отправи към своя дворец да си легне.
Куцият Хефест, прочутият майстор, за всеки безсмъртен
беше издигнал дворец със вълшебното свое изкуство.
Мълниевержецът Зевс олимпийски в леглото отиде,

гдето почиваше често, щом сладкият сън го обори.
Той се оттегли да спи, златотронната Хера до него.