Кланица

Всеки път, докато се разминавахме с него в коридора гледах пръстите на ръцете му. Бяха необичайно къси и някак заоблени – като топчета накрая. Липсваха последните фаланги, както и ноктите. Поглеждах и лицето му, докато пушехме навън. Имаше тауирана сълза под лявото око, а на тила – голяма паяжина. Приличаше на бивш затворник. Странен тип.

Когато за пръв път влязох в кланицата ме лъхна миризма на кръв и прясно месо. Много месо, всеки ден тук пристигаха камиони с прасета, колеха се по 2800 животни на денонощие. Тонове месо, което щеше да бъде опаковано, добре съхранявано, транспортирано и изядено от милионите потребители. Вълчи апетит имаше тази нация, ненаситна за месо. В кланицата стените бяха опръскани с кръвта на закланите свине, ехтеше квичене от газовите камери, които се намираха в съседство с касапницата. Там животните биваха приспивани със специален газ, умъртвявани безболезнено, просто заспиваха. Колко хуманно...Точно, хуманно е думата, понеже именно хора щяха да купят, приготвят и изядат късовете месо съвсем скоро. В кланицата работеха над 400 човека, от които повечето бяха имигранти. Румънци, едва разбиращи английска реч, хитри и лукави поляци, няколко арогантни испанеца, един заблуден чех, учтиви словаци, и аз. Имаше и работници от местното население. Предимно – мениджъри. Тяхните ръце бяха чисти, както винаги. С кръвта си цапаха ръцете бедните чужденци. Какво пък, в крайна сметка всички бяха доволни. Месото беше измито, чистичко и прилежно опаковано, кръвта – отмита, всички следи – заличени. Заплатите – получени навреме. Заплати, които щяха да заминат някъде към Източна Европа, това бяло петно на картата на обединена Европа.

Радиото кънтеше, заглушавайки предсмъртното квичене на поредната партида свине. Кръвта се отичаше бавно в каналите, тъмна и гъста, гледах я и не изпитвах нищо. Тук всички бяха доволни и щастливи. В този хуманен, безкрайно добре организиран и подреден свински свят.