Кехлибарената лирика на Николай Искъров

Да, смъртта рано отне Николай от живия живот, от приятелите и от поезията, в която той светеше със самобитния си талант. Но в книгите, които ни остави – „Далече от снега“ (1976, за нея получава наградата „Димчо Дебелянов“); „Пясъци“ (1980); „Цяр за цар“ (1989, стихове за деца); „Нима“ (1990); „Стихове“ (1995), „Блус в зелено“ (2001), „Скитникът на моята душа. Събрани стихотворения“ (2019, 2020), той продължава да съществува, да контактува с нас чрез посланията си и да ни кара да се замислим за преходността на съществуването ни. За неговия смисъл, какъвто го разбираме като отделни личности и в същото време – за множеството, на което принадлежим и на което, когато настъпи биологичния финал, завещаваме плодовете на своите дела ...

Николай Искъров е поет-изповедник на личностното „аз“. Това го прави, подобно на съвременен Ахасвер, на скиталец в дарените му дни. На жизнерадостен аскет, който изучава битието, свързва неговите значими моменти в една общност, с която неусетно ни сближава. Фон на стиховете му е безкрайното, изпъстрено със събития време, върху снагата на което той изсича своите прозрения. Личността такава, каквато пък е в редовете, съвсем не е съвършена и това прави стиховете още по-близки до нашето съзнание. Нещо повече: намираме себе си в тях и тръгваме редом с Николай в избраната поетична плоскост, за да съградим замък от чувствата и мислите, които ни вълнуват. Казано иначе: ставаме желана част от искрящото му творчество, за което в едноименната творба авторът отбелязва:

Един невидим пръст чертае,
решава нещо вместо теб.
И виждаш – знак неразбираем
в познатия семеен герб.
Не знаеш ти какво вещае –
безумна радост или креп.
Но виждаш: знак неразбираем
в познатия семеен герб...

Ясно подчертан стремеж в стиховете на Искъров е опознаването на света с неговата несигурна равновесност и опитите му да прозре в бъдещето. Затова не му е чужда интерпретацията на съвременни нему събития, случили се някъде на планетата и „облечени“ в неговия метафоричен начин. В строфите на поетичния „разказ“, привидно отдалечен от битовизми и случки-еднодневки, но именно те, разгледани в общата си цялост, създават цялостна представа за отредените му дни – свидетели на различни събития по света. Николай е урбанистичен поет, но в своето градско творчество въвежда и природата, подсилваща естетическите и емоционални внушения на създателя си. Защото става ясно, че именно в лоното на природата се извършва нашето прераждане, когато след смъртта хорската тленност, отново материализирана, се буди за своето мисловно продължение. Лириката на Искъров е философски наситена с разбираем подтекст, актуализиращ триединството човек – битийност – вечност. Той определя, според неписаните си закони, стойностното в живота; отделя важното от маловажното, моментното от безвремието, праха под нозете ни от космическия зов, който ни омайва. Смяната на сезоните се извършва чрез неписания закон на житейските кръговрати. Под звука на неумолимата им клепсидра поколенията си предават щафетата на разума и неуморната мисъл, за да върви обществото възходящо напред и нагоре. Основен критерий за това е мъдростта на прежните човеци, която претворяваме според новите закони в гражданската пирамида. Но дали това е всичко?

Кому е нужно? Остаряваме. И стиховете се избистрят.
Съвсем насън или наяве ни дебнат гениални мисли.
И ние бързаме. Печално пропускаме и отминаваме:
светът започва отначало и отначало ни забравя.

Поезията на Николай Искъров е проницателно-фактологична. Духовна и аналитична и едновременно – по своему красива с искреността на автора и неговата остра наблюдателност. Той е вещ психолог и проницателността му достига до най-скритите кътчета в душата на съвременника. Който, ясно или пък завоалирано, би искал да знае защо е роден и защо съществува. Може ли да изпревари с нещо предначертаната му съдба, или безропотно да следва дните от календара. Тази негова лирика олицетворява търсенията на цялото негово поколение, около което гравитират и представители на други времена. Лишена от всякаква декларативност и плакатност, тя се запомня с искреността си и с верните, разбираеми послания, които носи. Много са темите в нея и трудно бихме изредили всички, но сред тях се откроява метафизичната представа за утрешния ден; за любовта и споменатите вече сезони, олицетворяващи човешкия си еквивалент. И правото да съществуваш, съмнявайки се понякога в собствената си правота и в желанието да споделиш с околните всичко онова, което не ти дава мира. Това е светът на Николай, в който делнично-интуитивното израства до степента на закон, движещ битието по стъпалата на годините. Както сам той споделя в една от творбите си: „и ти завинаги оставаш / там, по средата на нещата: между безсмислие и слава. Между решимост и отплата.“ Няма съмнение, че и днес лириката на Николай Искъров, прилична на слънчеви кехлибарени късове, привлича читатели от различна възраст. Това е отплата към перото на поета, който си отиде твърде млад. Но с книгите си продължава да е винаги сред нас – да, това е справедливо...

---------------