Как Пентагонът загуби войнския си ореол

Военната победа на империалистическата коалиция срещу Ирак бе обозрима. Въпреки, че иракчани водиха една справедлива отбранителна война, те не можаха за дълго време нито да задържат, нито да унищожат агресорите. Властническата клика на Саддам Хюсеин със системните си брутални и опръскани с кръв репресии в течение на десетилетия беше изключила всички обществени сили, включително и комунистите, които можеха да имат решаващ принос в тази борба като я превърнат в ОТЕЧЕСТВЕНА ВОЙНА. Въпреки това, иракската армия се бори храбро срещу супер силния враг. Нейната отбранителна война имаше антиимпериалистически черти и поради това заслужаваше нашата морално-политическа подкрепа.

Въоръжените сили на антииракската “коалиция” – най-вече тези на САЩ, се оказаха пред целия свят като неспособни да постигнат военностратегическата си цел в обявения точен срок, определен и неспазен от тях. Всички предоставени им и използвани от тях разузнавателни възможности /ЦРУ и други тайни разузнавателни служби, посолства, сателити, безпилотни разузнавателни полети и т.н./ не можаха, не помогнаха да предотвратят грубо неточните им оценки на положението. Политическите им и военни прогнози за бунт на шиитите срещу Саддам Хюсеин, слаба съпротива на иракските войскови части, не се потвърдиха. Въпреки абсолютното въздушно превъзходство и масивните ракетни бомбардировки, придвижванията на иракските военни части не можаха да бъдат разстроени от атакуващия агресор, докато неговите снабдителни линии бяха нито достатъчно осигурени, нито пълноценно функциониращи. Тактическото взаимодействие между частите и съединенията, както и организацията на боя, се оказаха отчасти фатални. “Friendlyfire” – “обстрелването на свои и съюзнически бойни самолети и бойни машини” се числеше към най-тягостната засечка на агресора в тази война. Нападенията на “съюзниците” носеха характера на мащабна разузнавателна операция, но след която не последва никаква офанзива, въпреки, че те имаха огромно превъзходство в огневата сила и подвижност. Често те успяваха да достигнат местности и райони благодарение не на “умели бойни действия”, а на умелото организирано отстъпление на иракчаните. Тяхното политическо и военно ръководство не можа да бъде открито от интервентите. Най-елементарните правила, например, за численото превъзходство на състава на войсковите части при нападение бяха непредвидени, а се залагаше единствено на техническото превъзходство. Очевидно се надценяваше и въздействието от наличното въздушно надмощие, проличало още от първия ден на войната. Въпреки това, за най-модерната военна сила в света бяха необходими четири седмици да завладее военно най-важните градове за Ирак, включително и Багдад, без обаче да може да осигури собствения си тил. Схващанията на марксистко-ленинските теоретици по отношение на определящите фактори за бойния дух на армиите се потвърдиха още един път. Макар населението в Ирак да не бе въоръжено, а левите сили да не можеха да излязат от подмолие, привържениците на БААС–партията и доброволните отряди, бяха много по-добре мотивирани, отколкото платените професионални войници на САЩ и техните английски съюзници. Иракчаните все пак защитаваха родината си, а солдатите на агресията се биеха първо за “джоба си” / както сами в интервюта заявяват, че воюват за своя job /от англ. временно или постоянно занимание за препечелване на пари/. С ирония заявяват на репортерите, че те не искат нищо друго, освен да изкарат своя “джоб” и да доживеят до другия, за да получат заплатата си.

На най-модерно въоръжените агресори не се удаде в продължение на първите седмици да постигнат решаващ стратегически пробив.

В Иракската война въоръжените сили на САЩ, въпреки “триумфа” си, за първи път след разпадане на Варшавския договор загубиха ореола си на непобедимост. Гръмко огласената “светкавична” война се провали не само при “Пясъчна буря”.

От немското списание “Ротфукс”, , юни, 2003 Бернхард Майоров
Трибуна за комунисти и социалисти
(Превод: д-р Рачо Рачев)