На морския бряг

На морския бряг

На моя морски бряг се върнах
в едно прекрасно лято,
пренатоварено от слънчевото злато.
Потърсих бащината къща.
Не я намерих…
Къде е днес балконът, откъдето
блуждаех с поглед над морето,
а фаровете пращаха ми поздрав
от древна Аполония,
от Странджа-Черноморец,
от младия Бургас?
Къде е дворът
с розови и бели олеандри?
Когато във морето плувах
и гледах към брега,
приличаше ми този двор тогава
на кошница огромна със цветя.
Къде е всичко туй сега?
Уви, един сивеещ паркинг
пред хотел „Поморие“,
закрил и хоризонта,
и безкрая.
Но зная: едничкото, което ми остава
и никой никога не може да ми вземе
е на морето вдъхновената поема.

Искам пак…

Дни на морския самотен бряг
искам да ви изживея пак
с ритъма на бързата вълна
и с размах на белите весла.
Дни на моя див самотен бряг
да ви изживея искам пак
да посрещна изгрева лъчист
със вика на гларуса сребрист.

О, нощи край морския безкрай,
дето скитник-вятърът играй
с позлатени от месеца води,
с отразените залюшнати звезди.
О, нощи и дни на моя бряг,
бурни или тихи, искам пак
да ви изживея в див възторг
като в празненство на влюбен бог!
И до полунощ да гледам пак
как вълните спират своя бяг,
за да галят в тъмна морска гръд
късчета от златна звездна плът

Септември, 1991 г.

Вечер

Седя покрай смрачения прозорец,
несетно пред стъклата свечери.
Далеч е синеокият крайморец
и тъжен глас в ухото ми гори:
„Ний всуе ще се търсим, че тъмата
ще слее всички багри на деня
и знам: без отклик ще е тишината
на твоя праг, когато позвъня“.

Мълчи сърце!

О, как добре разбирам тъгата на сирака,
възжаждал взора ласкав на любещи очи,
че в мене нещо скрито и горко се разплака,
когато тихо в себе прошепнах: „Замълчи!“
„Мълчи сърце! Кому ли е нужна твойта нежност?
Кому е нужен твоят възторг неизживян?“
Там в равнините сини на пееща безбрежност
на сънищата чезне далечният керван…

---------------
Публ. в сборника “Градът – поезия и фотография”, изд. “Либра Скорп”, 2019.
---------------