Моето училище

Моето училище

Не беше лично мое.
Но така му казвах.
И то бе част от моята съдба:
Цели седемнадесет години –
почти половината
от педагогическия ми не лек път.
Беше още ново – само на 5,
а аз все още млада – на 31,
когато ме посрещна топло –
на широко отворения
в шпалир от ученици
училищен праг,
целия с цветя украсен
и с надпис вежливо подканващ:
“Добре дошли в родното училище!”

Партийно поръчение
от “раз” – и толкоз!
“Като Директор
от учебната 1971/1972 година,
Начално училище “Митко Палаузов”
безспорно трябва
ти, другарко Делиева,
да оглавиш!”

Не се забравят тези думи.
Партийни са.
Стъписах се.
Замълчах смутено.
Но безропотно приех подчинено.

Последва поздравление “Честито!”
Представиха ме там,
където трябва.

Колко много се измъчвах, аз си знам!
Разделях се с учениците,
на които казвах “Моя клас”.

Сега вече имах моето училище “Митко Палаузов”.
Всички класове бяха и мои.
Задължаващо. Много отговорно.

Носеше името на най-малкия герой.
На 13 години
геройски бе загинал,
видял с очите си
убитата си майка,
убити партизани
в партизанската землянка,
която сам е трябвало
от врагове да пази той.
Затова сега гордо
на училищния вход
портретът на Митко
със сините очи
достойно пред всички
всеки ден стои.
Та всяко дете,
с признателност за героизма
на малкия герой,
с поклон пред неговия образ
да започва учебния ден.
А Митко, загинал на години
колкото тях,
мир и свобода им беше завещал.

“Носим те в нашите алени връзки!” –
бе свещения девиз
на всеки пионер,
на всяко чавдарче,
на всяко дете,
което с гордост
“Палаузовец” искаше да се нарече.

Мой втори дом
бе “Моето училище”.
Грижех се за всичко,
както у дома.
Всички ученици
бяха и мои деца.
Всички учители,
повече от мои колеги.
Всички работехме заедно
и всеки на определеното си място
обучаваше,възпитаваше,
твореше,съзиждаше,
изграждаше личности
на новото време.

Призвание.
Отговорности в учебния труд.
И не по-малко –
в многоликия училищен,
извънучилищен
и обществен живот.
Помня всичко.
Като на лента се запечатваха
дните, годините.
Всяко нещо си имаше точно
определеното място,
своя ред,
своето време,
своите герои
и своя развой.
Вървяхме само напред.
Формирахме гражданска позиция
у всеки млад човек.

Благодаря на всички
“мои” ученици, родители,
незабравими учители – колеги!
Бяхме млади, но отговорни,
стойностни във времето.
Достойни с чест, с уважение и почит
носехме гордото и свято звание “Учител”.

Ще ни познаеш ли,
мило училище наше,
ако сега пред тебе застанем ?

Сигурно не.
Променихме се всички.
Промени се и ти.
Ние малко поостаряхме, видно е,
а ти се подмлади
под крилото на нови заможни стопани.
Красива е сградата!
Какво има вътре – не знаем.
Но няма там вече детски глъч и смях.
Няма ги учителите строги и добри.
Не се чува веселото гласче
на училищното медено звънче,
нито сериозната работа в клас,
когато всичко бе притихнало в захлас.
Не се чуват училищните песни,
отекващи в близката горичка,
където децата на всяко междучасие
можеха да тичат на воля,
докато пак ги призове школското звънче.

Ами красивата музикално-спортна композиция,
изпълнила просторния училищен двор,
с възторжено сияещи от радост над двеста деца
със сини чавдарки и червени пионерски връзки
на белите блузки?
Жалко! Всичко отшумя, заглъхна, занемя.
Но тебе, наше мило, любимо училище
“МИТКО ПАЛАУЗОВ”,
никога няма никой да отпрати в забрава!

Красиви спомени много често
връщат лентата във времето назад.

Разделих се с тебе преди повече
от четвърт век.

С гордост ще те нося в сърцето си с обич,
като ярка следа
в творческия ми съзидателен път,
извървян с прекрасни хора –
началници, инспектори, директори,
родители, учители и най-вече – деца!

“Нашата директорка” – още ми казват,
когато ме срещнат и разпознаят
порасналите вече предишни ученици
от моето училище.
Радвам им се. Не ги подминавам,
не ги забравям. Възхищавам им се!
Благодаря, че те имах!
Че беше и мое,
неповторимо
Начално училище
“Митко Палаузов”!
Седемнадесет години!

24 май 2014 г.
гр. Хасково