Керана Ангелова: Не всичко си заслужава в този живот – но да живееш, си заслужава

Керана Ангелова е автор на 12 книги – на стихосбирките “Лято”, “Подземна река”, “По-беззащитни глухарчета”, “Kaтокала, името на пеперудата”, “Видения”, “Времена” (в съавторство с Роза Боянова и Калина Teльянова); на сборника с повести “Зана. Папазини”, на романите “Елада Пиньо и времето”, “Вътрешната стая”, “Улицата на пеперудите” и на книгата с миниатюри и фрагменти “Един след полунощ”. Преди месец излезе от печат последният й роман “Слънчогледи за Мария”. Сред литературните й награди е призът “Пегас” на Община Бургас и писателската общност в града – за цялостно творчество.

Керана е родена в Бродилово, Бургаска област. Живее в Бургас. Работила е години наред като учител. Била е и програмен ръководител и журналист. В момента работи като редактор и консултант в бургаското издателство “Знаци”. Майка е на две деца.

------------------

Керана Ангелова: Не всичко си заслужава в този живот – но да живееш, си заслужава.
(Интервю на Кристина Митева, по проекта “Един от нас споделя”)

– Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

– На такава възраст съм, че в живота ми е имало по много от всичко: и хубаво, и лошо. Изобилието от обикновени, спокойни, хармонично изживени дни го имаме за нещо средно, но в един момент – обърнем ли се мъдро назад – може да се окаже, че то е истинското ни човешко щастие. А за онези лични, изключително силно заредени с емоция и приповдигнатост моменти на красота и вътрешно летене – за тях дори не ми се говори. Те сякаш не са за публично споделяне.

– А кое бе най-трудното време в живота ти? Кое е най-трудното нещо, което си правила или преживявала?

– Загубата на родителите ми – съдбата реши аз да съм тази, която да затвори очите им.

– В какво вярваш?

– В Бог. Общо взето – и в себе си, и в онова, което съм се захванала да върша в този живот, напълно съзнавайки при това, че съвършенството не съществува. Копнежът по него обаче придърпва, извисява човешкия дух напред и нагоре. Вярвам, че писането, което е мое основно занимание, наистина ме прави щастлива и е особено важно за пътя, който съм избрала да извървя.

– Вярваш ли в хората?

– В целокупното човечество – няма как. В някои отделни хора – да. Но зависи какво изискваш, каква е мярката ти за самия човек. Ако си го мерил с “ръстомера” на човек, подходящ да те допълва и придружава в живота като сродна душа – тогава и изискванията ти, и вярата ти в този човек са като да изискваш от себе си, да вярваш в самия себе си. Поради тази причина понякога разочарованията от другите е огромно.

– Вярваш ли в Живота след Смъртта?

– Вярвам, че Душата е вечна.

– За колко време напред мислиш?

– Когато пиша, се обръщам към собственото си литературно/ митологично време. А то има общи преживявания много повече с имагинерното, отколкото с реалното време. Докато пиша, мисля и напред, и назад – и нагоре, бих си позволила да добавя. В литературното време пребивавам заради “пристъпите” на вдъхновение и тогава мисля и чувствам мащабно. В реалното време – просто живея.

– Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

– Аз не поисках много от живота си – пожелах да родя деца, да ги отгледам, да работя професия, която да ми е на сърце – и да пиша, както умея. За всичко това, слава Богу, времето стига.

– Има ли нещо, заради което би искала да можеш да върнеш времето назад?

– Заради много неща бих искала да върна живота си – човек живее и греши, как само греши! Но не съм сигурна, че ако го върна и поправя грешките си, няма да допусна други.

– Има ли място, където непременно искаш да отидеш?

– Много места искам да посетя. Знам, че е невъзможно. Затова се задоволявам с възможното – не спирам да се завръщам в Странджа, където съм родена. Освен това, просторно и безгранично обхождам местата, които въображението ми създава.

– Обичаш ли Живота?

– Обичам го. Имам един фрагмент: “Не всичко си заслужава в този живот – но да живееш, си заслужава.”

– Кои са най-красивите гледки или неща на света за теб?

– Бистрата вода на Велека, искрящите водни кончета над нея. Мога с часове да седя на брега и да се наслаждавам на гледката.

– Къде се чувстваш най-добре?

– Пак там.

– Какво ти дава усещането, че си “у дома”?

– Моят дом наистина е моята крепост.

– Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

– Не знам. Навярно е силата, която изобщо ни държи живи.

– Кой човек или кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние в живота ти?

– Най-голямо щастие ми даде приятелството с поета Христо Фотев. Бях млада и попивах всяка негова дума, всеки жест. Всяко мълчание. С него бе уютно да мълчиш. Беше въодушевяващо да виждам как общува с обикновените хора: хамали, рибари, спасители на плажа… Никаква поза в големия поет, никаква демонстрация на превъзходство. Не само заради поезията – и заради това му поведение той бе митологизиран, бе обожаван и истински обичан от хората.

– Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си, а още не си успяла?

– Има доста неща, които бих искала да променя. Имам недостатъци. Но нали тъкмо те ни правят хора. Ако бяхме безгрешни, щяхме да сме ангели.

– В какъв свят искаш да живееш?

– В свят без насилие.

– Страхуваш ли се от Смъртта?

– Преди да починат родителите ми – много повече. Както споменах по-горе, случи се аз да посрещна смъртта им очи в очи и да й ги “предам” в ръцете. Оттогава собствената ми смърт сякаш не ме плаши толкова.

– А от самотата?

– Самотата често пъти е потребност. Състояние, което лекува. Обогатява. Ако говорим за нея като за болезнено отчуждение на човека от света – или на света от човека – тогава със сигурност е потискаща.

– Какво ти дава представа за вечност?

– Застинала природна картина – залез, спокойна речна вода, почти неподвижна, звездно небе… Изобщо, когато природата е в покой, уталожва и в мен самата вътрешното движение – на мислите, на емоциите. Тогава изпитвам странно блаженство. Покоят в нас прилича на вечност, да.

– Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?

– Много съм емоционална. И действително емоциите играят важна роля в моя живот. Изпадам в състояния, които ми причиняват сърдечни тахикардии, докато съм завихрена в транса на писането. Така пиша, да, трансово, не просто се вживявам в писането, а го преживявам с висок емоционален градус. Упреквам се, давам си дума следващия път да не ми се случва, да се владея професионално, както се казва. Но не го постигам.

– Какво е щастието за теб?

– Както казва една моя героиня, мисля, че щастието е онова нещо, което можеш да назовеш от раз, без да се замислиш.

– Какво може да те разплаче?

– Нещастието. Моето и чуждото. Щастието. Музика. Поезия.

– Какво може да те усмихне?

– Едно усмихнато до ушите бебе. Това е усмивката на живота в най-невинния му вид.

– Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той вече? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

– Докато сме живи, пъзелът се реди.

– Какво считаш за свое най-голямо лично постижение в живота си дотук?

– Че съм наясно какво най-добре мога да върша в този живот. И че го следвам неотклонно.

------------------
Интервюто е препубликувано от сайта “Един от нас споделя” ---->>>>
------------------
“Един от нас споделя”, сборник интервюта по проект на Кристина Митева, изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2018.
------------------