Изневяра

Изневяра

Заплака тихо в тягостния миг,
разбрала ненадейно, че те мамя.
Да беше ми ударила плесник,
да беше ме замерила със камък.

Да бе към мен останала със гръб –
това, което всъщност съм заслужил.
Но ти стоиш в достойната си скръб,
а аз пред теб и малък, и ненужен.

И светиш като фосфор от тъга –
разкъсва те внезапната ти рана.
Безсилен съм пред твоята ръка,
която ми подаваш, за да стана.