Любовта – “Душа в душата” във вселенската спирала на живота

Любовта – „Душа в душата” във вселенската спирала на живота
(поемата „Любов” от Миряна Башева)

Дали заради онаследения прагматизъм в народопсихологията ни („Срещу ръжен не се рита”), или заради страха от последиците върху живота на индивида („Преклонена главичка сабя не я сече”), в съвременната българска поезия отсъстват картини на ярки социални сблъсъци като в Гео-Милевия „Септември”, „Бунтът на Везувий” на Смирненски, Фурнаджиевите „Конници” и „Сватба”, Младен-Исаевите „Пожари”, буреносната бяла пролет и барикаден огън в „Пролет” и „Йохан” на Вапцаров... И въпреки че социално-икономическите и политическите причини за раждането на подобна поезия и днес са налице, поетите от новото ни време предпочитат неутралното поле на интимната тематика – било то като лична житейска философия, свързана с взаимовръзката живот–смърт, или като любовна лирика, която е въздигната до фалшивия пиедестал на сладникаво романтично изживяване, защото в словесната интерпретация на това най-силно човешко чувство липсва спонтанна споделеност и осмисляне на причинно-следствените връзки, които пораждат различните негови емоционални нюанси. В българската любовна лирика отсъства и една толкова важна част от интима на човека, така точно и проницателно посочена от Миряна Башева в интервюто й с Мира Баджева: „Приятелството надживява влюбването – толкова е просто. И като се излекува самолюбието, ако е било накърнено – остават идеалните отношения.” („Миряна Башева: Не умея да се отказвам от себе си”, сп. „Жената днес”, бр. 9, 2004 г.). Приятелството, за което говори Миряна Башева, включва всичките проявления на степените за близост между мъжа и жената – общи интереси, взаимно доверие, сродна душевност, професионална близост, емоционална обвързаност, която често прераства в силна романтична връзка. И ако сексуалното и емоционално привличане е подплатено с жертвена всеотдайност при разрешаването на житейските им проблеми, можем да говорим за истинска, голяма любов. Именно този подтекст като внушение носи в себе си поемата на Миряна Башева „Любов”, посветена на големия български режисьор, сценарист и актьор Рангел Вълчанов (1928 – 2013 г.). Двамата заедно създават филма „Последни желания” (1983 г., със сценарист Миряна Башева, с режисьор Рангел Вълчанов, и сюжет, свързан с Първата световна война), както и още няколко документални филма.

Поемата „Любов” (изградена от 244 стиха) няма нищо общо с познатата ни любовна лирика, защото в нея поетесата по своеобразен начин интерпретира и граждански, и философски, и теологични, и нравствено-етични проблеми. Лирическият й сюжет представлява своеобразен диалог на авторката Миряна Башева с нейния любим (посочен в посвещението), но и с обществото като субект, чиято множествена същност е определена като „гадини, твари, бръмбари, добичета...” и „китове и лъвове”, над които стои Той, Всевишният. Времето е динамично, като постоянно сменя посоката си чрез редуването на проспекции и ретроспекции спрямо сегашността. Въвеждащите стихове оттласкват читателя в посока към близкото бъдеще и натоварват картината с внушения за фалша, лицемерието и прагматизма на порядките дори в най-трагичните ситуации, когато изпращаме близки и познати в имагинерното пространство на вечността:

Когато вече няма да те има
във вид така удобен за любов –
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов...
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) – и жена ти (бившата);
под нея – и по-бившата жена;
и тъй нататък... Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: „Как, бе?! Вчера го видях!”
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп...
У вас ще плачат и ще варят жито.
И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!

В началната част на поемата се оглежда съвременното наше общество с фалшивия си морал и дребнаво лицемерие, с бруталната си пошлост и безсрамие, с готовността да омърси всичко, до което се докосне, да опорочи дори светостта на клетвата пред лицето на Смъртта, ако от това може да извлече някаква изгода за себе си. На този фон обетът „И само аз ще бъда още с теб. Ще бъда с теб!” представя Любовта като висша вселенска енергия, която се движи в пространството като жива „душа в душата” дори тогава, когато се опитват да я изтръгнат със сила от трупа на мъртвия. На такава любов са способни само избраниците свише, а обичайно те са нестандартни личности, непонятни за съвременниците си и не могат да се впишат в каноните на обществото и времето, в което живеят. Такава е и Миряна Башева, която наричат „хулиганката на българската поезия”, защото е „ръбата”, „момчешка”, „арогантна”, с особен отсечен ритъм; която навлиза в живота „нахакано като завоевател”, с ярко изразен бунт срещу статуквото и блатната същност на действителността. (Никола Иванов, „Миряна Башева – хулиганката в българската поезия”). Такава нестандартна личност е и Рангел Вълчанов, който в книгата си „Всички ще умрем, а сега наздраве” (2010 г.) изповядва тезата, че „контактът с произведението на изкуството прилича на любовен акт”, а писателят Георги Данаилов я нарича Рангелиада и след прочита й споделя: „Не съм чел по-щура книга от тази. Книга – нескончаем телефонен разговор с неизвестна и непонятна дама, книга-изповед на стар грешник, книга-джунгла, от която се надвикват всякакви зверчета. Достоверни истории за невероятни и необясними хора.”

Явно е, че и двамата – лирическа говорителка и лирически герой – имат афинитет към сюрреалистичното, към свръхреалното и подсъзнателното, което се изразява в бунта им към моралните и социалните условности; подвластни са на мечтата за друг, по-чист и по-искрен свят за субективните усещания на човека. Тези техни специфични индивидуални особености намират своята художествена реализация в композицията и поетическата стилистика на поемата „Любов”, както и в необичайните прескоци на времето – след, преди и пак след смъртта. В последните години от живота си Рангел Вълчанов боледува от рак на гърлото, претърпява няколко операции и губи гласа си. Болезнена е изповедта на лирическата говорителка, която съпреживява не само болката, но и страха от „тоя скалпел”, който пробива с „най-дебелите игли” обичания от нея човек. И лирическа героиня, и лирически герой са ситуирани на границата между живота и смъртта, където най-болезнено кънти питането ”има или няма Бог”, и най-осезаемо се чувства висотата на интелекта и духовните полети на този, който почти е прекрачил отвъд, в имагинерното пространство на смъртта. Драматизмът на ситуацията е внушен чрез умелото използване на натуралистично огрубена лексика в диалога с лекаря, в която, за изненада, читателят усеща силата на тази невероятна духовна връзка между двамата. Физическите детайли от тялото на болния, съчетани с няколко апосиопези, създадени с многоточия и тирета емоционални паузи, както и вметнатите в скоби изрази, внасят психологическа дълбочина в описанието на картината и открояват емоционалния нерв на взаимоотношенията лекар – пациент – любима:

Дали че докторът е стар приятел,
(нали и той е малко некрофил) –
но аз стоя отново до главата ти...
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва –
разрязват те...при пълна тишина...
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка – като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше – до кръв –
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност... Е, не беше ли такъв?)

А... Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол...
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!

В гръцката митология орехът символизира пророческа дарба, а плодът му се възприема като метафизичен образна знанието. Неслучайно короната на този „огромен орех” е побрала „безкрайния космос” със „звездите и хорския наваляк”, с надеждата, въплътена в знаците на „летящите чинии / с невинното зелено човече”, и с тая „вечна вяра – че сме вечни! – разгаряна в любовния екстаз / на всичко живо – и живяло вече – / и станало на прах”. Там, в човешкия мозък е чудото на битието – тайнствено, необяснимо и неразгадано от никого до сега. Не е случайна и репликата „And all that jazz”, отвеждаща към сюжета на американския музикален филм „Ах, този джаз”, толкова осезаемо напомнящ тежестта на сценичната работа, изтощила тялото на главния герой до такава степен, че в халюцинациите си той вижда ангела на смъртта. Именно тази своеобразна художествена аналогия подготвя въвеждането на най-болезнените екзистенциални питания, на които човечеството все още не е намерило отговор:

Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?

Предусещането за огромната загуба на човека, който в съзнанието на влюбената въплъщава представата за света, ражда метафизичното видение на Смъртта като утроба, в която зреем ден след ден „и ген след ген, / додето в своя образ и подобие / отново се възпроизведем!” Търсенето на отговорите на поставените екзистенциални питания поетесата обвързва с мотива за „виждането”, чрез който прекрачва границите на конкретното познание за света като минало и настояще и очертава контурите на имагинерното, сюрреалистичното:

„Аз виждам всичко...”
„Аз виждам как летим...”
„Аз виждам и смъртта...”
„Аз виждам бурно клетъчно делене...”

Постепенно актът на „виждането” прераства в „провиждане” – като възкръсване на пространството на светлината – и от личното „Аз”, по подобие на пророците, лирическата говорителка достига до познание, което не засяга само нея, а цялото човечество и всички живи същества в света, в който живеем. Вечната борба между светлината и мрака, между доброто и злото във вселенския кръговрат е представена с болезнена ирония:

О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов –
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му – вечно да се връща
от хаоса – за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То...някои царе са чисто голи...
като парче одялано дърво...
Е – всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни – няма втор живот.)

От психологическа гледна точка актът на „виждането” се предхожда от „гледане”, от зрително възприемане на реално съществуващия свят, което на едно по-висше мисловно ниво може да се превърне в „провиждане”, във „видение”, излизащо извън времевата рамка на настоящето, за да се превърне в картина, принадлежаща на т.н. вътрешно зрение на човека, насочено към бъдещето. В него обикновено е вложена онази представа за бъдещето, каквото индивидът иска то да бъде. Актът на „виждането” поставя фокус, формира посока и мобилизира психическата и интелектуалната енергия, активизира и вдъхновява, за да можем да изградим „видението” за онова бъдеще, за което копнеем с цялата си душа. „Видението” не зачерква тотално и не отхвърля изцяло миналото, по-скоро го използва за основа, върху която надгражда представи за един нов свят, по-различен и по-добър от този в настоящето или миналото. Така е и в поемата „Любов” на Миряна Башева. Влюбената й душа не допуска възможност за тотална раздяла с любимия, смъртта за нея е нетрайно, временно състояние, променим отрязък от Битието: „ Любим – и любил – влюбен – и влюбчив,/ и цял любов... За теб, в чието име / с камбанен звън съдбата ми звучи? (...) Обикнах и приех дори смъртта ти, / тъй както всяка друга част от теб!” Тя вече знае, че някой ден и за нея ще прозвучи „камбанен звън”, но вярва и в своето, и в неговото ново раждане, защото душите им са свързани навеки от споделеността на чувството, остава само да имат търпението да дочакат този нов вълшебен миг на единение:

Аз вярвам – ти отново ще поникнеш!
От кал...от прах...от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
„Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!”

И това ново раждане на тяхната Любов вече няма да е „под ябълка”, която в древността ги е разделила, „ами под орех / до теб за пръв път – пак – ще се допра”. Защото тях ги свързва не само страст, а и пълнокръвна обич и приятелство (Аристотел, „Какво е приятелят? Това е една душа в две тела.”), определени от самата Миряна Башева като „душа в душата”. При новия допир през тях „ще мине ток в жадуваната пръст”, „ще падне гръм”, защото този път заедно трябва да се скрият „един във друг от дяволския дъжд”. С една тържествуваща победоносно проспекция „хулиганката” в поезията Миряна Башева демонстрира невероятната художествена сила на своето слово във финала на поемата, затварящ композиционната рамка чрез повторението на „така удобен за любов” от началото, но тук вече адресиран към нея:

И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: „Ами ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди...”
Ах, мое скъпо, дребно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега...
Пази се – долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.

Мисля, че съвсем не е случайно онова колкото шеговито, толкова и вярно с констатациите си пространно „Отворено писмо-сигнал до всички ръководители и организатори на фестивали и други културни мероприятия у нас” на Михаил Неделчев, в което той дава най-точната оценка за характера на Миряна Башева и за спецификата на нейното творчество. Убеден, че разговорът с нея „може да вземе непредвидима посока”, той предупреждава:

„Миряна Башева няма нормалната, правилната биография на по-млад писател. Вместо родителите й също да са писатели и тя да е печатала още в „Средношколско знаме” и „Родна реч”, бе прописала чак в университета, и то на английски и на руски език. (...) В двете й стихосбирки „Тежък характер” (1976) и „Малка нощна музика” (1979) има уж любовна лирика, а за мъжа всичко е някак притеснително в нейната поезия. Непрекъснато му се отправят любовни позиви, но веднага му се поставят неизпълними условия.”
Михаил Неделчев, „Мост. Алманах за експериментална поезия”, год. 1, кн. 2-3, 1990 г.

А на въпросите на Мира Баджева „защо поемата ти „Любов”, посветена на Рангел Вълчанов, е така катастрофична? Смърт, морга, аутопсия, „когато вече няма да те има, във вид така удобен за любов”? Любовта се свързва главно с мрачни асоциации в главата ти?”, Миряна Башева отговаря:
„Любовта ни с Рангел беше в разгара си, но, понеже той е с 20 години по-стар от мене, подсъзнателен страх от загубата не може да не съм изпитвала, особено на фона на интензивното отделение. И тъй всичко това някак се преплете. Мисля, че ми беше най-добрата творба.”

Такава оценка за „Любов” дава и литературният критик Никола Иванов в цялостния си портрет за поезията на Миряна Башева: „Поемата е толкова въздействаща, защото интимното преминава през екзистенцията, любовта придобива екзистенциален смисъл и израз, макрокосмосът става част от микрокосмоса.” (Н. Иванов, „Миряна Башева – хулиганката в българската поезия”).

---------------