Любовта, която ме осъжда

Любовта, която ме осъжда

Разказ от Дарио Пас. Превод от испански: Владимир Стоичков, Еквадор

Животът беше футбол и футболът се състоеше в чакане. Чакахме да продадем голмайстора ни, за да закърпим бюджета. Чакахме по-добри дни, по-добри резултати. Чакахме някой ден да излезем от трета дивизия (1). За целта ходехме по врачки. Палехме свещи. Носехме амулети. Фланелката на “Атлетико” я сваляхме само преди лягане.

За “Атлетико де Матадерос” ми е думата.

В училище... знаете как е. Само по физическо възпитание и хуманитарни науки бяхме що годе редовни. По физическо ни преподаваше треньорът на “Атлетико”, сеньор Карисо. Той уж треньор, ама трябваше да яде човекът, затова даскалуваше. Влизахме в часовете му, та евентуално да ни набележи за отбора.

А хуманитарните науки ги водеше Микаела Морено, Мики Модела й викахме. Млада, с гърди като лисичи муцуни. Тя беше изобретателна, все в размисъл ни хвърляше. Помня, веднъж ни попита дали бихме изобличили някого, ако разберем, че с действията си е навредил на други хора.

– Ами, разбира се, как не – каза някой, казахме всички.

– Сигурни ли сте, колеги? – Мики Модела ни викаше “колеги”, това беше част от закачката. – Ами ако този някой е собственият ви син? Пак ли ще го изобличите?

Разхилихме се като тикви по Хелоуин. Бяхме на по 12-13 години, самата идея да имаме деца беше откачена. “Макар че с майче като Мики Модела...”, би отбелязал братовчедът Фонтана, ако беше наоколо. Всъщност искам да кажа, че сеньорита Морено беше готина. Лошото беше, че си имаше гадже с мотор, фен на “Нуева Чикаго”. Чакаше я след часовете и ни гледаше, сякаш сме червеи.

Нашият стадион побираше 8 хиляди и се пълнеше наполовина. Повечето дори не поглеждаха към терена. Ползваха мачовете, за да водят социален живот. Да си поговорят с приятели, с познати, малко клюки, някоя чанга(2). То и нямаше много за гледане, нали все бяхме на изчакване.

Какво да ви кажа, лесно е да си от “Бока” или от “Ривер”, през година да си шампион, да играеш в Либертадорес, европейците да плащат милиони за играчите ти. Лесно е даже да си от някой като “Сентрал” или “Колон”, и те радостни дни дочакват. Истински трудното е да си фен на “Атлетико де Матадерос”. Да се радваш на минимални загуби. Хората да не те знаят, да те питат “Чакай бе, нали “Нуева Чикаго” са от Матадерос, вие филиал ли сте им?”. Трудното е да завършваш 14-и в трета дивизия (с 4 победи, 7 равенства и 8 загуби, с 23 гола негатив) и президентът в годишния отчет да те увещава, че сезонът бил успешен. Защо ли? Как защо? Ами в повечето мачове отборът не бил загубил.

“Любовта, която ме осъжда...”, това ни е химнът и май всичко става ясно само от тая фраза. На трибуната се чувствахме равни в нещастието, което пък ни помагаше да забравим личните проблеми. Поне временно. Майната им на “Ривер” и “Бока”. Лесно им е на тях. С месечната заплата на един техен играч ние караме цяла година. “Винаги посрани, но винаги горди”, както казва братовчедът Фонтана.

Футболът беше отражение на живота. “На лайнян живот се полага лайнян отбор, братче”, гласеше философията на Фонтана. Него си го биваше в епитетите. Твърдеше, че са му завещание от футбола. Едно време Фонтана беше ляв бек в “Атлетико”. Заработи повече картони, отколкото изиграни мачове. Изтърпяха го два сезона и го изгониха. Върна се при нас на трибуната. Сега е монтьор в работилницата на баща си, тоест на вуйчо ми.

Ето ни заедно на петия ред зад нашата врата. Събота е. Играем срещу “Чакарита” и в 8-та минута вече ни водят с 0:1. Корнер за “гробарите”(3). Чобака увисва, Джонатан се разминава, приличаме на нямо кино. Тяхната деветка плонжира. Главааа, греда, размина ни се.

– Хайде, да поиграем малко, а? Става ли? – крещи Фонтана, бесен и отчаян едновременно. Маха с ръка и се извръща към мен в поза “Какво да ги гледам тия нещастници”. Фонтана беше ренде, но поне страст влагаше на терена, а на днешните само татуировки и Инстаграм им дай.

Падаме, псуваме, играчите се изнизват като на погребение. Същата вечер обаче са в кварталната дискотека, за да финтират ученички и студентки. “Де да даваха точки за сексуална активност”, казваше Фонтана по този повод. Посредствен и мизерен, отборът вечно витаеше около пропастта. А феновете живеехме намръщени, но за следващото домакинство пак бяхме на стадиона.

 Така я карахме в Матадерос, дето даже на картата го няма. На югозапад от федералната столица, демек в полите на Гран Буенос Айрес, Матадерос е далеч от всичко. Името му означава Кланици. Портеньосите(4) ни знаят само заради месото. И фестивала на месото. И бабините танци край скарите с месото. Друго няма.

През 2006-а Алехандро Фабри написа нещо като футболна енциклопедия. Кръсти я “Раждането на една страст”. Уж добър журналист, уважаван, а сред 97-те аржентински клуба дори не ни споменава. То във футбола и политиката бива да си субективен, ама чак пък сляп.

На страницата на “Нуева Чикаго” сложил, че са “символът на Матадерос”. И отбелязва, че от първия ден на създаването си през 1911-а започнали да играят мачове. Добре бе, Фабри, ама с кого са играли? С бабите си ли? Играли са със “Сосиедад Депортива Атлетико де Матадерос”, с нас, защото сме им батковци, три месеца по-рано сме родени. Даже това “Атлетико”(5), дето са го изтипосали в името си, от нас са го изкопирали – малчуганът винаги имитира баткото. И сме ги скъсвали в тия мачове, да знаеш, аз от дядо ми го знам. Веднъж дори им правим 9:4, та да помнят. И помнят. Но според теб, те били символът на квартала, на нас майната ни. За училищния отбор от Комодоро Ривадавия има място в енциклопедията, за нас не. Срамота, Фабри, наистина срамота!

Но нищо де, седем години по-късно, през 2013-а, съдбата ни даде шанс да припомним на света кои сме. Като видя, че не поглеждаме нагоре, съдбата прати “Нуева Чикаго” долу при нас. И на нашите крила им поникнаха. Явно това им е трябвало – “бикчето”(6) да им се мота из краката и да ги дразни.

Тоя сезон разбихме каръка. Нито една загуба вкъщи плюс шест победи навън. Бихме даже “Чакарита” като гости, а “Атланта” съдията ги отърва с дузпа в 95-ата мин. С “Нуева Чикаго” разменихме по 1:0. И в двете срещи имаше червени картони. Феновете обаче се държахме кавалерски. Така де, съкварталци сме все пак, седим един до друг в училище, родителите ни работят заедно.

Стадионът ни започна да се пълни. Затресе ни масова лудост. Песни, скандирания, знамена. Трибуните се люлеха. Край на социалния живот, на клюките и чангата, да живее “Атлетико”!

След 40 кръга здрава битка “Темперлей” стана шампион и влезе директно в Б група. Ние се намърдахме в баражите за другата квота. На полуфинала махнахме “Платенсе”. Голяма мъка беше – 0:0 и 1:0, ама така е най-сладко. В другия полуфинал “Нуева Чикаго” би “Атланта”. И така дойде събитието на годината. Финал с “Нуева Чикаго” за влизане в Б група.

Брат ми Густаво не стъпваше по земята. Същия сезон той дебютира в първия отбор, още ненавършил 19 г. (с 3 е по-голям от мен). Ляво крило, бърз, техничен, нахакан. Вкара 11 гола. Само деветката Фуентес имаше повече – 16, ама той биеше и дузпите. При нашата схема 4-5-1 брат ми се скъсваше да тича, да покрива, да атакува, навърташе по 12 километра на мач. Ама на 19 г. си безсмъртен и той се раздаваше докрай. Затова феновете го обичаха, та чак и аз станах известен покрай него. За Фонтана да не говорим. Навсякъде обясняваше, че Густаво му е братовчед и се държеше, сякаш му е личен мениджър.

Брат ми си имаше гадже. Ева, като първата жена. Момиче от махалата, бяха набори. Ева не беше като типичните гаджета на футболистите, ама аз я харесвах. Тиха, слаба, деликатна. Идваше у нас, понякога оставаше за вечеря. Нашите я намираха за свястна. По-добре Ева, отколкото някоя ботинера (7), казваха. То не че брат ми имаше пари, горкият, ама както беше тръгнал, нищо чудно да го вземеха в елита. А там плащат добре.

Първият финал се игра на стадион “Нуева Чикаго”, 5 юли 2014. Зима(8), студ, леден вятър, теренът като шкурка. На два пъти брат ми ги отвинти отляво, сервира му я на Фуентес, ама не влезе. Първо греда, после вратарят им спаси. Те нямаха точен удар. Кучешки мач стана като цяло. То с “бикчета” футбол не се играе, само за корида стават. Ръгане, блъскане и накрая 0:0.

Следващата вечер се бях скрил в бараката да пуша, когато чух шум отвън. Надникнах през гредите и забелязах четири силуета. Стояха пред оградата, встрани от охравия конус на уличната лампа. Лицата им почти не се виждаха. Различих брат ми, останалите май бяха непознати. Пошушукаха малко, после най-едрият идвади плик. Брат ми го прибра във вътрешния джоб на коженото яке и ги загърби, без да се сбогува.

– Кво става бе, брат ми? – изскочих на пътя му.

Густаво се сепна.

– Ти домашни нямаш ли?

– Кви домашни бе, във ваканция сме. Кви бяха тия типове?

– А, тия... – почеса се той. – От “Ланус” са. Искат ме от лятото.

– “Ланус”! – възкликнах. Това си е първа дивизия, мамка му.

– Шшшт – скастри ме той, – тайна е. Да не си отворил човката, ясно ли е?

– И на баща ни ли ня...

– На никого. Изпуснеш ли се, не съм ти брат!

На 8 юни се игра реваншът. Влязоха поне 12 хиляди, не знам как не се срина стадионът. Беше най-студената неделя от годината, ала имаше хора по къси ръкави, а на терена хвърчаха искри. Ние играехме само за победа, иначе влизаха те. Според регламента, при равен баланс в двата мача, нямаше продължения, ни дузпи, а се взимаше предвид крайното класиране от сезона. Там те имамаха предимство, бяха завършили 4-и. Ние по голова разлика останахме 5-и.

Този ден брат ми игра безумно. Не го извадиха само защото нямаше свястна смяна. Отпред Фуентес се бореше сам със защитата като прасе с тиква. И пак ръгане, блъскане, антифутбол, съдията отсъди хиляда нарушения. Нула голови положения.

И така до 86-ата, когато Фуентес се срина в пеналтерията. Имаше ли, нямаше ли дузпа, не стана ясно, но съдията я даде. Играчите на “Нуева Чикаго” го наобградиха, феновете им откачиха, нашите се разпяха, а дядовците ни се надигнаха от гробовете, за да видят края на стогодишното чакане.

Тогава брат ми се затича към Фунетес, капитана, голмайстор и стандартен дузпаджия на отбора. И хоп, нещо ми просветна... Не, не можех да повярвам.

– Нееее, Густаво, нееее – разкрещях се сред цялата глъч.

– Какво ти става бе? Сядай – задърпа ме Фонтана, тръпнещ от превъзбуда.

В този момент Фуентес връчи топката на брат ми и го потупа по рамото. Сринах се до братовчеда.

– Ще я осере – едва измърморих.

Фонтана не ми проговори цял месец, задето съм урочасъл дузпата. Той и всички останали повярваха в малшанса, в подхлъзването на Густаво и нелепия му шут, който изтрепа катеричките по дърветата. Нормално е, те не знаеха за трите силуета пред дома ни. Нито за плика.

Аз знаех, ама не им и казах. Мики Модела беше права, че кръвта не се предава. Не го предадох, но след онази дузпа престанах да имам брат. Чудех се за колко ни беше продало копелето. Колко струва една стогодишна мечта бе, брат ми? Никога нямаше да му простя.

След провала Густаво не се вясна повече в Матадерос. Скъса с Ева. Подписа с “Ол Бойс”, поигра малко в Б група и пак се върна в трета с “Феникс”. После “Депортиво Морон” и “Баракас Сентрал”. Не ме интересуваше какво прави. От татко научавах, когато вкара някой гол, но само свивах рамене с безразличие.

Така изминаха седем години. “Атлетико” изпадна в четвърта дивизия и скоро след това закриха клуба. Междувременно аз се отделих от нашите, започнах в работилницата на вуйчо и се ожених. С Густаво не се видяхме нито веднъж. Дори за раждането на сина ми не го поканих. Нашите се опитаха да ни сдобрят, но аз отказвах, без да влизам в подробности.

В началото на 2020-а, малко преди пандемията, по случайност се засякох с Ева в Ла Плата. Тя се бе преместила там. Имаше съпруг, две деца, работеше в банка. Разпита ме за Матадерос, за мен, за общите приятели, стигнахме и до брат ми. Направих кисела гримаса, но Ева май не я забеляза.

– Поздрави го от мен – каза. – Вечно ще съм му благодарна, че тогава ми спаси живота.

– За какво говориш? – обърках се аз.

– За онзи финал през 2014-а, помниш ли го? Тогава ме отвлякоха ултраси на “Нуева Чикаго”. Откараха ме някъде из Ланус, вързаха ме на едно легло и пратиха снимката на брат ти като ултиматум. Тия типове изобщо не се шегуваха.

--------------

(1) Официалното име на трета дивизия е Примера Б Метрополитана, но но за улеснение на читателя е уеднаквено с нашия старндарт. По същата причина Примера Насионал е наречена Б група (б.п.).

(2) Чанга е местен жаргон за неформална работа (б.п.).

(3) Гробарите” е прякор на отбора на “Чакарита”. Иде от факта, че гробището в квартала е най-голямото в Латинска Америка. В него са погребани известни личности като Карлос Гардел, Роберто Арлт и Густаво Серати (б.п.).

(4) Портеньос е нарицателно за жителите на Буенос Айрес (б.п.).

(5) Цялото име на отбора е “Клуб Атлетико Нуева Чикаго” (б.п.).

(6) “Бикчето от Матадерос” е прякорът на “Нуева Чикаго” (б.п.).

(7) Ботинера е нарицателно за търсачките на изгоден брак с футболисти и хора от шоубизнеса. Произлиза от думата ботин, плячка (б.п.).

(8) Сезоните в Аржентина са обратно на нашите (б.п.).

--------------