Лицемерие без граници...

Преднамереност и злонамереност

Историята ни учи, че когато един обществен строй е бивал заменен с друг, винаги е възниквал въпросът за недостатъците на предшестващия и достойнствата на новия. Естествено онези, които са злоупотребили с властта или по друг начин са нанесли щети на обществото според тогавашните закони, е следвало да отговарят лично и безапелационно. И никога досега не се е обвинявала и не се е изисквало да се търси отговорност от цяла партия, организация или политическа сила вина и отговорност, адресирани до последния редови член, така както постъпва днес СДС спрямо БСП.

Обновената Българска социалистическа партия, като приемник на БКП, поема политическата отговорност за бедите до Десети ноември 1989 година, нанесени от авторитарния режим на Тодор Живков. Тя се разграничава категорично от тези, които са опетнили името й. В ход са не едно и две дела за търсене на наказателна отговорност от преките виновници.

Членовете на БКП до и около Десети ноември бяха един милион. На 10 и 17 юни 1990 година за кандидатите на БСП гласуваха 44% от избирателите. Това означава, че в осъществяване на системата до 10 ноември 1989 година са участвали приблизително половината от гражданите в съзнателна и трудоспособна възраст. Според СДС излиза, че към всички тях трябва да се отправи упрек за вина и да ги заставим да паднат на колене и се покаят пред останалите, да ги унизим, да ги обезличим? Защо е нужно всичко това? Как ще градим новото, демократично общество с такива грешници, без самочувствие и лично достойнство?

А може би все пак редовите партийни членове са виновни. Само наивните, заблудените, преднамерените и онези, които не могат или не желаят да видят истината, могат да твърдят подобно нещо. Ще дам пример със себе си, колкото и да ми е неудобно.

На Девети септември 1944 година бях единадесетгодишен. Станах свидетел на опияняващата радост от победата и на безграничния ентусиазъм, на народната решимост да изгражда най-прогресивното, социалистическото общество. Виновен ли съм, че повярвах? В родното ми село Галиче се откри гимназия, която завърших. Ако това не беше се случило нямаше да мога да уча в града, защото родителите ми бяха бедни и нямаше да могат да ми осигурят издръжка. После ме приеха за студент по медицина в София, като ми отпуснаха и стипендия. Без Девети септември и без гимназията в село нямаше да имам образователния ценз за студент. Как можех тогава да се усъмня в правотата на поетия път на развитие, да допусна, че тръгваме по погрешен път? Виновен ли съм за тая моя вяра дори, ако някои днес казват, че съм бил заблуден? През 1959 година вече като млад лекар в Преслав ме поканиха за кандидат-член ва БКП. Уверяваха ме, че ако бъда приет, ще мога да бъда още по-полезен на пациентите и на народа си. А аз наистина исках да допринасям колкото е възможно по-голяма полза. Пред очите ми продължаваха да оживяват потресаващите картини на мизерия и нищета, в които до Девети септември тънеха мои близки, като някои от тях, още съвсем млади, станаха жертви на туберкулозата. (Петко Г. Цонков, Митко М. Цонков, Васко Д. Цонков и други). Подадох молба за приемането ми за кандидат-член на БКП. Нима и за тази моя постъпка съм виновен? Като лекар и общественик – член на БКП, а сега на БСП, работих и работя честно и добросъвестно (моля да ми бъде простена тази нескромност!). И за това ли съм виновен? Съзнанието за допуснати грешки и извращения при строителството на социализма е трагедия не само за моята партия, но и за самия мен. Но аз си останах с вяра в достойнствата на социалистическата идея. И заради тази вяра ли съм виновен? На хиляди хора съм помогнал да възстановят здравето си, стотици съм спасил от сигурна смърт.

Но ако все пак СДС е толкоз стриктен в търсене и откриване на вина, защо не се вгледа и в биографиите на по-голямата част от своите лидери? До преди една-две години те бяха активни, нека ми бъде позволено да употребя за някои от тях и по-силни думи – отявлени комунисти. Сега те са на тъкмо противоположни позиции. Кога са били искрени, преди или сега?

Вестник “Искърски страници”, 01.03.1991 г.

-------------------

Идея фикс на СДС

Пред мен е брой 4 на вестник “Демокрация”. Но това, което ще кажа, се отнася и за предишните броеве. Когато проследяваме поместените материали в ежедневника на СДС, прави впечатление, че тази политическа сила не се интересува от проблемите на страната за излизането й от икономическата криза, а има една-единствена цел – дискредитация на БКП, изцяло и на всяка цена. Дребнавостта при подхода към едни или други факти, заяждането, пълното отрицание на всичко постигнато след Девети септември 1944 година са присъща и неизменна черта на поместените материали. Да вземем за пример статията на Георги Спасов “Сателитните “независими” организации”. В нея той разглежда Отечествения фронт, (ОФ), Димитровския комунистически младежки съюз (ДКМС), Българските професионални съюзи (БПС) и други като структури на тоталитарната система и отрича тяхната независимост, цитирам: “само поради факта, че те получиха огромната си членска маса в наследство от авторитарно-тоталитарния режим на Тодор Живков”. Излиза, че г-н Спасов отрича правото на споменатите организации и на техните членове да се обновяват и променят. А иначе авторът се бие в гърдите, че е за демокрация?!

Показателна за стила, начина и подхода към фактите във вестник “Демокрация” е и статията на Вера Андреева “Лица за служебно ползване”. В нея тя упреква Тодор Живков, предишния държавен глава, че е провеждал срещи с журналистите, за да ги поучава, а следващият, Петър Младенов, предпочитал на такива срещи да мълчи и само да слуша. Тъй той от първа ръка узнавал настроенията на народа. Откровено споделените размисли на журналистите авторката окачестява като доносничество. И тъй лошо, и тъй лошо. Може би, за разлика от всички други страни, нашите партийни и държавни ръководители въобще не трябва да се срещат с журналисти, а срещнат ли се, без знанието и разрешението на авторката, трябва да си държат като мумии. Но нали са живи хора, все някои от тях ще направят волни или неволни помръдвания с ръка, очи, вежди. Горко им тогава! Подозрителната Вера Андреева ще ги упрекне в тайни жестове.

Изобщо, прочете ли човек един брой на вестник “Демокрация”, няма да му е трудно да се досети какво е писано в предишните или какво ще срещне в следващите броеве. А реши ли да ги чете, обхваща го скука от еднообразието и монотонността. Освен ако не търси случай да утоли ненавистта и злобата си към БКП и социализма, не само към този, какъвто е бил, но и към този, какъвто е замислен да бъде – обновен, демократичен. Но нима само със злоба и ненавист може да се живее? СДС се е заел с усилие да ликвидира БКП до такава степен, че за него тази цел се е превърнала в една единствена идея-фикс.

И преди да завърша, няколко думи за фейлетона “Български път към демокрация” с надслов: “Като дете, като куче, като канарче”. В това преднамерено писание се иронизира нашето общество (в подтекста БКП) във връзка с очакванията му за по-цивилизована опозиция. Уж намеренията на обществото ни били странни – да си “отгледа” опозиция... “както се гледа дете. Или куче. Или да речем канарче”. Иронията си е ирония, а идеята да имаме отговорна опозиция, която се интересува от проблемите на обществото и дава конструктивен принос за решаването им, заслужава сериозно внимание. Разбира се: поведението на опозицията не бива да бъде като на малко дете, което не съзнава какво прави, защото често неволно може да постави себе си и околните в опасност. Не бива да бъде и като на канарче, което прави непрекъснати скокове в клетката си и пее безспирно една и съща песен. Не ни е нужна и опозиция с нрава на зло куче, което непрекъснато лае и дебне да ухапи някого.

Вестник “Искърски страници”, 30.03 1990 г.

-------------------

Лицемерието – другото име на демагогията

Подпалването на Партийния дом – домът на социалистическата партия, ще остави неизлечима следа в историята на България като позорно дело на най-тъмните сили и мракобесието у нас. От този зловещ акт, който е в пълен разрез дори с най-елементарните разбирания за демокрация, човешки права и плурализъм, бързат да се разграничат мнозина. До вчера (а и днес), политическите сили от и около СДС не пестят епитети да сквернят социалистическата партия и нейните членове, наричайки ги убийци, престъпници, мафия. Чудно ли е, че онези, които им повярваха и се озлобиха до озверяване към социалистическата партия, запалиха нейния клуб? Сега подстрекателите се разграничават от мръсното дело на своите послушници – фанатици.

Радой Ралин и Йосиф Петров (небезизвестни народни представители), нарушавайки програмата, прекъснаха телевизионно предаване, за да апелират към президента и министър-председателя “където и да се намират да се явят” за предотвратяване запалването на Пламен Станчев – отколешен познат на органите на МВР (уволняван дисциплинарно, съден за кражба с взлом и за отклоняване от военна служба). Той си беше поставил за цел да диктува самолично съдбините на България и я подчини на волята си на лумпен. Вместо да порицаят поведението му, споменатите господа-депутати, подтикнаха тълпата към безредие. А сега се разграничават, че не са знаели какво става, че нищо не са видели.

Българската телевизия е неуморна в усилията си да издири и най-малките грешки, допуснати от социалисти, да ги хипертрофира и хиперболизира, предизвиквайки ненавист и безгранично озлобление към тях. На другия край на света да има недоволни от социалистическата партия, телевизията ще им предостави трибуна, за да сипят злъч и ненавист срещу нея. А сега сините с благовиден тон порицават подпалването. Разграничават се.

Минути преди пожара в Дома на социалистическата партия, Асен Ботев – комендант на “Града на истината” в София, прави неимоверни усилия да се свърже с членовете на Висшия съвет на БСП за снемане символите (преди договорения срок), вместо да апелира към изнудвачите за благоразумие. А сега жителите на “Града на истината” чрез декларация на БТА се разграничават от стореното. Разграничават се и другите “жители” на градовете на истината в страната. Те, които нито за момент не преустановиха уличния си натиск за подаване оставката на органи на местните власти преди изтичане на мандата им! Разграничават се от извършеното злодеяние и депутати, които се разтапяха от удоволствие пред всеки един акт на извънпарламентарен натиск, щом като е насочен към дискредитиране на социалистическата партия и дестабилизация на обстановката в страната.

Разграничаването на разграничаващите се не спира дотук. Те правят какви ли не намеци, че социалистическата партия сама е организирала подпалването на собствения си дом. Нещо повече, намират се и депутати от СДС, които клеветят на всеослушание.

Едва ли трябва да се подминат без внимание и изявленията, че у нас ще се проведе “нежна” революция както в Полша, Унгария, Чехословакия и Източна Германия. А говорят, че са за мирен преход – браво!

Отговорността за гражданския мир и мирния преход към демокрация и правово общество не може да бъде дело само на социалистическата партия, която спечели изборите. Колкото до нея, тя прави дори повече от нужното. Така например в интерес на гражданския мир и поради нестихващите издевателства на уличния натиск, Павел Писарев – председател на Българската телевизия, подаде оставка. При подобни обстоятелства така постъпи и президентът Петър Младенов. Не без отстъпки от страна на социалистическата партия от редиците на СДС беше избран и новият президент. Запазването на гражданския мир в голяма степен зависи и от опозицията. Нейният отговор обаче е възможно най-голямо засилване на политическото напрежение.

Вестник “Искърска комуна”, бр.39, 28.09.1990 г.

-------------------

Наивност или демагогия

Някои телевизионни и радиожурналисти проявяват, меко казано, странна логика, за да не кажа по-силна дума – демагогия. Твърдят наляво и надясно, че могат да говорят и пишат каквото си искат и никой не бива да им казва дори копче. Те били отговорни единствено пред собствената си съвест. Думите им звучат силно, красиво и примамливо. И като че ли са прави. Но само на пръв поглед.

Достатъчно е да приложим тяхната логика на практика и веднага се уверяваме колко е абсурдна. За пример да вземем дейността на лекарите. Трудно ми е да си представя, че ние ще преглеждаме и лекуваме, когато си искаме, когато намерим за добре и когато ни скимне, независимо от това дали ще предпазваме хората и дали болните ще оздравяват или ще умират като мухи, никой и за нищо да не ни търси сметка – да бъдем отговорни само пред собствената си съвест?! Или пък строителите да строят, както си искат, за когото си искат и независимо дали построеното от тях ще служи някому или пък ще се срутва – никой и на тях нищо да не им казва, да си бъдат отговорни само пред собствената си съвест. Същото се отнася и за шофьорите, учителите и за служители от всякакви други професии. А може би само журналистите са някакви свръхчовеци, със свръхсъвест и свръхотговорност? Лекар съм и съм категоричен – тяхната физика и физиология е като на другите хора. В последна сметка и те живеят в обществото, а не извън него. Ето защо трябва да уважават това общество и порядките му, да ги зачитат и да им се подчиняват. Това, разбира се, не означава да им се налага политическа цензура. А колкото до съвестта –уважавам я, ценя я и й се прекланям. Но не ми е известно някъде по света тя да е единственият критерий за поведението на човека.

Вестник “Мисъл”, бр. 37, 12-18.09.1991 г.

-------------------

“Трети процес срещу Горуня”

Под такъв надслон Георги Друмев на 15.02.1991 година е поместил фейлетон във вестник “Стършел” за посещението на г-н Тодор Иванов Тодоров в Мездра, от чийто район е избран за народен представител.

За голямо разочарование на автора ще кажа, че информацията, която му е била предоставена за случая, е неточна и изопачена. Уж г-н Тодоров имал “среща с ръководителите на политическите сили в града, за да решат някои жизнено важни, за населението проблеми”. Нищо подобно. По инициатива на Петър Тодоров – съратник на Горуня, синът на Горуня, Тодор Иванов, беше поканен от общинското ръководство да обясни пред актива на БСП недостойната си постъпка – безцеремонното напускане на социалистическата партия, в името на чиято платформа беше избран за народен представител. “Номенклатурчиците”, които уж били посрещнали в залата г-н Тодор Иванов Тодоров бяхме няколко лекари, като моя милост, помогнали на хиляди пациенти да възстановят здравето си и допринесли да бъдат спасени от явна смърт стотици други. Другите присъстващи бяха избиратели от съставните на общината села – селяни, работници от предприятията, съратници на Горуня, които Друмев нарича “необразовани и изостанали”. Да се чудиш, как този известен фейлетонист може да раздава такива характеристики!

Дали е имало някой, който да е късал и предавал на държавна сигурност некролози, не ми е известно и не познавам такъв човек, пък и авторът на фейлетона не назовава никакво име. Едно обаче със сигурност се знае от мало и голямо в Мездренския район: Петър Тодоров – съратникът на Горуня, поради ясно изразената защита на името и делата на националния герой до Десети ноември беше малтретиран от тоталитарната власт на Тодор Живков, изключен от партията, уволняван и интерниран заедно с жена си.

Не оправдавам онези, които, на срещата със сина на Горуня, не съумяха да надмогнат огорчението, обидата и възмущението си от постъпката му и при задаването на въпроси допуснаха обиди. Но, господа, в кое кътче на страната и къде по света изневярата не се порицава?

Българската социалистическа партия в лицето на Иван Тодоров – Горуня има своя герой. Може би и на СДС се иска да има такъв герой в лицето на сина му? Напразни надежди! Дори ако някои наивници повярват в уж подготвян “трети процес срещу Горуня”. Делата са тези, които възвеличиха Иван Тодоров – Горуня, а не някакви си процеси – първи или втори. Делата, но вече недостойни, не само че не издигат сина до пиедистала на геройството, а напротив – превръщат го в срам за паметта на баща му.

Вестник “Дума”, бр. 53, 22.02. 1991 г.

-------------------

Лицемерие без граници

Не минава телевизионно или радиопредаване без някои от представителите на всевъзможните седесета и на демократичната опозиция въобще да не се изказват в защита на конституционния ред и демокрация. Всичко това е добре, даже много добре. Но зрителите и слушателите си дават сметка не само за думите, но и за делата. А делата на “сторонниците” на конституционния ред и демокрация ги уличават като хора, които говорят едно, а вършат точно обратното. Да си спомним само призивите за изпращането на “червените боклуци” в Сибир, палатъчния лагер на “истината”, окупацията на висши институции, на кръстовища, малтретирането на народни представители, палежа на Централния дом на БСП. А гладната стачка на “най-демократичните демократи”, тридесет и деветте депутати, не без основание наречени “Ера-39”, отказа за подписването на конституцията и други подобни?

Твърде лицемерно звучат и възторжените изказвания на говорителите и лидерите на СДС, откритите писма и телеграмите, изпращани в подкрепа на Михаил Горбачов. Нима същите тези господа до вчера не иронизираха “болшевишката перестройка”? Само преди дни и седмици те изпадаха едва ли не в нервна криза при споменаването на оглавявания от Горбачов Съветски съюз. Сън не ги хващаше, докато не предизвикаха декларация от Великото народно събрание, че след изтичане на срока договорът с великата страна няма да бъде подновен. А ето сега призовават, губят търпение час по-скоро да установят близки взаимоотношения със СССР на Горбачов.

Внушават на народа страх от БСП, която уж била заплаха за социалния мир, докато през същото време СДС непрекъснато инспирира насилие. Те и сега са заплаха за социалния мир с призивите си за недопускане на БСП до изборите (в Пловдив), за обявяването й извън закона. Не е ли реална заплаха и готовността на 20% от членовете на СДС да не признаят изборния резултат, ако спечели БСП?

Вестник “Дума”, движението за радикална промяна на БСП, “Път към Европа”, АСО и други формации в БСП осъдиха категорично опита за преврат в СССР. И председателството на БСП го обяви за недемократичен и обеща да продължава демократичните промени и обновлението си, а после на разширен пленум направи и задълбочен анализ на осъдителното събитие, като си извади сериозни поуки. Вместо да сторят същото, представителите на опозиционните партии се захващат да съдят БСП, че не е обсипала СССР с хули. И все със същата цел за дескредитация на БСП продължават да я наричат БКП. Какво е това – абсолютна неспособност да се запомни новото име на действително новата партия, която благодарение на обновлението се отдалечи толкова много от своята предшественица.

Ще мине време и нещата ще дойдат на своето място. Опозицията, представлявана предимно от СДС, ще влезе в историята не като демократична и защищаваща конституционния ред, а като неетичен опонент, като клеветническа, като деструктивна, каквато всъщност е и сега. И ако тя и до този момент не пожела или не съумя да изясни истината за самата себе си, в болшинството си народът го знае и без помощта на “градовете на истината”.

Вестник “Мисъл”, бр. 36, 05-11.09.1991 г.

-------------------

Злонамерени шаржове

Посрещнах с повишено внимание шаржовете на Ивайло Ников за академик Николай Тодоров, председател на Великото народно събрание, за Александър Томов, заместник-председател на Министерския съвет, за Огнян Сапарев – председател на Българската телевизия и за Христофор Събев – председател на Християнския съюз “Спасение”, поместени във вестник “Стършел”, в броя му от 22 февруари 1991 година. С огорчение и не без чувство на разочарование констатирах, че липсва добронамереност на споменатите шаржове, че авторът се е поставил в услуга на “обективния” и “независим” седмичник за хумор и сатира, за да уязви за пореден път БСП. И така, докато не остане и един член на тази партия, докато се заличи името й не само в паметта и съзнанието на съвременниците, но и за историята.

Действително шаржовете биха могли да се приемат за такива с добри намерения и чувства, ако нещата се свеждаха само до сполучливите карикатури. Но кратките текстове на автора под тях веднага дават повод да се досетим за скрития замисъл, който не цели само да предизвика чисто сърдечна, доброжелателна усмивка, а иронизира, изобличава и то без налични основания. Да вземем за пример първия шарж. Ако под карикатурата стоеше само името на академик Николай Тодоров, кой какво би казал? Но авторът го нарича “Кольо Ватмана”. Вярно е това, че удрянето на звънеца от ръководещия заседанията на Великото народно събрание за усмиряване на народните представители твърде много напомня опитите на ватманите по идентичен начин да въведат ред в превозното средство, което управляват. Ако авторът на шаржа не е имал задна цел, би могъл да направи шарж на заместник-председателите на ВНС Гиньо Ганев или на Никодим Попов. Но първият е безпартиен –така да се каже, не му бърка в очите, а вторият е от СДС. Но не, защо да се осмиват други, когато това може да бъде представителят на БСП.

Горе-долу така стоят нещата и с втория шарж. На него Александър Томов е обозначен като добрият вълк Лупи. Дори децата се присмиват на наивния и глупав вълк Лупи, който е обладан от желание да върши добри дела, но непрекъснато си навлича беди. Естествено, има и друг заместник-председател на Министерския съвет – Димитър Луджев. Но той е от СДС. Хич бива ли авторът да го взема на подбив! Затова, както и в първия случай, оказва се, че е най-удобно подиграваният да е член на БСП. Александър Томов, разбира се, няма нищо общо с глупавия вълк Лупи, защото противно на него е умен. И не само е обладан от желание и убеждение да върши добро, но го и прави. (Например осигуряването на мазут за Пловдив и страната и прочее...) Но нима читателят ще се задълбочи, той обикновено приема внушението на автора на доверие. Защо да не му се внуши, че членът на БСП, та бил той и самият Александър Томов, не е нищо повече от един наивен и глупав вълк, какъвто е вълкът Лупи?

Не остава скрит замисълът и в шаржа на Огнян Сапарев, който от автора е наречен Бесепарев. Защо ли? Много ясно. Защото макар и да не е член на БСП, но е честен, обективен. А тъкмо това не може да му прости СДС. Щом като безпартийният Огнян Сапарев не се изявява като отявлен седесар, то значи е бесепар. (Имаше навремето такава логика: който не е с нас, той е против нас.)

Колкото пък до последния шарж, работата е от проста по-проста. Тъй да се каже Христофор Събев си е свой човек, на СДС. И макар с надпис “Светулката” си остава добронамерен шарж. Това, че един отец държи запалени свещи и е наречен светулката, не го унизява с нищо. Даже ролята на този шарж е да хвърли прах в очите на читателите – ето, прототипи на шаржовете са не само социалистите, но и представители на СДС. Хитро, нали? Но се питам, какви ли ще бъдат следващите шаржове на Ивайло Ников. Няма да сгреши, ако продължи със социалистите. Те са толкова много, че дори два живота да има, образите ще му стигнат. Хлябът му е осигурен.

Вестник “Вестител”, бр.13, 29.03. 1991 г.

-------------------

Господин Райков се ужасява и произнася присъди

Впечатли ме отзвукът по първа програма на Българската телевизия на 24 юли 1991 година. При това предаване някой си господин Орешаров, председател на комисията за разследване на злоупотребите с властта и корупцията, обвини академик Атанас Малеев, че като председател на Медицинската академия при аутопсия на човешки трупове е допуснал организирано да се взема хипофизната жлеза за износ срещу валута. От изнесеното се разбра, че такава дейност е извършвана и преди академик Малеев да е заемал тая длъжност. Целта е била по този начин да се осигурява растежен хормон, необходим за лечение на деца с малък ръст (нанизъм). С добитата валута са закупени уникални апарати за нуждите на здравеопазването. Доколко е оправдано да се извършва такава дейност без нарочен закон и нужен ли е бил такъв, ще се произнесат юристите. На мен обаче, а предполагам и на много зрители, ми направи впечатление непристойното държание на водещия телевизионния отзвук Райчо Райков. Той, който не разбира нищо от хипофизна жлеза, растежен хормон и медицинска апаратура, заплаши академик Малеев с прокуратурата. А той, Райчо Райков каза, че се ужасява при мисълта, че хипофизни жлези на негови умрели близки, вместо да се разпадат и гният, могли да бъдат отправени нанякъде. Вярваме му. Колкото до това, че без износ на хипофизи и доставка на растежен хормон стотици деца биха останали джуджета – този факт е зловещ, но според г-н Райков едва ли и тези грижи за децата могат да служат за оправдание?!

В конкретния случай, кой е крив и кой прав, ще си кажат думата компетентните органи. Колкото до г-н Райков, според мен, задължението му е да предоставя думата на участниците в телевизионното предаване, а не да прави “компетентни” обобщения и оценки и да раздава морални присъди...

Вестник “Мисъл”, бр.34, 22-28.08.1991 г.

-------------------

Защо се подигравате с пенсионерите, г-н Райчо Райков?

Навсякъде по света възрастните хора са на почит и уважение. И това е напълно обяснимо и заслужено – те са отдали младост и сили за обществото, натрупали са голям житейски опит и знания, помъдряли са. Но когато тези възрастни хора, както е в България, са с изключително ниски пенсии и са изложени на мизерно полугладно съществуване, те се нуждаят не само от разбиране и уважение, но и от конкретна помощ. И понеже тази помощ, въпреки обещанията на турскосиньото правителство на СДС/д/, не дойде, те се решиха на протестен митинг през януари. Приятно ли е някому да проси? Не мисля, че и на пенсионерите – тези достойни българи, е било лесно да надмогнат обидата и се самоунижават, като пред Министерския съвет скандират: “гладни сме!”... Ето защо замисълът на телевизионния отзвук, посветен на проблемите на пенсионерите, които у нас са около 2 500 000, заслужава адмирации. За съжаление обаче водещият, вместо да прояви разбиране, съчувствие и уважение към провелите протестния митинг, направи всичко възможно, за да ги злепостави и унизи, като подхвърляше най-долни подозрения, че някои от пенсионерите не били толкоз бедни, напротив, едва ли не богати, защото навярно имали допълнителни доходи от стаи, давани под наем и т.н. Освен това изрази съмнение, че едва ли всички били пенсионери, защото му изглеждали твърде млади. Някои даже охранени и той съжалява, че пропуснал да им даде рецепта за отслабване. Господинът не се потруди да проумее, че е възможно някои от пенсионерите да са млади, но пенсионирани по болест, а други просто са придружавали полугладните си родители или баби и дядовци. Е, може да е имало някои любопитни, даже провокатори. Но нима това е главното? Не, разбира се, и сигурно г-н Райчо Райков го знае, но си затваря очите, а иска да заблуди милионите телевизионни зрители. Напразно. Колкото до рецептата за отслабване – кой ще му повярва? Та ако той разполагаше с такава рецепта, навярно първо върху себе си щеше да я приложи.

Вестник “Нова ера”, бр.7/10, 18.02.1992 г.

-------------------

Тази страна, тези политици

В седмичното телевизионно предаване “Панорама” на канал 1, излъчено на 23 януари, д-р Константин Тренчев – президент на КТ “Подкрепа”, както това стана обичайно явление за много от сините политици, не назова името на нашата държава България, а каза: “Тази страна”. Сякаш той и мнозина като него се срамуват да изрекат България, защото в представите на много политици и държавници по света, а и за българските граждани, името й е свързано с представата за криза в икономиката, за разруха в селското стопанство, за трудности в науката, културата и образованието, с неимоверна по мащабите си бруталност, жестокост и престъпност.

Е, не е ли по-добре да се разграничим от тази България, да я отлюспим, да я наречем “тази”, като че ли нямаме нищо общо с нея, та да не ни срами? Жално и тъжно! България наистина е в трудно положение, тази България, която ни отгледа, възпита и ни храни, същата, която е разхищавана, грабена, унизявана.

А България, Родината ни, милата ни Татковина, макар и страдаща, заслужава уважение, заслужава нашето признание. Нека й го отдадем!

Вестник “Съвременна мисъл”, бр.5 /185/, 03-09.02.1994 г.

-------------------

Име – явление в българската журналистика

“Да, ама не!” Нали се сетихте? Петко Бочаров! Само той може да изрече такава безсмислица, извинете, бисер. С това обаче достойнствата му не се изчерпват, напротив – само започват. Да вземем например каучуковата пластичност на тялото му, а тя не би могла да бъде такава, ако това свойство не притежават и неговата съвест, чувството му за достойнство и морал. Нали си спомняте снимката с реверанса пред диктатора Тодор Живков, която беше публикувана във вестник “Нова ЕРА”? Той е направил такъв поклон, че японците с тяхната пословична етичност и галантност – ряпа да ядат! Когато за първи път видях тази поза на Петко Бочаров, се попитах как не е паднал. А може в сетния миг и да е паднал. Жалко че не ни се представи и в такова положение. Е, такъв журналист не е ли наистина явление? И още как! Някой ще каже, че поведението на Бочаров си е чиста проба подмазвачество. Да, ама не. Колцина го могат този номер? Може би само телезвездите: Михнева, Грозданова и още някои други. Пък се чудим как са преуспели през тоталитарния режим и как преуспяват и сега. Ами така!... Но ние имаме предвид и друга една поза на журналиста–явление, позата, когато преди Десети ноември 1989 година отправяше огън и жупел към омразните капиталисти-империалисти и когато днес, със същата настървеност назидава комунистите! И преди, и сега – с тон и жестикулации, които не търпят възражение, а погледът му – смразяващ, нещо повече: унищожаващ! Смяна има само в адреса: не с големи колебания – само 180°! Защо ли телевизионните камери и телевизионните кадри не ни покажат една такава поза? Защо ли? Интересно и забавно!

Днес махалото на обществено-политическия и социално-икономическия живот отиде силно надясно. Но ще се върне – яка да му е на СДС/д/ гърбината! Петко Бочаров е жив, Петко Бочаров ще бъде и тогава жив! И ще налага, независимо чия е гърбината! Той ще остане вечно жив, ако не в буквалния, не дай си Боже, то поне в преносния смисъл!

Пък е обективен, о, как е обективен! Жалко само, че преди предпоследните парламентарни избори, телевизионните зрители счетоха грубите му, безцеремонни тъмносини пристрастия за противоречещи на разбиранията за обективна и национална телевизия и обсипаха тази масмедия с протести. И, както се случва с най-добрите, какъвто е и той, отстраниха го от екрана на телевизията. Добре, че дойде на власт тъмносинята и турскосинята коалиция на СДС-ДПС та Петко-Бочаровото “да, ама не!” пак да зазвучи в ефир! Този път за неделен политически коментар. А коментарите му...

Броените минути на журналиста-явление, свършват. Но предизвиканите силни усещания сред преобладаващата част на телевизионните зрители дълго не затихват. Изпаднали в транс, те скандират за себе си: “Бочаров! Бочаров!” И се чудят още по време на телевизионния му коментар какво да правят: дали да затворят телевизионните си апарати, да ги счупят, що ли? Но, за да продължават неповторимите изживявания с Петко Бочаров предлагам: всяко телевизионно предаване, независимо от деня и часа на излъчването, да започва с изписаното “Да, ама не!” под негова снимка. И в пресата да се появява този надпис със снимката му, запечатала неговата среща с Тодор Живков. Защо пък не?! Би било нечувано, неповторимо, знаменито!

Вестник “Нова ЕРА”, бр. 10/112/, 17.03.1992 г.

-------------------

Странна упоритост

В телевизионния диспут между лидера на БСП Александър Лилов и на СДС Филип Димитров в навечерието на изборите, когато предстоеше синята коалиция да спечели “С малко, но завинаги!”, Филип Димитров продължаваше да нарича БСП комунистическа, независимо, че беше изминало доста време, откакто тя беше приела и регистрирала новото си име и беше извършила кардинални промени по пътя на своето обновление. И затова съвсем основателно, сдържайки негодуванието си, Александър Лилов апелира към своя опонент най-после да научи и запомни името на Социалистическата партия. Напразно. Та и до ден днешен.

Особено неприятно впечатление направи синият господин в телевизионния отзвук на 15 януари 1994 година, когато беше поканен за разговор във връзка със срещата между него и Жан Виденов. Не започна, нито пък завърши почти една от мислите му, без да казва “комунистическата партия”, “комунистите”, имайки предвид БСП и социалистите. За такива народът казва: “тъп, но упорит”. Разбира се, че Филип Димитров не е тъп. “Ибо, Господи!” (както сам се изразява) и той книга написа. Не е и глупав – спомнете си какви сложни плетеници от мисли реди в своите речи, такива само в учена глава могат да се родят! Но за упорит е упорит, и още как! А може би това е инат, и то какъв инат! Хайде да не прибягвам пак до народната мъдрост, за да сравнявам ината му!

Разбирам, че може синият лидер да не харесва името на социалистическата партия, може то да му бърка направо в мозъка или под лъжичката, както се казва. Нашите съчувствия, но името на БСП е освен друго и юридически факт. И затова Филип Димитров трябва най-после да го научи и да го запомни. Естествено – и да го изговаря. Няма да се скърши езикът му. Ако ли пък се опасява – да прибегне до съветите на логопед.

Нима лидерите на БСП не биха могли да наричат СДС “Г-39”. Но не го правят. И сигурно няма да го правят. А биха могли. Може би тогава ще проличи абсурдното упорство на лидерите на СДС. Спомнете си как подейства внесеният от Юри Борисов законопроект в Народното събрание за обявяване на СДС за нелегитимен в противовес на подобния законопроект за обявяване на БСП за нелегитимна... Българската социалистическа партия е доказала не веднъж и продължава да доказва, че е за диалог, но на равноправни начала, при взаимно зачитане и уважение, независимо от идеологическите и други различия.

Вестник “Съвременна мисъл”, бр.3/183/, 20-26.01.1994 г.

-------------------

Фикс-идеята на г-н президента

Напоследък се наслушахме на оправдания от говорителя на президента д-р Желев, а и от самия него, че никога не се бил изказвал за евентуално авторитарно управление у нас, че бил въобще против него, че някои клеветели, защото искат да вбият клин, да предизвикат раздор между президентството и правителството и прочее, и прочее.

Но на собствените си очи и уши да вярваме или на това, което ни се говори отпосле? Нима за смисъла и съдържанието на интервюто, което д-р Желев даде специално за “Панорама” на 23 януари 1994 година, пак ще бъдем упрекнати, че не сме разбрали, че злословим, че интриганстваме? Дали пък не е въведена вече нова система на изказ и тълкуване на мисли – едно да се говори, а съвсем друго да се разбира? Защото милиони зрители и слушатели видяха и чуха препоръката на д-р Желев към правителството, която прозвуча като упрек към него: министър-председателят трябва да удари с юмрук по бюрото (силната ръка!) и да върши каквото си е наумил, без да се интересува от мнението на политическите сили, да не ги зачита, да не ги слуша. Е, ако и това не е вик за авторитаризъм! Защото какво би се случило, ако едно демократично правителство, избрано от парламента, запокити самия парламент и не се вслушва в политическите сили, представени в него? Нали те са изразители на народния вот? С други думи казано, правителството, респективно неговият министър-председател, да удари по бюрото и, макар да не му се гласува доверие, да продължава да управлява с нови и все нови удари по бюрото. Мисля, че това вече прилича на диктатура.

Май този път отново ще се окаже, че не сме разбрали, какво иска да каже президентът и ще трябва да ни се дават допълнителни разяснения.

Вестник “Съвременна мисъл”, бр.5 /189/, 03-09.02. 1994 г.