Как бях заплашен със съд

Беше през 80-те години. Мездренската районна болница, в която работех като завеждащ Детско отделение, имаше много нерешени проблеми, свързани с недостатъка от обучени кадри, с обзавеждането или с организацията на работата и други. Понеже на събрания бяхме поставили тези проблеми, но без резултат, написах статия във в-к “Здравен фронт” под надслов: “Големите проблеми на малката болница”. Предварително споделих замисъла си по темата на статията с главния лекар д-р Руси Минев и със секретаря на първичната партийна организация д-р Лаков. Те не възразиха.

След публикуването на статията, от отдел “Народно здраве”, чиято помощ очаквах, не последва дори познатото шаблонно обещание: “Ще видим, какво можем да направим”. В замяна на това, началникът на отдел “Народно здраве”, д-р Рашо Филипов, се разгневи. Един ден той неочаквано пристигна в нашата болница и ме извика в кабинета на Главния лекар, където ме обсипа с упреци. Кой съм аз, че да пиша за проблемите на нашия окръг и да ни знаят в цяла България! Взел ли съм разрешение от Главния лекар, че да пиша? Ами бюрото на първичната партийна организация дало ли е съгласието си? Накрая ме заплаши, че за публикацията ще ме даде под съд. Заместник главният лекар, д-р Стефан Петков, го подкрепи, като заяви, че наред с всичко друго, правя услуга на Западните разузнавателни служби, които само това чакат да научат от пресата, какви са недостатъците ни.

Д-р Минев каза, че наистина сме говорили с него за замисъла да напиша статия по разглежданите в публикацията проблеми, но в окончателния си вид не съм му я показвал. Партийният секретар отсъстваше.

Едва сдържайки възмущението си, аз обясних, че не се смятам за “кой знае какъв” и не се поставям над другите, за да им бъда съдник, но в качеството си на здравен работник, партиен член и член на бюрото на първичната партийна организация, съм счел за свой дълг да помогна да се решат проблемите на болницата, като чрез пресата привлека вниманието към тях на висшестоящите инстанции. Що се касае за разрешение за статията от бюрото на ППО или от Главния лекар – това не се е налагало. Аз съм обменил мисли със секретаря на ППО и с главния лекар, без да ги ангажирам в моя защита, каквато не ми е била нужна. Аз съм се подписал под статията и нося цялата отговорност. Фактите, които изнасям в нея, са действителни, непоклатими, доказуеми. Не пиша от вчера и от съд не ме е страх. Колкото до това, че враговете ще се възползват от изнесеното – това е наивно. Ако те се интересуват, какви недостатъци и проблеми има нашето здравеопазване, има откъде и как да научат за тях.

Д-р Филипов като че ли поомекна. Донесоха кафе и той ме покани да взема една от чашите, имаше за всички. Отказах, но не от съображения да се конфронтирам с него. Едва сдържах възмущението си и имах усещането, че ако посегна към чашата, ръката ми ще започне да трепери и присъстващите можеха да помислят, че съм се изплашил.

Имах и имам чувство за дисциплина и спазване на единоначалието. Стремях се да дам обясненията си пред д-р Филипов по съответния уважителен за него начин, без да го обиждам и накърнявам достойнството му на ръководител. Освен това от разговор с моя вуйчо Христо Гергов знаех, че е бил “добро момче”, но кога е било това и в какво се е състояла добротата на тогавашното момче не знаех. Имах и друго основание за уважение към д-р Филипов. Бях чул, че е носител на званието “активен борец против фашизма и капитализма”. Днес една такава информация у мнозина може да буди отрицателни чувства, но тогава, поне официално, това не беше така. Д-р Филипов си замина.

Не след дълго се видяхме с д-р Тотко Найденов, редактор във в-к “Здравен фронт”. Той ми каза, че моят “началник” от “ Народно здраве” е дал опровержение на статията ми в няколко страници. “Абсолютни глупости” – добави д-р Тотко Найденов.

– Ще публикувате ли опровержението му – попитах.

– Ами! Смачках го и го хвърлих в кошчето – беше отговорът.

Тази история обаче има и продължение. Когато от отдел “Народно здраве” утвърждаваха основните заплати на завеждащ отделенията в нашата болница и на всеки определяха тя да бъде 220 лв., на мен, завеждащият Детско отделение дадоха 210. Тази очебийна несправедливост ме възмути додън душа. Не бяха повод за негодуванието ми 10-те лева, с които беше по-малка моята заплата, а съзнанието, че д-р Филипов си отмъщава за критиката в “Здравен фронт”. Споделих разсъжденията си с главния лекар.

– Аз казах на д-р Филипов, че няма да се примириш с разликата в заплащането, сравнено с другите завеждащи отделения, но той не се съгласи заплатата ти да бъде изравнена с тяхната – обясни ми д-р Минев. На д-р Николина Бочева пък, завеждаща Здравния пункт в текстилното предприятие в Мездра, която се поинтересувала за мотива да ми бъде определена по-ниска заплата, д-р Филипов обяснил: “По-малко са леглата в отделението му”.

– Но аз не съм завеждащ на леглата, а на детското здравеопазване. Освен организационната ми и лечебна дейност в стационара на детското отделение, извършвам методична и консултативна помощ в района, в педиатричните участъци, в детските заведения и пр. – споделих пред д-р Бочева.

Изпратих писмено възражение до отдел “Народно здраве”, излагайки мотивите си. В заключение заявих, че ако не бъде удовлетворена молбата ми за изравняване на заплатата с тази на останалите завеждащи отделения, ще отнеса въпроса до по-висшестоящи инстанции.

– Д-р Филипов е получил възражението ти – довери ми д-р Минев след няколко дни, когато се върна от Враца, където беше ходил служебно до отдел “Народно здраве”. Попитах го: “Ще отговориш ли на д-р Цонков?” “Ами, ще му отговарям” – каза, но даде съгласието си да ти се изравни заплатата с тази на колегите ти, завеждащи отделения.

Така завърши тази история. Тя обаче можеше да има и друго продължение. В ГК на БКП и ОбНС имаше хора, на които не харесваха моите публикации. Не беше изключено, ако д-р Филипов ги беше “сезирал” за моето “вироглавство”, да съм си имал още главоболия, както впрочем друг път, по други поводи се случваше. Както беше се изразил Главният лекар пред д-р Филипов, аз нямаше да се примеря. Колкото и да беше трудно тогава, все някоя и друга публикация можеше да види “бял” свят. За не едно и две неща са ме мачкали “туряли са ми крак”, но се случваше и да успея да оглася някои нередности, мерзости и мръсотии, не само в окръжния в-к “Отечествен зов” и във в-к “Здравен фронт”, но и в “Работническо дело”. Можеше ли да бъдат сигурни моите душители, че няма да “гръмна” някого?