Клаус Щайнигер: Репортер на четири континента

Молбата на консула

За приключенията ми със североамериканските дипломати и тайните служители, или по-точно:тайните служители и дипломати /защото второто най-често те бяха за параван/ могат да се напишат томове. Като ресорен редактор на вестник “Нойес Дойчланд” заради контакти с посолството на САЩ в Берлин те са ми отнемали често много време. При краткотрайни визити на висши САЩ-посетители много пъти съм “поканван” срочно и настоятелно на “маса” като се почне от последователно сменящите се посланици, аташета или съветници към посолството.

Разбира се положението стана далеч по-напрегнато през времето когато Германската демократична република още нямаше дипломатически връзки със САЩ и двустранните контакти трябваше да се поддържат чрез американската мисия в Западен Берлин – Clay-Alle 170. Там имаше една, по думите на американците “пикантна” секция: “Източни въпроси”, в която работеха само ЦРУ-хора. Те бяха известно време под командата на някой си Александър Акаловски, който през средата на 1971 година авансира до поста генерален консул и многократно ми оказа честта да разговаря с мен.

Неговият предшественик – вероятно дипломат от кариерата, се казваше Едуард Райнхолдс. На 1-ви април 1969 година консулът, с баналните за това време фрази, беше отхвърлил редовно подадената ми молба за входна виза за САЩ, а изискващото се от Вашингтон право за свободно пътуване по принцип не засягаше ГДР-членове на ЦК на партията. Тогава подаващият молба за американска виза попълваше формуляра на един дъх като бе длъжен да заяви дали е наркоман, хомосексуалист и член ли е на “комунистическия фронт”.

Отхвърлянето на молбата ми не приехме без борба. Главният редактор на “Нойес Дойчланд” Руди Зингер, един изпитан антифашист, който още от 1933 година се е запознал с концентрационния лагер във Фулсбютел, съгласува с Херман Аксен, меродавен член на Централния комитет, преживял ужаса в Аушвиц и така двамата решиха, че трябва да атакувам с един коментар в пресата заради отказаната ми входна виза. “Антикомунизъм пречи на свободната информация” бе заглавието на моя принос. Към него прибавихме за отказа на американския консул Райнхолдс пълно копие от официалното му писмо-отговор до мен. Не съм си мислил, че тъкмо този принос ще ме събере със стар познайник...

През лятото на 1971 се отбих в американската мисия, за да искам входна виза като кореспондент във връзка с подготвящия се процес срещу Анджела Дейвис. Заведоха ме най-напред при един изглеждащ към петдесетгодишен мъж. Разположил се в клатещ се стол, той се люлееше насам-натам под звездното американско знаме. На една масичка от дясната му страна фотографии на живи или починали родственици дооформяха представителната обстановка.

Седящият човек срещу мене не можеше да бъде никой друг освен Едуард Райнхолдс. Той беше с добро настроение и интимно започна да ми разказва, че под влияние на семейната си среда е станал японолог и в скоро време ще бъде преместен като генерален консул на САЩ в Токио. След това той се осведоми подробно какви са плановете ми за пътуванията /след деветмесечно чакане най-после на 28 февруари 1972 година отлетях за САЩ/. Явно бе, че аз се наслаждавам на един театрален диалог с пъргав и обигран представител на противната страна. Обаче той се отнасяше към мен не като с враг.

След като водихме известно време непринуден разговор, консулът заяви, че имал още и една молба: “Вие все пак ме направихте твърде известен в кръга на моите колеги ....”

Аз се държат така, като че ли не знам за какво намеква.

“По какъв начин, ако смея да попитам?”

Дипломатът отвърна без заобикалки: “Нали тогава Вие публикувахте моето писмо във Вашия вестник...” За съжаление САЩ-мисията получавала за прочит само по един екземпляр от вестник “Нойес Дойчланд”, който бивал архивиран. Така, че той не можал да си осигури един екземпляр за спомен в “личния си албум”. Та, сега ме моли при следващото мое посещение да му донеса един оригинален брой.

“Няма проблем. С голямо удоволствие”, отвърнах му аз, вътрешно развеселен, за да допълня сериозно: “Нека сключим един пакт, господин консул: Вие ще получите Вашия вестник, а аз мога да разчитам с това, че Вие ще се застъпите във Вашингтон за моята виза”. /Което Райнхолд и правеше. В промеждутъка на посещенията ми в мисията, той коректно ме държеше в течение чрез други журналисти и ме информираше от време на време за възникващи препятствия/.

Когато бях пак по работа в Западен Берлин, потърсих моя нов познат в служебната му стая с звездния флаг и семейните фотореликви, за да му предам изпросения “трофей”.

Райнхолдс бе видимо възхитен и с емоционален заряд попита дали бих му написал “посвещение” на ръба на вестника. “Американците са наивни”, си помислих, съгласих се и формулирах: “На господин Консула Едуард Райнхолдс за спомен във връзка с откровените ни дълги разговори”.

Междувременно на идилията ни не е било съдено да трае дълго. Когато общителният японолог беше отпътувал за Далечния изток, твърдият ЦРУ-човек Акаловски пое жезъла в мисията-Западен Берлин. Когато разговаряше с мен от очите му бликаше само омраза. Любезно поднасяне на кафе с торта и брутални заплашвания се редуваха при нашите срещи. Един ден, когато той ми съобщи, че при евентуално издадена ми входна виза, в Калифорния, където беше процесът срещу Анджела Дейвис, мога да разчитам на незабавно арестуване, защото съм бил нанесъл обида на живеещия там бивш заместник-военен министър Дейвид Пейкър в дописка до “Нойес Дойчланд” като съм го нарекъл убиец заради бомбардировките във Виетнам. На тази негова заплаха реагирах с контра-удар: “Моля диктувайте ми всяка Ваша дума. Утре ще публикуваме това в нашия вестник. Току-що Вие се опитахте да сплашвате, да застрашавате кореспондента на един голям международен вестник”.

Акаловски разбра, че е отишъл много далече. Това било все пак само едно предположение от негова страна, че бившият военен министър може да се е почувствал обиден, отстъпи Акаловски.

Този рунд спечелих аз.

---------------------

На гости при правнука на “Мавъра”

През средата на октомври 1984 бях на един прием в парижкото посолство на ГДР. Там бях представен на възрастен господин, името на когото беше възбудило вълнение сред останалите гости. Касаеше се за Робер Жан Лонге – правнукът на Карл Маркс. Тогава, вече надминал 80 години, той се появи придружаван от съпругата си Кристине, която, както разбрах, била германка. Адвокат и съдебен защитник по наказателни дела още от родния си край, известно време той преподава в американския Rutgers University и след това работи като кореспондент на комунистическия вестник Le soir в САЩ. Последните години от своя професионален живот Робер Жан Лонге посвещава на борбата срещу глада в Африка.

Известно време ние разговаряхме оживено. При раздялата възрастният господин ми даде адреса си – Rue Cassini 8, 14 – парижки Arrondossiment и телефонния си номер, защото в момента нямаше в себе си визитна картичка. Когато му се обадих по телефона няколко седмици по-късно, домакинята ни покани веднага на вечеря заедно с чешкия посланик в UNESCO.

Семейството Лонге обитаваха къща с обширна градина и с дълга история – бивше местоживеене на забележителния белетрист Оноре дьо Балзак. Още в приемната стаичка Лонге ми връчи френското издание на книгата си “Карл Маркс – моят прадядо”, която е преведена на много езици, също и на немски. През време на подготвителния си труд той е пребивавал няколко седмици в ГДР и е ползвал услугите и помощта на Берлинския институт по марксизъм-ленинизъм. Написаното посвещение за мене в книгата ми е много скъпо: “На другаря Клаус Щайнигер за спомен по случай посещението му на Rue Cassini /улица Касини/. С моите братски чувства. Париж, 3 ноември 1984 . Робер Жан Лонге”.

Когато влязохме в салона, ежедневната стая, първият ми поглед бе отправен към един прекрасен портрет в маслени бои. Лицето на жената ми се стори много познато. Две думи и едно движение на ръката му бяха достатъчни за обяснение. “Моята баба”, с топлота и без следа от патос или високомерие, каза Лонге. Развълнуван наблюдавах портрета на Жени. Марксовата “Женчето”, за която великият учител на пролетариата е казвал, че от всичките му дъщери тя най-много му е приличала. Ранната й смърт на 11 януари 1883 година така го потресла, че той я надживял само с четири месеца.

Госпожа Кристине поднесе крехко агнешко печено, чашите бяха напълнени с искрящо вино и нашият светкавичен излет в историята продължи по-нататък. Всяка обяснителна дума на домакина за различните предмети, които ни заобикаляха в малката столова, придобиваше голяма стойност. “От тези чаши, които държите в ръцете си, е пил Ленин”, каза Лонге, когато звъннаха чашите за наздравица. “Това са наследени неща. Както може би Ви е известно, баща ми – Жан Лонге, любимият внук “Жони” на Карл, е бил един от водачите на френските социалисти и като външнополитически редактор на Humanite е имал най-тесни приятелски връзки с руските емигранти. У дома Ленин е влизал и излизал.”

Домакинът, чийто дядо Шарл Лонге не само е издавал заедно с Анатол Франс и Виктор Юго вестник La Rive Gauche , но е командвал и 248 полк на Националната гвардия в дните на Парижката комуна, продължава да открива още тайни на гостите си. “Този самовар там – Лонге сочи към един великолепен екземпляр, който заема почетно място в помещението, го подари на баща ми близкият сътрудник на Ленин Юри Стейков преди да се завърне в Русия, за да вземе участие в революцията 1905-а. Впрочем по-късно той става първият главен редактор на ИЗВЕСТИЯ.”

Часовете с Лонге – правнука на стария “Мавър”, преминаха сякаш за миг. Пред очите ми още стои тъй ясно тази прекрасна вечер. Завърнал се в Берлин получавах многократно поща от улица Касини. Когато моят шестгодишен син Щефан катастрофира с автомобил и бе наранен тежко, аз информирах Робер Жан за случилото се и той ми отговори с обширно писмо като се интересуваше най-подробно за състоянието на детето.

През март 1987 година почина марксистът, комунистът Лонге, който ми беше разказал нещо, което просто ме изуми. Веднъж при една случайна негова среща с един окръжен секретар на Френската комунистическа партия, този партиен секретар останал крайно очуден, че тук при нас може да живее истински правнук на Карл Маркс.

Последната новина достигна до мен на 31 март 1987 година. Текстът на Кристине бе на немски. Тя благодареше за съчувствието и посветените думи в памет на Робер Жан.

---------------------

Поканата на Кисинджър

В края на януари 1972 отпътувах като кореспондент за Сан Хозе при Сан Франциско във връзка с нашумелия показен процес срещу застрашената от смъртна присъда афроамериканкска доцентка по философия Анджела Дейвис. По настояване на калифорнийския губернатор Ронълд Рейгън е обвинена в убийство, отнемане на човешки живот и съзаклятничество, но поради недоказана вина трябваше да бъде оправдана на 4-ти юни 1972 година. Тъй като аз бях първият репортер с ГДР – паспорт, на когото североамериканските власти бяха разрешили входна виза за журналистическо наблюдение на едно политическо събитие извън Ню Йорк, бях зарадван от живия интерес на присъстващите кръгло четиристотин колеги. Непрекъснато ме интервюираха представители от телевизията, радиото и пресата. Присъствието на един кореспондент от Германската демократична република без малко щеше да надмине вниманието повече, отколкото към откриването на процеса, преувеличено писа хамбургският журнал Spiegel, посвещавайки ми биографични данни. Още на втория ден буржоазният местен вестник San Jose Mercury публикува проведеното интервю с мен под голямо заглавие “Ние имаме под-добра система”, но моят отговор на интервюиращия при въпроса му, какви са моите първи впечатления, бе: “Открих това, което очаквах: вие имате много по-хубави автомобили от нашите, по-добре обзаведени магазини от нашите, но ние имаме по-добър обществен строй”. Невежеството на вестника възбуди сътрудничката от чуждестранната служба на германското издателство Springer, Гита Бауер, до такава степен, че тя изля гнева си с една предизвикателна статия в берлинския вестник Morgen Post.

Впрочем, така възникналата ми известност се отразяваше благоприятно върху моя личен бюджет за дневни и пътни. Получавах покани за банкети и вечери от приятели и врагове. Всеки искаше да се докосне до чуждоземеца – да види и пипне един истински Червен, да го представи в своя компания. Аз бях съвсем наясно, че не на последно място тайната полиция и тайните служби са нареждали да ми се сервират апетитните ястия и почерпките.

Разбира се, че знаех за капаните, които, ако ги настъпя могат да щракнат и за това си отварях очите. Не липсваха също доходни и събуждащи чувствата оферти със съмнителна насоченост.

За единствения чуждестранен комунист, който месеци наред взема участие в процеса на Дейвис, искаха да си съставят портрета ми като личност като опитваха да хванат, измъкнат слабите ми места. Така шерифският лейтенант Ромеро многократно се опитваше да ме запознае с “една много очарователна млада дама от City Council, която много се интересувала от Германия и при това била разведена”. По време на вечерята, за която тя ме очаквала, щяло да има “всичко”.

“Жените аз сам си ги избирам”, отрязвах три пъти наред квитанцията на дебеловратия полицейски офицер. После се появи на сцената Мистер Братфорд – директорът на криминалната лаборатория към прокуратурата на Санта Клара, чието внезапно появяване не раздвижи чиновниците му отново да вземат отпечатъци от пръстите ми. Не, той бе дошъл настроен “чисто частно” да се реваншира за оказаното му “изумително гостоприемство” в ГДР на някакъв съдебномедицински конгрес, проведен в град Хале през 1962 година. Мистер Братфорд никога не е бил пращан от ЦРУ в Хале на конгрес, както установихме по-късно, сега обаче бе изпратен да ме покани веднага на обяд в Holiday Inn Motel.

За всеки случай аз информирах за това американските другари и след това последвах любезното му предложение. Той искал да ми покаже “живота на американското семейство” и да ме придружи в един излет до Пасифика, допълни събеседникът ми с уморена усмивка. Неговата къща била и мой дом, неговата кола стояла на мое разположение, каза главният криминалист на града, гдето се провеждаше процеса на Дейвис, преди да поиска да му дадат квитанция за сметката от 12 долара.

Обаче след това започна сериозността на живота. Един сериозен господин от същата фирма, който се представи като Томас Фицгералд, бе долетял специално от Вашингтон. През време на една от паузите на процеса той ме очакваше в плувния басейн на мотел “Vagalund” /”Скитник”/. Този мотел, в който бях отседнал заради цената на една стая, не бе пригоден за заможни и високо поставени лица, защото оправдаваше името си. “Идвам от името на Хенри Кисинджер и искам да ви поканя за един разговор във Вашингтон”, така поведе разговора моят посетител и събеседник. Че какво общо имах аз, един безобиден репортер, дошъл през океана за процеса, две години и половина преди установяване на дипломатическите отношения между САЩ и ГДР, с шефа на комисията по сигурността, съветник на президента на САЩ Никсън?

Аз се прикривах и се отбранявах изцяло като подчертавах ролята си на репортер, но Фицгерал не се отказа да рита топката. “Ние Ви проучихме основно. Преди да работите във вестник “НОЙЕС ДОЙЧЛАНД” Вие сте били на работа във външен отдел – САЩ на външното министерство на ГДР. Вашият баща, професор Петер-Алфонс Щайнигер, дори е член на колегиума в този дом. Следователно Вие сте човекът, който знае на коя врата може да се почука”.

За да не пропусна да направя нещо за възможен шанс от моята страна, аз се съгласих да стана само един посредник “за предаване на едно съобщение”. Тогава Фитцгералд отвори дипломатическото си куфарче и извади едно досие. “Това е едно послание от мистер Кисинжер до господин Хоникер”, започна той, а аз започнах да записвам....”. Нашият разговор приключи с няколкократни настойчиви подканяния, непременно да отида във Вашингтон.

След като се консултирах с присъстващия на процеса в Сан Хозе национален председател на комунистическата партия на САЩ Хенри Унстон, а и с другари в Берлин чрез един кореспондент на ТАСС, който ги информира през Москва, аз действително отлетях за столицата на САЩ. Там ме подслониха в Manger-Hay-Adas-Hotel, точно срещу Белия дом под патронажа на великодушния Фицгералд.

За мен изглеждаше, че важното, което трябва да направя най-напред е да открия политическата идентичност на “партньора”. Касае ли се при него действително за пълномощник на републиканската администрация или вероятно противников играч от лагера на демократите, който крои провокации, за да създава затруднения на Никсъновото правителство? Понеже Фицгералд не беше готов да се легитимира, аз го накарах да ми приведе непреки доказателства за достоверността на поставената му задача. И той го направи, но това не бе достатъчно за мен, тогава той внезапно измъкна от чантата си “един поверителен бележник”, който трябваше да ме увери, че моят партньор има достъп до секретни материали и може да ги притежава. Печатният лист без заглавие на службата явно бе взет от някое досие на ЦРУ и се отнасяше за същевременното пребиваване в САЩ на професор Клаус Монтаг от Института за международни връзки в Бабелсберг. “Гедерианският учен се показал като сдържан, но бил склонен да избухва и провокира”, се казваше в документа, който веднага след прочита ми Фицгералд си го взе обратно.

Поради това, че в САЩ липсваше ГДР-представителство, за да информирам Берлин за моите вашингтонски разговори, аз разбира се използвах съветското посолство. Кореспондентът на ТАСС Едуард Баскаков, моята надеждна “пъпна връв” с Родината, дойде специално в Сан Хозе да се посъветва с мен. Той докладва на посланика Добрини, който след това информира Москва.

Когато в началото на май отново бях в Берлин, Ерих Хонекер наредил веднага да се явя в Централния комитет. “Вече ми представиха руския текст на твоя доклад. Сега ми е нужен от теб на немски”, започна разговора той. В заключение ми възложи да не оставям да се прекъсне контактът и на първо време да продължа проследяването на работата.

С Фицгералд, който ме бе използвал като “куриер”, се видяхме отново няколко месеца по-късно. Срещнахме се в бара на западноберлинския хотел Кемпински. Както се беше оказало на територията на ГДР-столицата САЩ още не бяха готови да водят разговори. Моят “стар познат” се появи съпровождан от един господин, който веднага ми направи впечатление със словесната си агресивност. Той се подиграваше с шофьора, който ме возеше. Той стоеше по различни причини на видимо място не далече от нас. Този човек трябвало веднага да изчезне, защото иначе всяка дума ставала по-нататък излишна. “С Министерството на държавна сигурност ние можем всеки ден да разговаряме”, каза остро непознатият.

“Вижте какво, ЦРУ също не постъпва другояче”, върнах му аз със същия дървеняшки тон.

При този словесен двубой Фицгералд само мълча. Разговорът рязко приключи, но контактите САЩ – ГДР бяха прекъснати.

Едва през есента на 2003 година. узнах от едно телевизионно предаване на ГФР кой е бил онзи непознат мъж, който ме предизвика тогава за словесен двубой.

През време на едно интервю в рамките на един принос, отнасящ се за американските тайни служби, като междуредие биваше включван многократно шефът на ЦРУ в Германия.

---------------------

Откъси от книгата “Репортер на четири континента”
Автор: Клаус Щайнигер, главен редактор на списанието “Ротфукс”, Берлин
(Превод: д-р Рачо Рачев)