– А защо съпругата ти не членува в Партията? – питаха ме понякога.
Те имаха предвид, не само, че сме партийни членове, но и другите обстоятелства, които можеха да бъдат в нейна полза. Вуйчо й Христо Гергов е бивш партизанин. Другият й вуйчо – Белко Гергов не издържал на побоя в полицията, която настоявала да издаде местонахождението на партизаните и кои са техните ятаци – и не след дълго умира. В училището на родното му село Цаковица има издигнат паметник. Дядо й Герго, един от съоснователите на Комунистическата партия в Цаковица, поставен под домашен арест с ултиматум от полицията да предаде сина си партизанин, се обесва; името му е издълбано на паметника на връх Косматица, построен в чест на признателност към загиналите в антифашистката борба. Самата тя е честна, коректна и изпълнява всички поставени й задачи. Градският комитет на БКП й има доверие и със свое решение в различни периоди я изпраща на работа като заместник директор в Техникума по текстил, да завежда инженеро-техническия отдел към изградения Аграрно-промишлен комплекс, да поеме преподаването на техническото обучение при въвеждането му в местната гимназия.
Ето обясненията на жена ми, защо не кандидатства за приемане в БКП:
– Вие всички сте заети с партийна работа – доверява ми тя. – Участвате в политикопросветни форми, а ти и сам водиш такава. Често сте по събрания и семинари и какви ли не други партийни мероприятия. Нали някой трябва да се позавърти повече време и в къщи, да се погрижи за децата и възпитанието им, за домакинството.
– С други думи да си останеш безпартийна комунистка – шегувах се аз. С такова определение – “безпартийни комунисти” се окачествяваха онези, които не членуват в БКП, но са предани на идеите и делото, на които тя служи.
Но ето, един ден секретарят на Районния комитет на БКП, Баберков, провежда сления разговор с жена ми:
– Работата, която извършваш в АПК е отговорна. Тя се организира, ръководи и следи от Партията. Волю-неволю, ти си в течение на решението на всички проблеми, свързани с дейността на АПК. Не само че си в течение, но вземаш и активно участие. Районният комитет на БКП няма какво да крие от теб, нито пък е нужно. Уважаваме разбирането ти да не членуваш в Партията, но този път няма начин. Ще трябва да те приемем.
Тя се усмихнала и дала съгласието си.
Баберков беше човек с известен партиен актив не само в Мездра, предимно във Враца, където беше от Окръжния партиен елит, в определен период – председател на ОК на ОФ. Познаваше ме, вуйчото на жена ми също, изобщо не е имал никакво съмнение, нито колебание по отношение на това, дали жена ми отговаря на изискванията да бъде приета в БКП. Жена ми подготвя нужните документи и се явява на събрание на ППО към АПК, а после и за утвърждаване пред Районния комитет.
Всичко около биографията й е известно от приложените документи: молба и сведенията на поръчителите. Самата тя декларира в молбата си, че приема каузата, на която служи БКП и няма да пожали сили и способности за приложението й в практиката. Какво повече? Още миг и ще й честитят, че е приета за член на БКП, но... един от членовете на Районния комитет я пита:
– Я кажи ти, инженер Цонкова, смяташ ли се достойна за член на БКП? Мислиш ли, че притежаваш нужните качества?
– Нали току-що беше прочетена молбата ми, биографичната справка, характеристиките на поръчителите? На въпроса с въпрос отговаря жена ми.
– Не, ти кажи, имаш ли качества за член на БКП?
– Ами като зная какви членове има... – не се доизказва тя.
Баберков, един широко “скроен” човек, образован, културен и с чувство за хумор се навежда ниско, мъчейки се да не прихне в шепите си.
– Това последното да не се протоколира – казва. После се обръща към жена ми.
– Честито, Цонкова, утвърждаваме те за член на БКП.
– Че има такива, на които мястото им не е в Партията, поне според нейния устав, е вярно – споделих по-късно със съпругата си. – Но от твоя страна не е било етично да се подиграваш.
Понякога се питам, ако утвърждаването й за партиен член беше, както на времето моето, какви ли е щяла да ги наприказва!...