Людмил Стоянов – мълчанието и смъртта на любовта в стихосбирката му “Видения на кръстопът”

Когато говорим за първите десетилетия в историческото и културното битие на България след Освобождението, в съзнанието и психологическата ни нагласа натежава склонността да ги възприемем и оценим като своеобразен мост между миналото и новото време. Всеки преходен период носи в себе си смесица от амбивалентни процеси – човекът усеща, че нещо в света около него се руши и си отива безвъзвратно, което ражда амбицията му да търси нови пътища напред, въпреки колебанията и усещането на несигурност в правилността на направените избори. Това се отнася и за Георги Стоянов Златарев, бъдещият поет, белетрист, публицист, литературен критик и преводач Людмил Стоянов, с което име той се утвърждава в българската литература.

Роден е на 6 февруари, 1886 г., в неврокопското село Ковачевица, Османска империя. През 1905 г., с цялото си семейство, се установява в София. Тук животът го подлага на много изпитания – първоначално работи като тухлар, после – като репортер на в. „Пряпорец” и „Балканска трибуна”, става съосновател на театър „Студия” през 1923 г. и редактор на сп. „Театър-Студия”. Заедно с Гео Милев редактира сп. „Везни” (1919 – 1922 г.), а след това с Иван Радославов и Теодор Траянов в продължение на девет години редактира сп. „Хиперион” (1922- 1931 г.). Участва в Първия международен писателски конгрес в Париж (1935 г.) и във Втория – в Мадрид и Валенсия (1937 г.). Арестуван е и цензурата забранява публикуването на негои произведения. Интерниран е, заедно със съпругата си Мария Грубешлиева, в Пазарджик (1940 – 1941 г.), а след това в Сомовит. От 1946 до 1949 г. е председател на СБП, а от 1946 – академик в БАН. Избран е за член на Световния комитет на мира (1948 г.) и десет години (от 1949 до 1959 г.) е директор на Института за литература в БАН. През неговите 87 жизнени години пътят му преминава през много оврази, покорява върхове, пропада в пропасти, но винаги успява да намери изход от тях. Вероятно в неравните битки на своето съществуване той е черпил сили от възгледите си за същността на битието и предназначението на човешкия живот, свързани с философията на масонството. За принадлежността му към неговите структури в България говори Елена Азманова-Рударска в статията си „Случаят Людмил Стоянов: ранното творчество на поета и мистичните увлечения в България през първата четвърт на ХХ век”:

„Изключително трудно, но не невъзможно, се оказва издирването на документи, удостоверяващи неговата принадлежност и тежнения в посока на тайните учения, разпространявани в България през първата половина на ХХ век. Една от причините е приемането на псевдоним, различен от родното, но наподобяващ достоверно име. Така Георги Стоянов Златарев е по-трудно откриваем, а като се прибави фактът, че баща му известно време се подписва „Златев”, не само личното, но и фамилното име се изплъзват. Сведения за принадлежността на Л. Стоянов към структурите на масонското учение има в архивите на МВР (Архив на МВР, VI, Л – 719, с. 1 – 133), където се съдържат множество имена на български интелектуалци. Името му се среща в писмо от 1940 г. (Иван Богданов – „Синовете на вдовицата: масонство и масони”, С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1994 г., с 123) на група български интелектуалци масони, с копие до председателя на Народното събрание Никола Логофетов по повод подготвяното „Допълнение на ЗЗН”. След 1944 г., като председател на СБП, подписва и писмо с предложение за амнистия на проф. М. Арнаудов.”
Елена Азманова – Рударска, сп. „Библиотека”, издание на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, брой 4 – 5, 2022 г.

Масонството използва езика на символите, за да насочи духовните стремления на човека към сферите на подсъзнателното и да го накара да се вгледа в себе си и да поиска да извади и мотивира волевите си прояви в посока на доброто, хуманното и възвишеното. В хода на времето масонството е създало поредица от свои ритуали и алегории, чрез които се опитва да свърже всекидневното човешко битие с метафизичното и божественото. Осъществяването на тази връзка обаче е труден и дълъг процес. В своята статия „Пътеводна звезда (за неоромантизма)” в сп. „Хиперион”, кн. 1, 1923 г., Людмил Стоянов, вече навлязъл в проблемите на поезията като отражение на живота, признава: „Нашата епоха е несъмнено една от най-бурните в историята. Тя чертае предела на два свята. Назад е жестокото царство на рационализма, на живота в царството на машините и лагера на оръжията, а напред – кой би могъл да каже какво вижда замъгленият му поглед?” Мисля, че първата стихосбирка на Людмил Стоянов – „Видения на кръстопът”, 1914 г., С., книгопечатница „Гутенберг” – е плод именно на търсещото съзнание на поета през „замъгления поглед” на преходното време. В личния си предговор към изданието той директно заявява, че цялата книга е написана „в духа на заветите на Символизма” с надеждата, че „умният поглед” на читателя със сърцето си ще разбере, че „призракът на Морала и истуканът на Истината нямат място в изкуството”, защото то черпи своите добродетели от „извори по-чисти”. А това, че „истинският поет е длъжен, като Атлас, да вземе на раменете си духовните богатства на толкова векове...” проличава още на нивото на подреждането на образно-емоционално-мисловните фрагменти в композиционната структура на стихосбирката.

Най-общо казано, тя съдържа Пролог, 12 озаглавени („Зарево”, „Сребърна приказка”, „Любов заходяща”, „Седем песни за луната”, „Посвещение”, „Коринтски стълб”, „Нощно слънце”, „Лазурни стъпала”, „Изпитания”, „Сянка”, „Лесът и равнините”, „Изповеди”), със свое мото цикъла от различен брой стихотворения, и четири епилога, включени във финалния цикъл „Последни завети”. Книгата е посветена на Теодор Траянов „в знак на възхищение и сърдечна дружба”. Водеща е темата за любовта, която чрез начално стихотворение („Пролог”) и предпоследното („Мъртва любов” от „Последни завети, 3) създава кръгова композиция на цялата книга. Именно тази обща тема оттласква стихосбирката от представата за масонството и неговата ритуална символика и приближава текстовете в нея повече към естетиката на символизма, като имагинерната същност на любовта като непознаваем феномен е подчертана с мистичната образност на екзистенциалните внушения.

Заглавието на книгата е емблематично – съдържа два знакови амбивалентни образа: на видението и кръстопътя. Виденията са нереални представи, създадени от въображението ни, и обикновено са свързани с някакви свръхестествени картини, различни фантастични същества (вещици, самодиви, веди, магьосници) или предмети, извикани в нашето съзнание в будно или спящо състояние. Те се появяват като резултат от някакво свръхестествено, емоционално наситено преживяване в моменти на стрес, на транс или като съновидение, и винаги са обгърнати от тайнственост и мистицизъм. В сферата на религията видението е представяно като резултат от присъствието на Бог или на негови пратеници, като то има задачата да мобилизира и насочи усилията в определена посока, за да се замени миналото и настоящето с една по-добра реалност, която е възможна и постижима само с доброволното участие на човека и помощта на бога. В средновековната литература виденията обикновено са свързани с интереса на вярващия християнин към смъртта, към отвъдния живот със съдбата на грешниците в Ада и на праведниците в Рая. Често се използват в библейските текстове и апокрифите („Откровението” на Йоан, „Видение Исаево”, „Ходене на Богородица по мъките”). В личното творчество са ни познати от „Видения”, „Призраци”, „Демон” на Яворов, „Видения и съзерцания” на Иван Грозев, „Съновидения” на Георги Райчев, „Сън за щастие” на Пенчо Славейков, „Видения из древна България” на Николай Райнов и др.

Образът на кръстопътя също е амбивалентен. Той е пресечната точка на пътищата и своеобразен център на света, епифанно място за богоявление и откровение, поради което на него често се поставят жертвеници, параклиси, обелиски, които го превръщат в център на светлината, на добрите духове, благодетелните феи или светци. В същото време кръстопътят е и място, на което се изправяме пред неизвестното, пред избора на нова посока, свързана с бъдещето. Именно поради това човекът, застанал на кръстопът, изпитва безпокойство, страх от евентуален грешен избор, и затова има нужда от спиране на него, от време за размисъл преди окончателното поемане по новия избран път. От трета страна образът на кръстопътя е обгърнат от мистика, защото се възприема като място на магьосническите сборища, където дяволи и вещици правят своите злокобни заклинания. При Людмил Стоянов кръстопътят има космически измерения, той свързва земното с небесното, реалното с метафизичното, поради което лирическият му човек стои на него със съзнанието за обреченост да си остане там завинаги, тъй като не може да живее вечно на земята, но и не може да достигне божественото. Затова той се чувства раздвоен между свят и антисвят, изоставен и самотен на този кръстопът, той не може като Иисус да приеме кръстната смърт, защото не е богочовек и не може да очаква евентуално възкресение. Именно поради това самотата, страданието и неудовлетвореността се превръщат във водещи мотиви на цялата книга. Това специфично емоционално състояние е акцентувано още в първото стихотворение – „Пролог”, което изпълнява функцията на програмна творба. То въвежда основната тема на стихосбирката – Любовта, то представя лирическия човек на Людмил Стоянов като пилигрим сред духовните измерения на интима. Мотото от Лукреций разкрива всички онези очаквания и жажди на човек, застанал на кръстопът, изпълнен с копнеж по „цветя, до днес непознати”, но и с много съмнения и тревоги – „искам да избавя душата от суеверията на тесния път”. От общо петте, трите финални строфи на „Пролог” представляват екзистенциални питания, на които предстои да бъдат потърсени отговорите:

..........
И зная, в часа на смут и трепет,
когато любовта мълчи,
ти ще надзърнеш, ала шепот
дали от тях ще проличи?
Дали над земната тревога
те като сън ще прозвучат,
или в греха ще славят Бога,
ще стигнат гордия му път?
Или, на мълнии подобни,
в игра и бяг неуловим,
ще бъдат химните надгробни
на безпокоен пилигрим?

Трите екзистенциални питания обаче са въведени с глагола „зная”, което поставя нов акцент на тяхното съдържание като предварителна убеденост в сбъдването на финала – целият „смут и трепет”, неуловимият бяг на надеждите имат само една възможност като бъдеще: „ще бъдат химните надгробни над безпокоен пилигрим”.

Първият цикъл, озаглавен „Зарево”, съдържа 14 елегии, обвързани с мотото от Давид: „На върбите по върховете ѝ окачихме нашите арфи.” В него са включени два важни символични образа – на арфата (инструмент на връзката между земята и небето, знак за търсенето на щастието) и на върбата (символ на безсмъртието, на Дървото на живота, еквивалент на масонската акация). Неслучайно цикълът започва с монолог на песента (напомнящ ни „Песен на песента ми” от Яворов), която носи в себе си „зов и надежда”, заложени в „тайните скрижали” на „порив божествен” („Песен”). Тя буди от сън орачи и сеячи, които трябва да положат „благодатното зърно” в святата пазва на земята. Елегичното чувство е смекчено, действителността не е видяна като враждебна сила, а по-скоро като причина за изява на вътрешната гордост на лирическия човек, който като духовен аристократ е готов да посрещне и земните беди, и предстоящата смърт:

И когато в нощ пустинна
вън потропа късен гост,
ще излезна, ще премина
вечния заветен мост.
„Целина”

Върбите на Людмил Стоянов сякаш стоят на границата между два свята, те посрещат и изпращат деня в гаснещите сенки на „вечер, странно-пищна”. Тук липсват драматични и болезнени сблъсъци между човек и свят, между човек и природа, а образът на крайпътните върби въплъщава вътрешните трепети и изживявания на човек, отдаден на философски размисъл, довел до съзнанието му извода за мъртвината на света, в който е положено битието му („Скръбта е призрачна, желанията – смътни, / и миналото – сън, и радостта – излишна”). Човекът в тази действителност бавно гасне, „немощен, осиротял, злочест”, и единственият изход за него е бягството в миражния свят на смъртта:

Простри, о Господи, предвечните воали,
прати ни свят покой и тишина безсменна.
Ний плачем траурни и гаснем сред печали
и чакаме ответ от нямата веселена.
„Върби”

Въпреки парадоксално звучащото, оксиморонно изразено очакване на отговор от „нямата вселена”, въображението гради романтична представа за отвъдния свят – в него окованата мечта ще разкъса „бронята желязна” и ще полети като птица над „недостъпни висини”, ще се спусне „в бездни като водопад”, ще се извиси като вихрушка над бреговете и от висината ще се радва на „сини гледки”. Този имагинерен, метафизичен свят е спасението за духа на човека:

Че кой ще каже на скръбта: иди си,
когато висне нощ, като вампир!
– А нейде свети неизгледна шир,
шумят вълни и шепнат кипариси.
„Полет”

Древните народи са вярвали, че ако натъркаш стъпалата си със смола от кипарис, ще можеш да вървиш по водата. Кипарисът е дървото на духовните добродетели, а вечнозелените му листа – на безсмъртието, а отвъдният свят също е безсмъртен.

Във втория цикъл – „Сребърна приказка”, съставен от 28 номерирани, без собствени заглавия стихотворения – масирано навлиза представата за любимата. Определянето на жанровата съвкупност на творбите като приказка в един „романтичен албум”, както и мотото от В. Брюсов „Влекат ни в царството на ласки седем бели лебеда”, в съчетание с паратекста, формират представа за някакъв друг, много по-красив свят, различен от реалния. Бялото сияйно сребро е символ на чистотата, на пречистването с помощта на божията мъдрост, а представата за приказката свързваме с детското съзнание, което не само е доверчиво, но и отворено за красотата, за любовта, за човешкото благородство и вярата в победата на доброто над злото. Неслучайно още в първото стихотворение любимата е определена като „светла жена”, съпричастна на всички изживявания на лирическия говорител – тя, заедно с него, тъжи „за далечна луна, за сребристи крайбрежни тръстики”. В представите на древните народи тръстиката олицетворява взаимовръзката между световете, между материалното и духовното, аналог е на парадигмата раждане – живот – смърт, пра-образ е на първичните води, в които се ражда, и на посоките на преобразуването и обновлението. Сякаш самото чувство в душата на лирическия говорител го променя и облагородява, затова той е „безначално” отдаден на своята любима, запленен е от чистотата и възвишеността на нейния свят:

В бели одежди ела,
в бледни долини постой.
Ти си сребриста мъгла,
аз съм палещия зной.
(2)

Визуалната представата за нея (както в „Сън за щастие” на Славейков), е изградена с помощта на синекдохата – нейните „поглед и вежди, и устни” се оглеждат в бистрия вир, а присъствието ѝ разлива наоколо „аромат, цветове и любов” и пали в него „страсти огнеструйни”. Драмата на връзката им (по подобие на Яворовото стихотворение „Сенки”) се дължи на невъзможността за реално физическо общуване, защото принадлежат на различни светове и срещите им се осъществяват само в пространството на съновиденията. Това предопределя горестта на самотата и за двамата – „Ти бродиш горестно сама...”, „твоят сън далеко бе от тук...”, „Земята е самотна като мен...” Любовта им е едновременно „мечта и спомен”, нощите пръскат над тях „аромат и любов, и цветя”, но с идването на утрото светлината на деня руши миража на тяхната взаимност:

Ний стояхме печални, сами
на терасата, пълни с любов...
Тоя ден, що без свян разломи
светове и утехи безброй,
ще потъне в безвестност и той –
но ще чуем ли прежния зов?
(24)

Пантелей Зарев, в своя аналитичен обзор „Превъплъщения по възходящ път” (предговор към „Людмил Стоянов, избрани творби, том 1, С., 1964 г.) определя поета Людмил Стоянов като „най-спокойния от символистите, или по-точно, най-успокоеният в жизнените и в естетическите си позиции. Него не го докосват и не го вълнуват живите проблеми на действителността. Поезията му е сравнително хладна, отвлечена по съдържание.” Бих се съгласила само отчасти с това определение, още повече, че за символистите е характерно да не се вълнуват от „живите проблеми на действителността”. Да, наистина поезията му е „отвлечена по съдържание”, защото неговият лирически говорител битува в други, метафизични светове. Но съвсем не е хладна! Неговите „старинни естампи” представят едно болезнено ранено сърце от раздялата с любимата:

Мигар ще забравя, в тоя милван кът,
поглед, що ранява, устни, що горят?
Мигар е последна днешната тъга?
„Утреник”

А в сърце – каква печал! –
Гасне сводът потъмнял.
„Славеят”

Аз чувах плача на скърбящо сърце
и виждах прострени към мене ръце.
Сърце ми прониза жестока стрела...
Между ни е Лета, по късна следа.
„Лета”

Цикълът „Любов заходяща” съдържа осем стихотворения, определени като старинни естампи, (вид графично изкуство, създавано с помощта на различни техники върху дърво, сребро, мед, злато, бронз, което се използва най-често в иконописта). Това им категоризиране поставя над тях знак за святост, за трайно присъствие в историята на времената. Бих определила тези стихотворения като осем поплака над любовта и любимата, отнесени от водите на Лета, митичната река на смъртта и забравата. Двамата остават в различни светове, но той, влюбеният мъж, е безсмъртен, щом е пожелал смъртта, за да бъде заедно с любимата си. Както е посочено и в мотото на цикъла – „Да познае себе си мислещият човек: че той е безсмъртен и че причината за смъртта е – любовта.”(Хермес Трисмегист):

В тия траурни долини, дето храсти надмогилни будят
страх, вестят мираж,
радостта ни ще отмине – бродят птици чернокрили –
тук забравата е страж.
Боже силни, възроди ни, пожали ни, отче наш!
Капка няма ли да падне от небето в нашта мъка,
в чакан и неведом час...
„Терцини”

Миражните светове на Людмил Стоянов! Те са безбрежни като Вселената, дълбоки като Великата космическа река, от която идва всичко и където всичко се завръща. В нейния странен воден свят живеят удавникът, русалката и нереидите от цикъла „Седем песни за луната” – сякаш там, на „тъмното дъно”, където треви и саз сплитат ръцете си, духът се лекува, пречиства и подмладява, в него отново затрептяват струните на желанията и чувствата. Подводният свят става пространство на един нов, различен живот, друга репрезентация на преживяното в реалността, но в никакъв случай не е мъртъв свят:

И само нощем, щом рога
възправи месец между клони,
затихват порив и тъга,
мечти раздиплят небосклони.
Тогаз запявам и венци
плетат надежди възродени –
и спомням рицари-бойци
и кръстоносци вдъхновени.
„Русалка”

Пак съм твой, като напред,
Помня, помня тайни скъпи! –
И до утре месец блед
редом с мене ще се къпе.
„Удавник”

Разлюля гигантски плещи неизгледен океан
и тризъбеца ми тласна, и понесе се пиян.
Над безбрежната пустиня, „Милост, милост, Посейдон!” –
шепнат бледни нереиди и безгрижният тритон.
„Буря”

В миражните светове на Людмил Стоянов и „невъзможното беше възможно, и възможното беше мечта” (мото към цикъла „Посвещение” от А. Блок). В тях дори сред „смъртния ужас” възпламват и се възраждат като вечно нови „пурпурните огньове” на любовта. Сред синия оазис на сънищата се понасят мелодиите на „цимбали и тимпан”, а изгубената царкиня отново покорно влиза в здрачните зали, за да „угаси в сърце печали” и да утоли своята „страстна жажда” („Сън”). Въпреки че книгата на Людмил Стоянов е издадена една година преди публикуването на новите изследвания върху психиката на З. Фройд, миражните му светове сякаш са изградени точно върху неговото разбиране за несъзнателното („психични процеси, които засягат активното поведение, но въпреки това не достигат до съзнанието на засегнатия индивид”- З. Фройд, „Несъзнателното”, 1915 г.). В тях оживяват Орфей и Евредика, Антоний и Клеопатра, Пенелопа и Одисей, Парис и Елена, Язон и Ариадна, Дон Жуан, Дафнис и Хлоя, Иполит и Федра... „Простряна пространно и щедро”, реката Лета, вместо забрава – възражда всичко случило се отново, тя е като „неведома майка, която отрежда / и в смъртта, и в живота безсменна печал”:

..........
Бях аз в мрака на Ереба – там ме образ скъп зове –
при пустинните, безмълвни задлетейски брегове.
Чух гласът вълшебно-светъл, сладък звук и близък зов,
и заклех аз бога с песен, възкресих те, о любов!
Но едва затихна в мрака изначален шепот плах...
ах, защо аз бях безумец, поглед дързък не сдържах!
Тя въздъхна, тя заплака, призрак в здрачен небосвод...
Евредика! Евредика! прокънтяха свод след свод.
И Аид разтвори двери... Що, че свети ми денят?
Аз от днес съм пуста сянка, привидение в съня!
„Орфей”

Макар и да го казват понякога на шега, но мнозина от поклонниците на точните науки твърдят, че Бог е бил отличник по математика и е създал цялата Вселена, с нейната жива и нежива природа, върху основата на Златното сечение. И че именно по негово внушение архитектурните паметници на Древен Египет и тракийските светилища, както и голяма част от предметите за бита, са създадени по неговата пропорция, за да издържат на бурите на Времето и Природата. Затова и Леонардо да Винчи (1452 – 1519 г.) е използвал цифровия ред на Фибоначи (публикуван през 1202 г.) при създаването на своите гениални картини „Тайната вечеря” и „Мона Лиза”, а френският поет символист Пол Валери ги увековечава в словото на своята „Песен на колоните”:

Ние едновременно пеем
и крепим небесата!
Дъщери на златните числа,
врати към небесните закони...
Ние прекосяваме времената,
а стъпките на сияйните ни тела
са неизразими...
Превод от френски език: Пенчо Симов

Масонството, като зидарско и просветителско тайно общество, също издига в култ символиката на Златното сечение, което е приложено в част от неговите най-важни символи – храма, колоните, правоъгълния килим. И ако търсим някаква масонска символика в книгата на масона Людмил Стоянов „Видения на кръстопът”, ще я открием преди всичко в начина на подреждането на нейните композиционни части, подчинено на логиката на цифровия ред на Фибоначи. В центъра на Златното сечение, той е поставил цикъла „Нощно слънце”, изградено при това от 8 номерирани фрагмента. Оксиморонът в заглавието, както и мотото от К. Балмонт „Аз целият съм огън, щом обичам, / аз – светъл бог съм, щом целувам”, също са знакови. Защото ако цитатът от Балмонт издига в култ огнената, възраждаща сила на любовта, то паратекстът на цикъла създава нагласа за угасването на нейната светлина сред мрачната нощ на човешкото битие. Такива противоречиви внушения, акцентуващи важен преломен момент, носят и стихотворенията, включени в цикъла:

*
В странния час на безумство и шемет,
час на възторг и безпаметна сладост,
ангели светли над нас се възземат,
лебеди бели вещаят ни радост.

*
Кога замираш бледна и смутена
под слънцето на смутни грехове,
в очите ти аз виждам отразена
скръбта на невъзвратни светове.

*
Чезне безсилен живота,
гасне невнятен въпрос...
Ти си печална Голгота,
аз съм – разпънат Христос!

След този възлов момент на първи разочарования и крушения, постепенно в стихотворенията от следващите цикли на книгата, лирическият човек на Людмил Стоянов започва да се вглежда в детайлите на живота и в своето обкръжение – в жената, в която е влюбен, в приятелите и отношението им към него, опитва се да търси нови, по-успешни пътища за реализиране на духовните си въжделения, но така и не успява да постигне някакъв удовлетворяващ резултат. А времето сякаш лети и годините се изплъзват без значима стойностна следа след себе си:

Изминах четвърт век; и гаснат безвъзмездни
надеждни светлини, през мрака що видях;
и пъплят мойте дни, безлични, безполезни;
животът ми е труден, и любовта ми – грях.
„Истината”

Зная, ти си моя, бледна и стидлива,
но кога пред други хвърлиш свята жар,
кой ще спре ръката с възглас: не убивай?
Мълния ще бъде, ласка мълчалива,
ален, като рана, острият ханджар.
„Греховете”

Като водещи образи, включени в паратекста на стихотворенията, навлизат тъмните сили на мистични същества. Лирическият човек на Людмил Стоянов, застанал под смрачения от нещастията небосвод на живота си, достига до извода, че небето се управлява от Богове, а хората – от Демони. Мракът на нощта все по-плътно се спуска над него, дори нощният обитател на гората – бухалът – някога възприеман като знак за мъдрост и ерудиция, сега за него се превръща във въплъщение на тъмните свръхестествени сили на магьосничеството, превъплътил се е в демон: „Аз бях смутен: на шир подземан, / шумеше вятър ледено буен. / Къде бе той, среднощен демон / из тоя хаос огнеструен?” („Бухал”) Ангелите са престанали да бъдат божии пратеници на доброто, те са слепи за човешкото страдание и затварят хората в „безплодни сипеи”, в „блата нерадостни” („Бродят хора гърбави, пълни с отчаяние, / от небето сумрачно чакат те спасение”) и вместо да наказват грешниците, ангелите опрощават „грехове мерзостни и сладострастни”. Нощта на злото постепенно покрива със своя черен плащ всичко, а Бог е безразличен към случващото се:

От век на век ти хвърляш черна тайна,
в венец от мълнии, неумолим Титан!
На наште скърби пясъчния океан
немей пред теб в молебствие безкрайно.
..........
Ти в вечността си – свинкс, завзрян на стража!
И в твойта непонятна глъбина
що значим ний – браздици светлина!

И твойте вечни руни що ще ни разкажат?
Ний в тесен лабиринт вървим по здрач
и там, на изхода, стои палач.
„Сонет Господу”

Смъртта вече не тревожи никого, Кайн е придобил нови сили, защото някогашният гняв Господен срещу него вече е „прегорял” („Кайн”). Мълчание в предусещане на близостта на смъртта обгръща всичко – „реката, бора, хладния гранит, сурови сипеи пустинни”. Човекът чака чудото на избавлението, но вместо него чува ридания на птиците и плача на тръстиките, прерязани от острието на „коса стоманена” („Нощ една”). И идва най-голямото разочарование от Бога, който го изоставя в най-важния за него момент – Духът му е застанал на кръстопътя и трябва да избере посока за бъдещето си:

Той бе всеблаг, Той бе всесилен,
над мен бе сложил братска длан;
но, с тайни користни обилен,
Духът ми дръзна в път избран.
Тогава, в страх от буйствен трепет,
настигна ме безумен час:
чух ужаса на грозен шепот
и укора на страшен глас.

Видях разсипан моя стожер
и гръм ми палми разломи;
над мене Той вериги сложи,
разпръсна около тъми;
духът ми насели в пустиня,
за смях на моя чист народ,
в гореща пепел ме зарина
и ми отсече път и брод.
„Той”

От този момент нататък лирическият човек на Людмил Стоянов се чувства като жив мъртвец сред духовни мъртъвци, животът губи смисъла си, защото се превръща в унизително вегетиране – „самин в безприютните бездни на битието”, в дните на „смут и горест безизходна”, когато е загубил и „милостта Господна”, той търси помощта на ангела на смъртта: „Ела в нерадост непрогледна, / сложи целувка на уста - / всепримирающа, последна!” И тогава се случва най-страшното – не любимата, в чиито обятия винаги е търсил наслада и утеха в радост и тъга, а Любовта се оказва мъртва:

От сладостно ехо отново примамен,
заглъхва и чезне прощалният зов.
И гасне, и гасне последният пламен
на мъртва любов.
О, дай ненаситните устни, разстилай
коса тъмнорунна над свилен покров!
Над нас е забрава крило наклонила.
О, мъртва любов!
„Мъртва любов”

Людмил Стоянов е изключително ерудирана личност. Той никога не си служи с прекия, директен изказ на мисълта. Богатството на неговите познания му позволява да я загатне или акцентува с някаква алегория, метафоричен образ, аналогия с някакви други обекти или събития, със символи от различни културни и исторически сфери, да подчертае важността на мисълта си с ярък оксиморон или анжамбман. Поезията му, и особено символистичните текстове в неговата първа книга – „Видения на кръстопът”, са адресирани към интелигентния читател, който познава творчеството на Т. Траянов, Едгар По, Лукреций, Валери Брюсов, Шекспир, Давид, Александър Блок, Хераклит Ефески, К. Балмонт, Вячеслав Иванов, от чиито произведения е заимствал фрагменти за мото на всичките си 14 части в книгата, както и специфичните позовавания на образи от Библията и от световната история и култура вътре в отделните поетични творби. А може би целта му е била да подтикне и своите читатели да потърсят информация, да се запознаят и те с акцентуваните от него автори и семантичните пластове в тяхното творчество.

------------
Людмил Стоянов, „Видения на кръстопът”, книгопечатница „Гутенберг”, С., 1914 г.
------------