Морско момиче

С нервно движение моят приятел захвърли недогорялата цигара в пепелника, облегна се на стола и поклащайки глава, като за да потвърди някоя своя мисъл, каза:

– Да... да... щастието идва и си отива съвсем неочаквано. А когато е при нас, не трябва да се смеем и да говорим високо, защото то прилича на малка боязлива птичка, която чурулика на перваза на прозореца и от всеки по-рязък шум трепва, готова да отлитне с пурпурно-обагрените си крила. Подобно на ярка блуждаеща звезда, то пресича нашия небосклон, за да изчезне в безкрайността, отдето е дошло...

Борис замлъкна, с очи върху разискреното от залеза море, което като скъпоценно украшение от сапфир, изумруд, злато и рубин, блещеше в рамка от нацъфтели олеандри и рози. После той ме погледна и продължи:

– Казват, че любовта в двадесетия век не съществувала. Глупци! – И той удари с ръка по малката маса.

– Както всички висши неща, така също и любовта е привилегия. Какво от това, че тълпата иска да изравни всичко към нивото на своите дребни чувствувания?

В грамадната амплитуда между страданието и радостта нашето сърце отбива ударите на неизбежната ни съдба – да любим, да страдаме и да превъзмогнем това страдание. Не е ли това пътя на силните духом?

Моят приятел запали пак цигара и върху златната закопчалка на табакерата блеснаха двете преплетени букви Л и Б.

От широко разтворената врата на стаята се виждаше градината и морето. Благоуханието на ляновете се примесваше с аромата на розите. Между дантелените изрезки на клоните трептеше в златисти багри морският залез.

Аз хвърлих поглед наоколо си. Портокалови петна горяха по стените, украсени с няколко морски пейзажи. Между два високи прозорци стоеше етажерка с книги в светлосиня подвързия.

Леки столове около малка низка масичка, по пода нахвърлени килимчета и възглавници с пъстри ярки цветове. А в дъното на стаята, точно срещу разтворена и двукрила врата към градината, едно огледало заемаше цялата стена и отразяваше в своята повърхност покоя на тая стая, нацъфтелите пред вратата цветя и трептящото злато на водата зад тях, и нас двамата седнали един срещу други, и струйките дим на цигарите ни.

Отразена в огледалото, стаята добиваше дълбочина, и цветята, и морето изглеждаха далечни, непостижими – такава романтична красота лъхаше от всичко, сякаш това не беше действителност, а видение, мечта. Защо красотата ни се струва понякога илюзия, сън? Може би, защото ние се чувствуваме само случайни пътници сред едно великолепие, което ще остане и след нас, но което ние безвъзвратно ще отминем...

Аз погледнах Бориса. Зелените му очи бяха тъжни, сякаш питаха морето, далечината:

– Защо щастието е така бързолетно?...

Цигарата гаснеше в ъгъла на устните му. Той беше на тридесет години, но косите над слепите очи едва уловимо бяха посивели. Погледът му беше далеч вперен, неподвижен, поглед, който блуждае над спомените и възкресява миналото.

Миналото на Бориса?

Аз бях в чужбина и когато се завърнах след тригодишно отсъствие, научих, че Борис е напуснал София и живее в малко приморско градче, бил добър лекар, от цялата околност болните тичали при него. Казаха ми – някаква любовна история го прогонила там.

И ето, от една седмица му бях на гости.

Той беше същия, когото знаех отпреди три години, и все пак – не беше същия. Една нова – тъжна – усмивка преминаваше по лицето му от време на време. Съжалението за нещо, което няма никога да се повтори, може би...

– И най-добрият лекар за себе си остава понякога лош лекар, мислех си аз.

Наоколо ни беше тихо. Началото на юлий.

Мъжете цел ден работеха по лозята, а жените бродираха зад спуснатите бели завеси.

Къщата на Борис беше заобиколена с обширна градина, а съвсем близко до прозорците пееше и шумеше със своята вечно млада песен морето.

Аз скитах по крайбрежието и рисувах, или лежах на пясъка, загледан след малките ветроходки или към хоризонта, дето се изрязваше силуетът на далечен параход.

Вечерта седяхме до късно с Бориса, аз му разказвах свои преживелици и впечатления от чужбина, доверявах му планове и амбиции. Той ме слушаше със снизходителната усмивка, която по-големите имат за тия, които обичат, после мълчахме и пушехме, всеки вдаден в своите мисли.

Понякога плисваше вълна и замираше, а с копринени неусетни стъпки минаваше покрай нас нощта, сякаш забулена с виолетово наметало жена.

Тогава розите благоухаеха по-силно и по-силно и тишината ставаше по-сгъстена, почти осезаема.

Аз очаквах Борис сам да ми разкрие тъгата си и ето, тая вечер, съвсем бавно, като тия, които дълго са мълчали, затаили изповед за близък сърдечен човек, той заговори.

Портокаловите петна угаснаха по стените. Лекият здрач на юлската вечер, заедно със спомените, нахлу към нас.

– Спомняш ли си? – започна Борис. – Когато преди три години ти заминаваше и аз те изпращах на гарата, и казах ти, че обичам и съм обичан. Казах ти, че съм щастлив... А ето, от две години аз загубих това, което нарекох пред тебе щастие – момичето, а заедно с него и любовта. Нали две години е твърде много, за да се разпилее аромата на крехкото нежно цвете, наречено щастие?... Но две години е и твърде малко, за да забравим опиянението на една фатална любов. Питат ме защо напуснах София, работата си там и всичко това, което ми откриваше един спокоен, равен път. Но можех ли да остана там, след смъртта на Лидия, малката мургава студентка по музика, когато всяка улица, отдето съм минавал с нея, градините дето сме бродели, пияни от младост и любов, крайградските пътеки, които ни извеждаха към изкласилите ниви, лилавия силует на Люлин, зад която слизаше слънцето, едно дърво, под което сме се спрели, за да се целунем с бързата, но сладка целувка на крадци... Всичко което сме виждали и слушали заедно, да го виждам и чувствувам сам, без нея... И избягах. Пак при нея...

– При нея – повтори съвсем тихо Борис, като че се боеше да не разпръсне очарованието на пробудения спомен.

– Ние се запознахме случайно на една екскурзия. Обикнах я веднага с една любов, където разумът и сърцето не си противоречат. Една година сред любов, най-красивата година от живота ми.

– Обещай ми, че като се оженим, ще живеем при морето – казваше ми Лидия. В нашата къща на брега е така красиво и така тихо. А наоколо море – синьо-зелено – златисто -мрачно – бурно – и тихо море. Тя се замисляше за миг. Изведнъж очите й ставаха далечни. Струваше ми се, че тя ми се изтръгва. Тогава съвсем сериозно, аз й казвах, обръщайки главата й към мене, и вземайки погледа й, близко, до замайване:

– Слушай, Лидия, зная, че обичаш морето, защото си отраснала при него. Но мен трябва да обичаш най-много. И не е ли все едно къде ще живеем, тук или там, щом сме заедно?...

– Не – отговаряше ми тя. – Ти не знаеш. Не е все едно... Прости, но ти не разбираш. Само при морето може да се обича истински, диво, стихийно.

Ето, аз тук съм една, а при морето – друга. Обичам планините, но когато се изкача на върха и погледна към долината, аз крещя от възторг, защо ми се струва, че се намирам на остров, а там долу синкавата мъгла над равнината е едно притихнало спокойно море, из което са изплували капризните очертания на планинските върхове.

– А знаеш ли защо те обичам толкова? Защото очите ти са зелени, такова е морето през септемврий, когато лятото още не е свършило, но есента е настъпила с много багра, меланхолия и тишина.

– Ще живеем при морето, нали?

– Да – отговарях аз и се усмихвах.

Лидия скачаше от радост.

– Ще живеем там. А знаеш ли, че няма по-красива рамка за влюбените от морето!... Там! Когато има буря и светкавиците влизат през стъклата, и стените на къщата сякаш ще се срутят от гръма на вълните, и аз треперя в леглото си от възторг и страх!... Там искам да те любя, чуваш ли?...

Тъмните й очи горяха върху матовото лице. Капризните – извитите детски устни потръпваха от недоказани признания, тя се изтръгваше из ръцете ми, отиваше при пияното, свиреше и пееше с такава бурна страст, като че ли в звуци искаше да превъплъти дивото чувство, което я владееше като прилив през пролетта.

Очите под стреловидните дъги на веждите сияеха, устните горяха като сочно пурпурно цвете, натежало от кръв.

В началото на лятото, когато аз завършвах последните си изпити, Лидия замина за родния си град, да ме чака.

Една вечер, когато току-що се прибирах вкъщи, щастлив, че вече съм свободен, раздавачът ми подаде телеграма. Прочетох: Лидия е мъртва. Помня ясно тоя миг. Всичко наоколо ми се разрушаваше. Главата ми се привеждаше полека към гърдите, с ръка на челото, дето ставаше нещо страшно, с последно усилие на волята, беззвучно повтарях:

– Само да не полудея!...

Кошмарна нощ... Най-ужасната в живота ми. На сутринта заминах и когато преминавах по крайбрежната улица към къщата на Лидия, аз вече знаех, че отивам на погребението на моето щастие.

На вратата се вееше креп. Влязох. Глухо. Минах край една полуотворена врата, отдето идеше стон. Майката на Лидия стенеше. Две тъмни сенки на жени се изправиха из полумрака.

– Лидия! Лидия! – изкрещях аз.

Отговори ми риданието на жените. После научих. Лидия отишла да се къпе.

Майка й, обезпокоена, че тя закъснява, излиза да я потърси. Няма я. Спускат се лодки. Нищо... Морето я отвлякло завинаги. Смела плувачка, тя обичала да се впуска навътре и нейната страст към водата, необуздана и дива, я погуби.

Майката на Лидия скоро умря. Откупих къщата и ето вече две години откакто живея тук, в тоя дом, дето Лидия е израсла.

Изпълних обещанието, което бях дал на Лидия, че ще живеем на морето. Ще ме попиташ, намразих ли го. Не! Защото Лидия го обичаше и защото то беше нейния гроб... Понякога само с егоизма на нещастник, си мислех:

– Всеки миг умират непознати мен същества. Смъртта за мен, лекаря, е обикновено явление. Но защо трябваше да умре, именно Тя – жената, която аз обичам и която въплъщаваше в себе си моето щастие?... Самотен съм. Не мога още да я забравя... Може би ще срещна друга жена, ще се увлека. Но в глъбините на сърцето ми ще се пробужда понякога съжалението за едно щастие, което е могло да бъде, и което ме е отминало, за да ми остава тъжния парфюм на разочарованието. Защо Лидия, която преливаше от жизненост, която излъчваше смях и радост, от чиито движения бликаше здраве и красота, трябваше да умре?... Знаех... всичко е случайност и трябва да се посреща спокойно. Но... все пак боли. Нещо липсва, не достига... А животът е твърде кратък, за да си уверен, че втори път ще срещнеш това, което като мираж завинаги ти е избегнало. Понякога обирам всички цветя от градината, взимам лодката и отивам навътре в морето. Хвърлям цветята във водата. Бели рози. Това беше нейното любимо цвете. И не е ли странно?... Защото бялата роза е символ на девственицата.

Говорейки, Борис беше станал. Силуетът му, висок и строен, в белите дрехи, се изрязваше на тъмния фон на градината. Тънко сребристо сияние прониза със светли струи здрача – луната изгряваше.

– Искаш ли да те заведа в нейната стая? – попита Борис.

Пред една врата той се спря, завъртя ключа и отвори.

Аз различих леглото, високото елипсовидно огледало. Борис запали лампата. Стените бяха в топъл портокалов цвят, а всичко останало: завивки, завеси, мрамор – всичко беше бяло. Стая на момиче... Малкото бронзово легло блещеше, а от стената, като жива гледаше Лидия от своя портрет: на една скала до морето стои. Вятърът е развял косите й, роклята около грациозните й нозе, които като че нетърпеливо, ей сега ще се превият за пъргав скок.

Будно весело дете!...

Борис ме хвана за ръката, доведе ме до източния прозорец, дръпна завесата, посочи към морето и към луната, която се издигаше над хоризонта, осветявайки го, и отдалечавайки го, и каза:

– Не е ли чудно?... Тя е стояла с часове на тоя прозорец, тук е мечтала... за любов. А нали любовта за момичетата е синоним на щастието. И не са ли те прави?...

Когато излизах, спрях се на прага. Обгърнах с очи стаята. Там оставаше Лидия, волното морско дете, в тайнствения полуздрач на спомените... Когато Борис, късно през нощта се прибра в стаята си, аз дълго още скитах из градината, ослушах се... всичко спеше. Далечни откъслечни звуци на танцова музика идеха откъм града. Невидим мотор бръмчеше над морето Лидия беше мъртва, но животът продължаваше да пулсира: в благоуханието на цветята, в трепета на лунните лъчи, в едва уловимия лъх на морето и в тая тишина, наситена с романтиката на една злощастна любов...

Вървейки по пътеката, мене ми се струваше, че ще видя грациозния силует на морското момиче, и ще чуя волния му смях. Но наоколо бе тихо и само стъпките ми се отекваха в нощта. Спрях при розите. И ръцете ми се протегнаха към благоуханните бели цветове. Откъснах цял сноп и отидох към морето. Там дето скалата се вдава навътре във водата, спрях се и хвърлих цветята.

– За тебе, Лидия, малко дете на морето.

Огледах се. Горе сред тъмния букет на градината се белееше къщата, дето Борис може би бдеше и мислеше за своята загубена любов. Тука, пред мен, беше часът на тишината, на лунно вълшебство и на странна тъга.

И си спомних думите на Лидия:

– Няма по-красива рамка от морето за любовта.

– И по-трагична за тая любов, помислих си аз.

Трептяха лунните лъчи над едва прошумяващите води.

– Ще достигне ли до тебе благоуханието на белите рози, бедно морско дете?...

Морето мълчеше, скрило с ревността на жесток любовник тая, която го обичаше най-много.

Морето – гробницата на Лидия – от син кристал, пронизан със златни лунни лъчи...

---------------
Публ. в сп. „Морски сговор”, г. IX. бр. 7, 1932 г.
---------------