На зъболекаря с любов

Човек и добре да живее, трябва да ходи на зъболекар. Така казваше моят зъболекар, при когото ходех в продължение на години, докато дойде време той да напусне Градската стоматологична поликлиника по принуда. И не само той. Казвам по принуда, защото през пролетта на 2023 година някой бе хвърлил око на поликлиниката и тя бе затворена за столичани. Столичната община безпардонно лиши и зъболекари, и пациенти от тази емблематична сграда. Така става у нас. Писах писмо до националния омбудсман, но както всички знаем, отговорът беше колкото да не е без отговор. Някакви мъгляви общения, че “ще проверим и разгледаме случая и ще ви информираме” и толкоз. Последва мълчание и в пресата, сякаш журналистите не ходят на зъболекар, а и техните родители също.

Преди много години ми се наложи да отида на зъболекар, тъй като по район трябваше да ходим там, а и си имахме определен зъболекар. Както редът изискваше, записах ден и час при д-р Иванка Тодорова. Тя беше изключителен медик и човек и аз много бързо свикнах с начина й на работа и не се страхувах. Години наред тя беше моят зъболекар до един ден... Чувах, че хората около мен говореха за това, че е дошъл нов зъболекар, но не допусках, че той ще е бъдещият мой зъболекар. Когато влязох в кабинета, в който работеха трима или четирима зъболекари и видях, че д-р Тодорова я няма, набързо излязох. Страхът от болки в зъба ми още повече се засили. Попитах на регистратурата къде е д-р Тодорова и получих отчайващ за мен отговор: “Тя вече няма да работи на кабинет, а във физиотерапията”. Влязох в кабинета й, седнах на един от столовете и казах, че няма да отида в кабинета при новия зъболекар. Сега, след толкова години, си давам сметка, че в случая тогава съм се държала като дете. Тя ме гледаше и се усмихваше, но аз не мърдах от стола. Този уплах ми е от дете. Стоях в кабинета на д-р Тодорова и мислех какво да правя. Тогава тя предложи двете заедно да отидем при д-р Георги Димов. Влязохме и тя му каза, че в деветгодишната си практика не е имала подобен случай, като този и ме посочи. Той сложи ръка на рамото ми и каза: “Виж какво, не се страхувай, ако те заболи зъбът, когато работя ще ми даваш знак с ръка”. Нямах изход, седнах на зъболекарския стол, но преди това сърдечно благодарих на д-р Тодорова.

Минаха много години и аз продължих да посещавам кабинет №331, в който работеше д-р Георги Димов и медицинската сестра Ваня (така я наричах). Отдавна бях свикнала с начина му на работа и с чувството му за хумор, докато дойде моментът да се разделим по причини, за които по-горе вече писах.

Сега често се сещам за разговорите по време на малките почивки и се радвам, че той беше мой зъболекар.

Помня, че веднъж имах час в 8 часа сутринта. Седнах на зъболекарския стол и той започна да работи по зъба ми, но в един момент казах, че ми се доспа, а той отговори: “Ти се шегуваш, но онзи ден дойде един рано сутринта като теб и както работех, започна да хърка. Спрях и започнах да се оглеждам. Най-напред видях на закачалката якето му. Личеше, че е охранител нейде, а за да е такъв, може и оръжие да има и току виж, че се събуди и стреля. Почаках малко и добре, че алармата на някаква кола го събуди”.

Зъболекарят обичаше да поставя върху изтеклия месец на календара различни афоризми, които не само ме караха да се замислям, но и често да се усмихвам. Ето например два от тях:

– Какво правиш?
– Нищо.
– А да не правиш нищо,
нищо не произтича от това.

Или пък:

В живота навсякъде
е могло без мен,
но с мен, някак си е по-различно.

С него по живо и по здраво се разделихме и по принуда се наложи да си потърся отново нов зъболекар. По препоръка на моя позната записах ден и час при д-р Незабравка Коевска и скоро се озовах при нея. Направи ми впечатление не само белотата в кабинета й, а и очите й. Невероятно красиви очи! Самата тя е приветлива и излъчва спокойствие. Наложила е ред, който задължава всеки пациент да се съобразява предвид неговото здраве и това на зъболекаря и сестрата. Не ме притесни това, че не знаех нищо за нея като зъболекар. Интуицията ми подсказваше, че съм намерила добър специалист и още по-добър човек... Тя говори тихо, което задължава пациента да не се разсейва и в същото време, както е при всички зъболекари, обяснява каква техника ще приложи, за да излекува болния зъб. При нея отивам с желание и не ме е страх, но и отдавна не си позволявам да допусна да ме заболи зъб. Научих си урока. Така се получиха две съчетания: хем да пазя зъбите си, хем да не се страхувам.

Рядко са хората от това съсловие, които следят литературния живот. Имах запазен ден и час при д-р Н. Коевска в началото на 2024 г. И за да не отида с “празни ръце”, както казва нашият народ, реших да й подаря моята книга, озаглавена “Блага Димитрова. Дневник за едно приятелство”. Влизайки в кабинета й, я видях, че пише нещо на бюрото си. Когато казах: “Най-добрият подарък е книгата”, тя стана и дойде при мен. Подадох я, а в очите й видях радост. Направих го, защото исках да видя тези прекрасни очи, сияещи от щастие, и мисля, че успях. Всеки човек, където и да работи, има нужда от нещо, макар и малко, което да разведри деня му, да освежи душата му.

Не мисля, че д-р Н. Коевска ме е чакала да се появя, за да прочете поредната книга. Но книгата, която й подарих, донесе и за мен радост, защото видях радостта й. И нека не забравяме, че и хората в бели престилки имат нужда от специалното внимание на пациента си, който и да е той.