Лакримарии

Айде пак да преговорим нещо, което не сме казвали досега. Древният римски град Абритус направи силно впечатление на Октавия не заради друго, макар че двата музея и крепостните стени пораждаха възхищение, ами с факта, че точно в неговата среда отгоре върху древните руини е кацнал съвременният завод за антибиотици. Съответно под него не може да се копае – там работят хора и се произвежда фармацевтика, печелят се пари. Също така Октавия си спомни, че язовир Копринка е кацнал точно върху тракийската столица на одрисите Севтополис. Не може под язовира да се копае. Няма нищо случайно, тези истории за величието на пеласги, траки и българи преди славяните не е била удобна на големия тогавашен брат, та затова са я покрили и нарочно лишили от битие. А корените един народ трябва да си ги познава, за да може той да стъпи на правилната ос­но­ва и да се развива напред.

Толкова много се пише напоследък за свидетелства на древни автори, които променят историята ни, че човек не смогва да осмисли информацията. Истината винаги е била и продължава да бъде труднопостижима. Всяка истина изисква разум и смелост, интуиция и проницателност. Но защо да лишим един народ от неговите предци, с каква цел да го обречем на безпаметство? С наша си цел. Само че познанието има свойството да излиза на бял свят, докато е пред очите ни и не сме го видели, или докато е скрито, но ние сме го търсили, или пък то ни е търсило.

Октавия се бе ровила да изнамира книги за онова отпреди хилядолетия, което достигаше само като откъси от цитати, предадени през двама-трима автори. И ето сега информацията достигаше вече по всякакъв начин, отприщена като през скъсана язовирна стена, та младата жена не смогваше да прочете и изгледа всичко по темите, които я интересуваха. Информацията не е познание. Познанието е дълбокото разбиране за нещата, след като си се информирал. Възникваха спорни завързани плетива по някои теми и твърдения, с които тя занимаваше и Анарая, и Янина, когато бяха на разходка или на кафе.

Например лакримариите са малки глинени съдчета с красива форма, служещи за събиране на сълзите на оплаквачките при тракийско погребение. Така пишеше в музея. От друга страна траколозите твърдяха, че при погребение траките съвсем не са оплаквали заминалия в света на душите, ами са организирали празненства и състезания в негова чест. Кое е вярното – иди че разбери. Учените имат още много работа по нашата история, реши Октавия. И не само по история. Дарвиновата теория не издържа. Декартовата максима не издържа. Астрофизиците се надпреварват да осмислят законите на Вселената, които сякаш се променят всеки ден. Човек трябва да се информира редовно за всичко и чак тогава да каже – аз не знам и не съм сигурен в нищо, което ми се предлага като твърдение. Така стояха нещата според Октавия.

Когато се завърна след своята едноседмична екскурзия и почивка едновременно, тя прибра в подсъзнанието си всичко видяно и новопрочетено и се посвети на момчето си с обновен, силен и укрепнал дух. Защото по всичко изглеждаше, че духът на човека е най-важен за него. Не те обича Стефан достатъчно? Добре – ти се обичаш сама и държиш на себе си. Не се разпилявай в съмнения и колебания, а събери силите си, за да бъдеш стойностен човек и да дадеш необходимото на Алекс. Октавия върна детето в къщата си и се посвети на грижи за него. Оказа се, че сама има повече светли сили, отколкото когато е във връзка със Стефан. Той й създаваше проблеми, които не можеха да разрешат заедно, нито тя можеше сама да ги реши. Без такива проблеми животът изглеждаше по-хубав. Октавия дълго мислеше и преценяваше, преди да каже на някого: “Без теб ми е по-добре”. Но после нямаше връщане назад. За разлика от Янина, която не можеше да плаче в подобни ситуации, Октавия си поплака, издуха си носа няколко пъти, прочисти си съзнанието от негативни мисли, което ставаше наистина бавно и трудно при нея, после продължи напред. След екскурзията умът й се зае с толкова много интересни и сложни неща, че денят й стана простичък и прекрасен. Нямаше място за никакви емоции, свързани със Стефан. Тя не можеше съвсем да го прибере в чекмеджето на миналото, защото той идваше понякога да вижда Алекс. Говореха си учтиво, принудени от обстоятелствата, макар тя да предпочиташе неговата пълна безприсъственост в новия й живот.

Октавия се замисляше дали всичко е както сам си го направиш в крайна сметка, или пък съдбата те води по своите пътища. Вероятно съдбата те води по пътищата или те бута в гърба, да, но изборите, които правиш, променят някои факти и присъствия. Дали има разлика между съдба и провидение? Древните смятаха, че съдбата е вписаното в материята проявление на провидението, което от своя страна е по-висше. Може би съдбата е просто една побъркана сляпа и глуха раздавачка и отнемачка на неща от един на друг човек и ти трябва да я контролираш чрез волевото си Аз. Провидението е друго нещо и то идва от по-високо ниво. Съдба ли беше раздялата й със Стефан, който вярваше, че се вписва в някаква придошла всеобща любов, или беше неин избор на един обратен завой, понеже тя смяташе, че всеобщата любов или не е дошла още, или не сме дорасли до нея, или накърнява собствените й разбирания за любов между двама. Нямаше отговор. Но сърцето й подсказваше, че е взела правилното решение, защото изпита спокойствие и балансът й взе да се възвръща. Провидението й връщаше баланса, който съдбата й бе отнела.

Над леглото на Алекс картината с мечата стъпка нощем сякаш светеше. Дали поради нощната лампа, или поради естеството на боите, които бе употребила Янина, неизвестно. Обаче майката забелязваше промяна в цвета и яркостта на картината нощем – и на лампа, и на лунна, и на звездна светлина, и при пълна тъмнина картината се държеше по свой начин. Докато разговаряше с Алекс и се опитваше да го предразположи да довери своите детски притеснения и смутове, които явно го бяха довели до сегашното му състояние, Октавия хвърляше по някой поглед на картината над лежащото дете. От наситено карминено мечите стъпки избледняваха до оранжево, розово и пудра, след което бавно възвръщаха основния си цвят. Отначало тя помисли, че само така й се струва, после внимателно следеше промяната на цветовете, след което все така не можеше да каже дали това е илюзия или наистина картината реагираше при разговор. Постепенно тя изостави следенето на картината – нямаше да се добере до истината – и се съсредоточи върху разговора с Алекс, който без да осъзнава обясни на майката огромното си разочарование от двамата си родители и желанието си да се отдалечи колкото е възможно от тях и техните проблеми в собствения си свят. Тя прозря, че именно нежеланието да участва в тревожния свят на големите го бе приковало към леглото. Детето нито можеше, нито знаеше как да промени ситуацията, в която големите бяха попаднали и която се отразяваше на неговата психика. Затова просто крачетата му бяха блокирали от болка в ставите.

Октавия внимателно и постепенно му обясни новата ситуация и различното положение на нещата, като всякак се опитваше да внуши на Алекс собствената си увереност, че хармонията и спокойствието са най-важното нещо, което ще му помогне да укрепи себе си. Между двамата се установи нова близост, основана на доверие и свързаност в обща задача, която щяха да решат чрез общуването си. Нямаше съмнение, че още в края на първата седмица момчето се почувства по-добре и физически, и психически. Започна да се усмихва, да се храни с повишен апетит, болките стихваха. Анарая му носеше вкусно руло от тиквички и пълнени патладжани, които детето лапаше с радост. Изследванията на лекарите показаха нормални нива на смазката в коленните стави, но въпреки това Алекс отказваше да ходи. Може би изпитваше някаква вътрешна съпротива и бариера, или пък просто бе отвикнал. Тогава Октавия го сложи в количката и отново го отведе в педиатрията, но този път не в болнична стая, ами направо в стаичката за арт терапия на Янина. Там децата му заразказваха едно през друго за совичката Бу – цялата нейна история, как им била завещана от бабата на едно преселило се горе дете, как я научили да се храни правилно, как после Жорко я залепил на стената с тиксо и как Янина я водила на ветеринар, но по пътя изпуснала Бу, поради което сега си имали папагалче, което е супер глупава птица, обаче много забавна. Алекс внимателно слушаше и се смееше на ръкомаханията на децата, после Янина покани всички да полеят цветята – дифенбахията, голямото цъфтящо каланхое, ароматната гардения, розово и бяло мушкато, капризната дипладения и дървото на живота, което се канеше да върже цветни пъпки. Децата отидоха до рафтовете над шкафчетата да вземат малките шарени лейки. Алекс се надигна от количката и тръгна заедно с тях да си вземе лейка. После се нареди на чешмата, напълни съдинката и отиде до цветарника. Октавия гледаше без да мига, после скри очите си в длани и заплака. Янина я погали по гърба:

– Ето ти кърпичка. Лакримариите може да са били за събиране на сълзи от умиление, потрес, от вълнение при промяна от едно състояние в друго на някой близък. Предполагам, че би могло.

---------------
Златка Христова, “Прегръща те сова”, разкази и стихотворения, Б., 2022.
---------------