Кое повече ни плаши

Кое повече ни плаши

1.

Безмерни и неутолими са човешките стремления, щения, мечти... Но постоянно едно “но” ни дебне като черна котка на бордюр, едно “но” готово да ни пресече така лелеяния път.

Болничната стая е с три легла, аз лежа в единия край той в другия. В средата е Пеньо от Ботунец. Костаки е от Обзор, аз от Бургас и от завчера лъкатушим по следите на златото, откраднато от разбойнически шайки на лазове. Изясняваме произхода на варненските гагаузи, белогвардейци и риби от дракони до препарирани скорпиди. Още от бурна младост съдбата свирепо погнала Костаки та тука, та там чак в София се спрял.

– Отивам при кмета и архитекта на градчето и им казвам : Гледайте, пишете и чертайте какво ще си построя на имота и после минете да ви платя... Е, що щях направих и къщи, и пари...

Но сега на метален прът висят пет найлонови чорапа и по безцветно маркуче във вените се втича химиотерапевтичен разтвор. Да имаш всичко, а да нямаш себе си, вездесъщи боже! Понякога се случва залутана капка от химикалите да капне на пръста на медсестрата. Бързешком отива на чешмата и отмива опасността от изгаряне.

Моето лечение е като на Костаки. Вливанията ни приключват по едно и също време. Той звъни на жена си по мобилния телефон. Напомня и да не забрави да изпълни рецептата за покачване на хемоглобина. Това е червено мелнишко с печени котлети.

На четвърти етаж – национален хематологичен център е свято място. В лабораторията е окачен закрилящия лик на светец. В отделението не може да се намери нито един атеист. В двора има параклисче кръгло като помпена станция.

Лежим и гледаме пусто в тавана. Костаки поисква да го изпратя навън, тръгва си за дома. Той гони седемдесетте. Съвсем различно е, причернее ли ти света да можеш да се подпреш на двадесет години по-младо рамо.

2.

Вървим уверени напред. Ръката му е твърда и още по-уверено натиска рамото, а краката ми меки натежали и цяла ми тежест се наклони и намери опора в Костаки.

– Абе момко, к’во става ? Сядай да подишаш въздух.

– Тук на университетската улица това не е въздух. Ако не колабирам след малко носа ми ще се напълни с черно и зъбите ми ще заскърцат.

– Хайде със здраве – махна ми от паркинга, качвайки се на мазна, лъскава кола и отпраши в смуглия следобед.

Изпаднеш ли в колапсна ситуация само дишането е спасението. Смътно видях, че пред мене спря автомобил.

– Хайде, качвай се!

Аз се опъвам упорито. Костаки ми помага да отлепя и ме изсипва на задната седалка.

– Усили климатика да глътне малко кислород този лигльо!

Света се смени, лъхна чиста прохлада.

– Прости, момко, съвсем изчурях! За малко да те зарежа в мъглата. Тези химикали удрят и в краката, и в главата. Тъкмо паля и твоята свещ в параклисчето и Цочо ме подсети да се върнем за ближния.

Шофьорът е дваж по-жълт и блед от нас и може да има трийсет и пет килограма бруто тегло. Това е Цочо от пета стая.

Спрели на светофара, някой ни избумка задницата като скутер празна каса. В този миг Цочо притихна, наклони глава и задряма.

– Цочо, тук ли намери да изключиш бе, не можа да изкараш още пет километра – не можа. А ти шофираш ли ?

– Краката ми са меки натежали и кача ли ги няма да мога да ги вдигна от педалите.

3.

– Ехх – въздъхна Костаки, – аз може да мога но съм надрусан. Той слезе и тръгна към болницата. След десетина минути нахълта с двама младока. Метнаха Цочо до мене отзад, единият запали с мощна газ. Главата на Костаки тракна меко в десния джам, моята после в левия и потеглихме в автомобилната джунгла. Спряхме в Надежда пред блока на Коста. Младоците хващат Цочо от ляво и от дясно, и го понасят, трудно е да се разбере до колко върви или се просурква.

Поздравът на Костаки към жена му бе отривист. Поморийска ракия и голяма арменска салата. Насядахме около дебела, дъбова маса.

– Абе Костас, Цочо май е спрял!

– Глупости, от пет години се знаем – какви ти минават през главата. Млад си още, млад – сложни процеси протичат в човешкия организъм и душа! Я виж сега: Цочо, Цочо – до утре да му вика няма да реагира. А като му кажа Вампир, Вампир – видя ли как трепна нервно.

– Трепна, я – човека взел дал отвсякъде, да се обадим да го приберат в моргата! - категорично заяви русолявия с халкичката на носа.

– Що му викаш Вампир ?

– Щото лока по пет банки кръв за седмица.

– Бе глей к’ви са му хлътнали фаровете, че и позеленели – това е баш левкемия.

– Запролетява се човека!

– И с умрял не бях пил ракия!

– Е, мярка нямате! Така си е просто човека, от пет години се знаем. Изключи, притихне, после включи... а е мъж, мъж... Гледай как ще изпие една малка. Отвори му устата!

– Тя замина като в сух пясък, бе... Този е човека пустиня...

4.

Мерна се внучката на Костас, обгърна го с ласкаво внимание и той бръкна във вътрешния си джоб. Младоците заградиха голото и коремче и заминаха на купон.

Пийнахме червено хемоглобиново, хапнахме печено, попяхме трапезни песни. За сиртаки и с меки крака може, по-лесно се заплитат.

Съмна се. Седнахме пред по-голяма чаша кафе.

– Притеснено ми е бе, Костаки, Цочо май е спрял.

– Нищо му няма! Качвайте се в автомобила и го отвеждаш в стая номер пет, трето легло. Хайде да сварите голямата визитация – днес го изписват!

– Бе тоя хич не шава, бе!

– Дръж от другата страна!

Намъкнахме го на задната седалка. Потеглям на някъде. Костаки ме изпраща:

– По- спокойно, каквото е това е, няма какво друго да става. Айде със здраве...

Спирам на паркинга. Цочо е по-лек и от сламена кукла. Уловил го през кръста и братски прегърнати като много пияни влизаме в болницата. Кой ли не влиза и не излиза от там. С върховно удоволствие забелязвам, че никой не интересуваме.

Стаята бе празна, освободих Цочо на край сили – въздъхнах. Той се изтърколи и преобърна като труп.

– По-леко бе.. Живи или мъртви нали все пак сме хора!

– Жив ли си бил, бе Вампир неден! Жив си бил!...

– Какво те уплаши? Смъртта или живота ми? Нито е страшно едното нито другото. Плюй си в пазвата...