Намерена в превода. 2. Еднопосочен билет

Намерена в превода
Разказ в три части
Част втора: Еднопосочен билет

Запознах се... Не мога да започна тази история с този глагол, въпреки че ми се искаше да стане традиция в споделените ми истории на преводачка, защото запознанството е движение с насрещно движение, а не еднопосочна улица. Тази се оказа и задънена. Извикаха ме в психиатрията не да превеждам на български, а да установя дали една пациентка, намерена на улицата, говори на български.

В леглото лежеше едно озверено тяло, вместо очи имаше две дълбоки дупки, от които лъхаше страх. Ръцете-пръчки бяха вързани по онзи нежен начин да не нараняват пациента и да го предпазят от самонараняване, но със сигурността, че ще разкъсат душата на всеки посетител. Нежелан и нетърсен, но постигнат ефект.

– Мама, ела!- закова ме на едно място дрезгав крясък, който се разбиваше в стените на малката болнична стая с едно легло.

По стените нямаше картини, сигурно бяха изпадали от енергията на звука, отделящ се от гръдния кош, който трудно се откриваше под завивката и само гънките й издаваха с движението си съществуването на нещо живо под тях. Влезе и медицинска сестра, за да не съм сама, било опасно. Стояхме неподвижни, но самото ни присъствие в стаята раздвижваше от време на време тежкия въздух и предизвикваше същия крясък. Вече не бях сигурна дали не е просто ехото на първия. Вече с охрана, бях по-смела. Пристъпих до леглото и я хванах за ръката. Не изкрещя.

– Трябва ми малко информация, за да знам как да я заговоря и дали ще каже нещо, като се успокои – обърнах се към сестрата, а Тя не крещеше вече, само държеше ръката ми.

– Внимавайте да не Ви одраска. Днес е по-спокойна.

– Някакви документи намерихте ли при нея? Лични вещи?

– Ооооо, нееее! Всички, които попадат тук по този начин, са без документи, намерени някъде по улицата, изоставени. Имаме съмнение, че е българка, защото е намерена наблизо до една друга българка, която е позната на полицията. Нея са я изоставяли поне три пъти, но ги връщаме чрез посолствата до съответната страна. Най-много са от България. Там има канал за превозване на психично болни, чиито родители са остарели и като видят, че им идва краят, оставят децата си в някоя западна държава, където грижите са по-човечни, отколкото там. Според данни от полицията, едно такова превозване струвало хиляда евро. Вече беше разбита една такава схема, но се появяват нови.

– Каква ще е нейната съдба? – попитах, вече обезпокоена от неизвестността на следващите минути.

– Зависи от езика, който проговори, полицията се свързва със съответното посолство и я връщаме в страната, от която е дошла. Там я настаняват до откриване самоличността на пациентката, а процедурата след това не ни е позната. Някои ги виждаме при нас отново. Ако не се установи страната, от която идват, получават място за гледане в някой дом тук. На това разчитат превозвачите и това са обещали. Място в една уредена за гледане страна. Затова тези пациенти нямат документи, епикризи, или някаква информация за заболяването и лечението му досега. Тя е била сигурно дни наред без медикаменти и затова е толкова изтощена. Прегладнялото й тяло е буйствало дни наред, беше много агресивна. Засега е на много лека терапия, за да я върнем колкото се може по-щадящо, а не по-бързо, в едно добро за нея състояние. Без страдания. То не се знае и доколко са я лекували там...

Лицето й, бледо и леко изпито, беше обърнато към прозореца. Тъмни кръгове под очите разказваха истории на безсъние и тревога. Очите й не бяха вече черни дупки, а езера, които, дори пресъхнали, даваха усещането за живот, но и за мизерия, която трудно можеше да бъде прикрита – едно отражение на бурята в душата й, смесица от страх, вътрешна борба и липса на прегръдка. Времето беше спряло в тези езера, за да поплаче и да ги възроди. Сестрата излезе “за малко, да довърши някаква работа”, а аз останах с Нея, потъваща в своя вътрешен океан – душа. Картини на дългогодишна грижа без помощ от държавата, борба за оцеляване на цяло семейство, изоставено от институции на прага на бедността, картини на прощаване на една майка с любимо дете, което дори не може да разбере, че може и да е обичано такова, каквото е, различно, се завъртяха около мен. Колко ли сили, смелост и дни, прекарани в нищета, се изискват да събереш тези хиляда евро, за да можеш да подсигуриш дом за детето си, без наказания, тормоз, с топла храна и легло, дом, в който то ще се чувства като при мама..

– Мамааааа , елааааа – викът, предизвикан от отварянето на вратата, ме изтръгна от моята виртуална галерия.

Влезе един санитар, оказа се сърбин, който малко разбира български:

– А, вика майка си! На българи ли проговори? – сякаш влезе враг и аз трябваше да съм на отбранителната линия, но все още невъоръжена.

– Не, когато викаме някого, казваме “идвай”. Мисля, че произнася името на майка си: Ела. Каза и други неща, но нищо не й разбирам. Не говори на български, не мисля, че говори на някакъв език, освен на нейния си.

Вече бях въоръжена и се молих да се сбъднат молитвите на майката, предала я сигурно на някакъв паркинг на спасителите, дошли с обещанието за един по-хубав живот.

Леглото, обградено от бели стени , без картини и рисунки, беше просто един декор, който е забравил съществуването си и не привлича внимание. Атмосфера на непълнота и забрава. Няма завеси, които да се движат от нахлуващият през прозореца вятър, защото климатизираните болници нямат прозорци, които се отварят. Дишаше спокойно, държеше ръката ми и заспиваше като изкъпано бебе. Вече всяка тиха стъпка на медицинския персонал изглеждаше като далечно напомняне за света навън, от който Тя е откъсната. Една жертва на собствената си съдба – не само физически затворена, но и емоционално и психически изгубена. Без мама. Държах ръката й, говорих тихо на български: тук си на сигурно място, топло е, днес има много вкусна супа... Лека усмивка ме накара да се замисля, дали наистина е жертва.

– Говори си на нейния език – казах аз и се опитах да изтръгна внимателно моята ръка от нейната, без да я събудя. Тихичко си пожелах да не се събужда и да не проговаря и се помолих за помощ към майка й, ако вече ни гледа отгоре. И в този момент осъзнах какво съм пожелала – нещо за другия, без да съм сигурна дали това е най-доброто за него. Може ли перфектно структурирана система и лукс, който тя няма да разбере, да замени моменти, в които да чуе родна реч? Кое би я успокоило повече? От кое има нужда Тя? Пак се помолих за помощ от майка й. Нека от онзи свят, необременена от страхове, да я води към по-доброто за нея. Дали Тя знае няколко думи или фрази на български? Говори, момиче! Помогни ми да ти помогна! Направи твоя избор, сега си свободна да решаваш сама! Къде ще е по-добре за теб? При родната реч, която можеш да чуваш всеки ден и да е пристан в бурите, които те разкъсват, или в стерилната, топла, добре угрижена обстановка на едно чуждо място, което дори не можеш да оцениш... Има ли дом, където основното меню е прегръдка три пъти дневно, поднесено на роден език?

Тръгнах бавно по коридора към съседната сграда, където ме чакаше моето работно място. Моят свободен избор. Обадих се на децата, които, забързани в своя истински и волен по своему свят, не ми вдигнаха. Включи се телефонният секретар. Оставих съобщение:

“Винаги, когато ме повикате, ще дойда и ще бъда до вас. Дори от онзи свят ще дойда...”

Очите са езера. Езерата не могат да пресъхнат, докато има майчини сълзи на този свят.