Легендите за Урдовиза в сборника разкази на Златка Христова “Отивам някъде с корубата на времето”

Отивам някъде, където вчера ме е нямало, с надежда да открия нещо, което вчера не съм знаела.
Урдовиза

Книгата на Златка Христова “Отивам някъде с корубата на времето” съдържа дванадесет истории, описващи една позабравена вече епоха – траките и техните земи – в ранните християнски времена, непосредствено преди преобразуването им в римска провинция.

Разказите, сплетени монолитно, представят една измислена “легенда” за два разрушени владетелски дома в нашето Южно Черноморие и възникването на Китен, с недостъпната днес за посетители крепост Урдовиза.

От страниците в плът и кръв оживяват царят на астите Тейрой, двете му жени Евфимия и Стредуза, дъщерите принцеси Урдовиза и Елисея и природената Заберна, мъдрият учител Кетропорис, чистият по дух Китендор, благородникът асти Ролистен и брат му Арзазум...

Главната героиня в книгата е симпатичната, загадъчна, неустоима и странна Урдовиза, “нелюбимката” на татко Тейрой, заради прекалената й любознателност и стремеж към съвършенство. Учителят й Кетропорис, който посвещава двете принцеси в изкуството на билколечението, в редица случаи е затруднен да отговори на безбройните “странични” въпроси на принцесата. Урдовиза не иска да приеме насажданото убеждение, че траките никога не са имали своя писменост и винаги са ползвали елинската. Тя твърдо вярва, че съществуват писмени документи на тяхна азбука, пръснати и скрити по светите обители на обширните тракийски, елински и египетски земи, и е решена да ги открие.

Повратният момент в историите е, когато цар Тейрой налага на голямата си дъщеря да се омъжи за Ролистен, в когото вижда наследника на престола. Урдовиза категорично отказва, като предоставя тази “чест” на по-малката си сестра Елисея, а самата тя, затвърдила “статуса” си на “нелюбимка”, предприема мечтаното пътешествие по светите места. Минава през много земи, среща различни хора – ктисти от тракийски и гръцки храмове, копти, разнасящи вече идеята на християнството в огромната империя... Не забравя главната си цел – да открие буквите на нимфата Траке, Перке, цар Резос, Пейрой, Залмоксис, Семела – майката на Дионис, Орфей...

Урдовиза посещава Александрия, Египет. На един ден път от новия модерен град открива в хилядолетния Саис, в храма на Нейт (майката на слънцето за египтяните), свитъци от кожа и пергаменти с тракийски писмена – на които са записани песните на Орфей. Оттам отива в града на прогресивните дентелети Скаптопара, минава през Марса и Перперек и се прибира в крепостите на Тейрой откъм запад, вместо от изток по морето.

Завърнала се у дома, тя среща своята сродна душа – ктиста Китендор – художник и скулптор, на когото е възложено да издяла от стръмните скали на брега на морето сфинкс на цар Тейрой. С негова помощ Урдовиза се заема да “разчете” свитъците с тракийско писмо, с надеждата да намери единомишленици и в края на краищата нейният народ да ползва собствената си писменост. Дали успява и каква е съдбата на тези артефакти, и на самата Урдовиза – читателят ще разбере като прочете книгата.

Историите, както самата авторка твърди, са художествена измислица – дело на развихреното й въображение, вдъхновено от едно посещение по тези места – останките от древните тракийски селища край Синеморец, Царево, Китен, Бегликташ...

Златка Христова успява да пресъздаде живо и истинно епохата и времето. Разказите и събитията звучат достоверно. Древните траки оживяват пред читателя – ядат, пият, веселят се, пеят Орфееви песни, а като се понапият с тъга разказват как преди векове великият Залмоксис на пировете е посвещавал избраните в тайнството на вечния живот на душите и как да бъде постигнат той. В историите има и любов, и омраза, и родолюбие и патриотизъм, и алчност и предателство... Тук виждаме всеотдайността на чистите по душа, готови на саможертва в защита на род и родина, а римските кохорти вече “тропат” пред портите им. В противовес са заслепените от алчност за злато и власт, които са готови да предадат на враговете своите най-близки, даже и собствените си деца. Хилядолетия преди тях е било така, хилядолетия след тях – също. Нищо ново под слънцето? Да, но тези хора, живели в своите земи, в своето време, са имали своите мечти, своите амбиции, стремежи... някои от тях добри, други – не чак толкова. Дали сфинксът край Синеморец е природен скален феномен, или плод на човешка дейност – Златка Христова завоалирано ни представя своята версия. Дали многобройните тракийски племена са имали писменост, на какъв език са говорили – може би всяко племе на свой собствен... И къде са “потънали” останките от тези цивилизации, култура... от ежедневния живот на обикновения човек, всеки със своите стремежи и домогвания – винаги в името на по-доброто!

Златка Христова, както и героинята й Урдовиза, иска да вярва, че предшествениците ни по нашите земи, с хилядолетна история, култура, царства с периоди на възход и падение, са имали своя писменост, за съжаление изгубена във времето. В нейните “измислени истории” това “тракийско писмо” съществува. Но къде ли е то сега? Може пък това истинско имане да е скрито в тунелите под сфинкса край Синеморец? Истина или измислица е и легендата за “героинята” по тези земи от хилядолетие по-късно – бяла Стана Урдовиза? Загадъчната Странджа мълчи и крие своите тайни – може някога да ги открие – когато се появи “посветеният”...

Дванадесет истории, обединени в една – истината е... “някъде там”. Дали “измислиците” на Златка Христова един ден ще се окажат “истина” или не – това не е толкова съществено. По-важни са вярата и умението да ценим нашето минало, защото то е отражение на нашето бъдеще, да разсъждаваме за нашите извечни неща, пътувайки в корубата (кораба) на времето.

---------------
Златка Христова, “Отивам някъде с корубата на времето”, разкази, Бургас, 2019.
---------------