На Асен Златаров

* * *

На Асен Златаров

Един човек лежеше сам
в стаята за смъртно болни.
Той нещо шепнеше едвам
и се усмихваше неволно.

Очите леко попритворил
и скръстил немощни ръце.
Той беше тихо заговорил,
не с друг, а със своето сърце.

Какво на хората аз дадох? –
попита някак с упрек той.
Сърцето бързо се обади:
Ти даде знанията свои.

Ти своята душа им даде,
тя беше учен, философ,
за твоите идеи млади
днес всеки спомня си с любов.

Ти бе поет, човек, приятел,
ти беше честен комунист,
сега смъртта е твой предател,
тя спъва гения ти чист.

Проклета да е тая болест,
безмилостна и зверски зла.
Сърце съм аз, но пак се моля
за теб, Златаров, вечно да туптя!

Един мъртвец лежеше сам
в стаята за смъртно болни.
Той беше тих и кротък там,
с уста, усмихната неволно.

29.01.1985 г.