Из "Шеметните кръгове"

На 25 юни 1952 г. подадох формулярите си за следване в ОбНС, за да ми бъдат заверени “за благонадеждност” и така попаднах “из шеметните кръгове”, както съм написал по тава време в ученическия си дневник.

Понеже изминаха повече от две седмици, а формулярите ми още не бяха заверени, аз се поинтересувах какво е станало с тях.

– А, още е рано. Не сме се събирали, ще ги заверим – отговори ми Васил Кънов, председател на ОбНС.

Дните продължаваха да текат – втора, трета седмица, започна и четвъртата.

– Какво?! – учудва се председателят на въпроса ми за формулярите. После се “досеща”.

– А, да, зная. Сега всичко е готово. Провери при Миндака дали вече са изпратени в Окръжния народен съвет.

– Какво?! – истински се изненадва Миндака на въпроса ми за формулярите. – Не, братче, не, моята работа е друга. Аз завеждам военно – отчетния отдел.

– Как, няма ли ги? Хм! Тогава?! – прави се на ударен председателят, когато отново съм при него. Пламвам от негодувание, но се въздържам. Едно буйство от моя страна ще направи положението ми съвсем безнадеждно. А дали все още имам някаква надежда?

– Я, чакай да видя – казва председателят, уж загрижен. Аз чакам и той “вижда”.

– Няма ги-и-и! – казва “изненадан”. – Заверих ги и ги поставих е хе тука – и той посочва крайчеца на бюрото. – Тука – за заверка от секретарката.

– Какво?! – и секретарката нищо не знае за злополучните ми формуляри. Даже се учудва какво е това.

– Формуляри... – мъча се да й обясня.

–?!

– Книжа едни, дето се разписват от Общината, за да могат кандидатите да се явят на приемни изпити за следване.

– А-а-а. Да, разбирам – досеща се тя най-после.

– Няма ги при мен, момче. И не ги е имало. Моята работа... Тя е друга.

Отново съм при председателя

– В плик ли бяха формулярите ти? – пита ме той “съчувствено”.

– В плик.

– Всичките?

– Всичките

– Интересно!

Председателят се “замисля”. После се “сеща”.

– Заверих ги аз и още тогава ги дадох за изпращане.

– Още тогава?! – почти извиквам. – Но нали до оня ден ми казвахте, че управата не се е събирала?

– Да, но... да се събере да ги изпрати.

– Я слушай – обръща се по едно време към мен. – Идва Милчо Денов да ме пита дали са постъпили от теб формуляри за кандидатстване. Да не би той да ги е взел?...

Отидох при М. Денов, книжар. Той беше секретар на Второ дружество на ДСНМ, а аз съм от Първо. Той да е виновен за пропадане на формулярите ми? Освен чрез “несполучливия” фейлетон, аз бях успял да утежня положението си и със следния факт. Бидейки културно-просветник на Селския комитет на ДКМС, аз “не останах да газя селската кал”, а се отзовах на призива на Партията и Правителството за ограмотяване на населението от Родопите, като заминах да “даскалувам” в с. Безводно, Ардинско.

На поздрава ми Милчо даде вид, че ми отговаря, като помръдна с глава. Обзе го обаче безпокойство. Мургавото му лице почервеня. Заби поглед в някакво листче, уж пише нещо.

На въпроса за съдбата на формулярите ми смънка нещо като: “ Не зная”.

Всичко ми стана от ясно по-ясно. Решили са да не ме допускат да следвам. Тогава ме осени спасителната идея да се обадя на чичо Иван. По това време той живееше в София и работеше към Държавна сигурност. Онова, което последва, не е трудно да се предвиди, описал съм го и в “Дневник на лекаря”. Чичо ми се обади по телефона на Васил Кънов. Напомнил му, че формулярите ми не биха могли да се изгубят. Ако не ги заверят, трябва да имат мотивирани основания. Той ще ми изпрати веднага нови формуляри и В.К. да ми ги завери, за да ги занеса на ръка в Медицинската академия още на следващия ден, защото изтича срокът за приемането им. Ако ли отказва, да очаква още следобед проверка относно причините за отказа.

На другия ден председателят ме очакваше в кабинета си. Увери ме, че нямало да мръдне от кабинета си, докато не се явя и ми завери формулярите. Посъветва ме да взема още следващия влак за София. Да поздравя чичо си и да му предам, че той много го уважава. Колкото до мен – изказа увереност, че ще стана “един много добър лекар”, “страната ни има голяма нужда от такива”...

----------------

Извън темата.

Неведнъж съм чул да се подхвърля по адрес на някого: “Остави го ти него, той има вуйчо Владика. Или – чичо Владика, което е същото. И подмятанията и укорите към вуйчовците и чичовците “владики”, както и към техните племенници не секват. Сигурно за това има сериозни причини. Но аз не бих приел отправен укор към мен, затова че моят чичо “Владика” ми подаде ръка да изляза на спасителния бряг. Не бих приел укори и заради вуйчо ми “Владика” – Христо Гергов, който по-късно се наложи да ми помогне да се отскубна от мръсните пипала на едно безчестие.

Пред чичовците и вуйчовците “владики” като моите – поклон!