Каменният град

Каменният град

Градът беше малък, сгушен в Средна гора и целият от камък. Улици от камък, къщи от камък, каменни мостове и каменни чешми по дворовете. Имаше древна история и оттам идваше името му. Когато Мая вървеше из каменните улички стъпките и отекваха – понякога кънтяха глухо, друг път звъняха като мелодия. Днес не ги чуваше много добре, защото звуците на улицата се заглушаваха от църковната камбана. Две църкви имаше в градчето и се подготвяха за Великден.

Момичето влезе в двора – просторен двор с цветя и чешма. Къщата беше голяма – една от най-хубавите в града. Баба и я чакаше за вечеря. Поговориха си обичайни неща и седнаха да погледат телевизия. Нощта бързо падаше. По това време жените си стояха у дома, а мъжете – в кръчмите. Нямаше много развлечения в малкия им град. Хората живееха затворено зад високите каменни огради на домовете си. Извън някои клюки, можеше да се каже, че не общуваха много помежду си. На Мая и се струваше, че тези хора слагат каменни маски на лицата си, когато излизат навън. Между нея и тях сякаш съществуваше невидима каменна стена. Тя беше жизнерадостно, четиринадесетгодишно момиче, високо за възрастта си, с черни, дълги коси и много любознателна. Обичаше цветята, животните, книгите и музиката. Пееше хубаво, пишеше красиво, четеше много, обличаше се хубаво, умееше да рисува и тренираше баскетбол.

Филмът беше към края си, когато на портата се почука. Първо котката излезе, а след нея и бабата на момичето.

– Кой е? – попита бабата на Мая.

– Лельо, с Ева отиваме на църква. Ще дойдете ли и вие с Мая? – чу се от улицата.

– Няма да идвам, но ще попитам Мая – отговори бабата.

Ева и Мая бяха почти неразделни и учеха в един клас. Когато влезе в стаята, бабата видя, че Мая облича якето си. Баба и я предупреди да слуша майката на Ева и да се прибере вкъщи по-скоро. Мая излезе.

Църквата носеше името на светеца-воин, закрилник на градчето. Наблизо беше.

Трите вървяха бързо из калдъръмените улички. Дворът на църквата се изпълваше с народ за великенската литургия. Мая гледаше любопитно – съседи, учители, познати. Атмосферата и се струваше някак тягостна, но мълчаливо изслушаха песнопенията, запалиха свещички и си размениха червени великденски яйца. След полунощ в църквата дойдоха на групи млади мъже в явно нетрезво състояние, вероятно след затварянето на кръчмата. Майката на Ева каза на двете момичета, че е време да си тръгват.

Вървяха покрай реката с тополите и разлистените върби, когато чуха зад себе си мъжко говорене на висок глас. Майката на Ева каза на момичетата да не се обръщат и по-бързичко да вървят. Трите забързаха крачките си, мъжете зад тях също. Единият от тях настигна Мая, хвана я за косата и я дръпна назад. Момичето извика от болка. Дърпаше се, но той я държеше здраво. Майката на Ева също викаше на мъжете:

– Пуснете я! Моля ви, не я дърпайте, пуснете я! Чувате ли?

– Я се разкарай! – викна похитителят и я напсува.

Другите двама се смееха. Мая викаше за помощ и плачеше. Майката на Ева продължаваше да им говори да пуснат момичето. Единият от мъжете се наведе, взе камък от земята и го хвърли по майката и момичето. Двете побягнаха.

– Тръгвай! Върви ти казвам! – говореше на Мая подпийналия мъж и я буташе.

Тя продължаваше да вика и да плаче. Никой не я чуваше. Прозорците на къщите, покрай които минаваха, оставаха тъмни, без признаци на живот. Това бяха последните къщи край реката. От тук започваха лавандулови полета, а след тях беше гората. Подпийналият я повали на земята. Беше кално и влажно от пресния пролетен дъжд. Разкъса дрехите и и я изнасили брутално, като затискаше с ръка устата и, за да не вика повече. Гледаше го с разширени от ужас зеници и не можеше да помръдне. Другите двама направиха същото и си тръгнаха. Остана да лежи в калта омерзена. Виеше от болка и срам. Стана полека, пооправи дрехите си и бавно се отправи към къщи. Изми се на чешмата в двора и се прибра в стаята си. Лежеше свита на кълбо в леглото и трепереше. Не можеше да заспи и плака до сутринта.

В понеделник отиде на училище. Съучениците я гледаха странно и някак страняха от нея. Имаше чувството, че всички знаят за случилото се. В малкия град новините бързо се разпространяваха от уста на уста. На обед я извика директорът на училището. Питаше я защо е била през нощта на Великден в църквата, не знае ли, че има вечерен час, че не може да се ходи на църква, че не може да излиза сама след осем часа вечерта. Въпросите му се изсипваха като дъжд върху нея. Тя зае отбранителна позиция и му отговори, че в църквата са били и учителите, а тя е била с придружител – майката на приятелката и. Директорът нервничеше я заплаши, че ще иска на учителски съвет намаляване на поведението и.

На следващия ден в дома на Мая дойде класната и ръководителка. Още с влизането си в стаята на момичето, учителката започна да се разпорежда – бюрото и не било поставено на подходящо място и трябвало да го премести до прозореца, трябвало да си подстриже и косата, започна да и се кара затова, че е ходила в църквата, че е нарушила вечерния час, че е била без униформа, че ще предложи да я изключат от училище... Момичето имаше характер и стоически издържа атаката, като опонираше на класната и се защитаваше от нападките и.

До изключването и от училище не се стигна, нито пък намалиха поведението и, но я тормозеха. Беше изплашена. Раната, нанесена на душата и я болеше. Страхуваше се. Сънуваше кошмари и лицата на тримата изнасилвачи. Тревожеше се. Спря да се храни. Плачеше често и загуби интерес към училището. Близките и се притесниха за здравето и и я заведоха на лекар. На него Мая разказа за изнасилването. Отидоха при съдебен лекар, а след това подадоха жалба в прокуратурата.

Дните минаваха. През лятото започнаха разпити в полицията. Момичето се срамуваше и се страхуваше. Беше и непоносимо тежко. Случаят се разчу из целия град и тя се притесняваше. Всички я отбягваха и одумваха. Гледаха я като прокажена.

Започна съдебното дело. Унижението и беше непоносимо. Тримата отричаха да е имало изнасилване. Майката на Ева каза, че не знае какво се е случило, след като са се разделили на Великден. Думата на едно момиче срещу всички останали. Заливаха я с хули и лъжи. Чувстваше се омерзена и самотна. Насилниците бяха оправдани. Ликуваха. Момичето се чудеше къде да се скрие от срам. Недоволството и от несправедливостта на съда я задушаваше. Затвори се в себе си. Градът съвсем и отесня. Обжалваха. През лятната ваканция замина при далечни роднини на семейството и. Почувства се малко по-добре.

Есента процесът започна отново. Пак трябваше да преживее всичко отначало в съдебната зала и да се срещне очи в очи с изнасилвачите си. Тежко и беше. Неспокойно. Мислеше си, че се побърква, че всичко това се случва с някой друг, а не с нея. Целият ад отново се завъртя пред очите и. Чу отново, че тримата ги оправдават. В главата и звучаха думите: „Не е изнасилване, щом като не се е борила с тях и е отишла доброволно да правят секс!”, произнесени от три жени съдии. Питаше се тези жени дали са майки, имат ли дъщери, на колко години са, всяка една от тях можеше ли да се пребори с трима тридесетгодишни изнасилвачи и отговор не намираше.

Семейството и се принуди да напусне каменния град. След осем години в малкия градец се заговори, че Европейският съд по правата на човека е осъдил държавата ни, заради случая на Мая – държавата е била длъжна да и осигури защита от престъпни посегателства на трети лица.

---------------------

Публ. в литературен алманах “Маскарад”, Чикаго-Бургас, 2015.