Наталия Андреева: Българският модернизъм е такъв, за каквото му плащат

Наталия Андреева е български писател, живее в Германия. (Все по-често ще срещаме този израз – “български творец” , но живее в чужбина. Причината е ясна – бездарните прогонват талантливите по-далеч от себе си... То това е и предназначението на бездарните, това им е призванието, това е им е професията, тъй добре платена...)

И все пак си позволявам да си мисля, че все някога ще настъпи времето, когато ще съберем отломките, страданията, подемите и възторзите на българите, независимо къде са те по земята. И тогава, може и да нямаме държава, но поне ще имаме чувство за съпричастност... Наивно, знам и все пак – надеждица някаква.

Стоян ВЪЛЕВ, “Книги НЮЗ”

-----------------

Наталия Андреева: Българският модернизъм е такъв, за каквото му плащат!
(Интервю на Стоян ВЪЛЕВ, “Книги НЮЗ”)

– И какво се случи с твоя живот, Наталия? Поживя, поживя в бедната ни страна, пък изтърча в Германия... Защо напусна отечеството си?

– Размирен човек съм аз и от размирен род идвам. Не понасям лъжи и лицемерие и не се научих да казвам на черното бяло. Още като се родих, започнах да усещам, че нещо наоколо не е наред. Дълго мислех, че светът, понеже е по-големият и силният, е и по-правият. Че съм прекалено неприспособена за него, което е някакъв особен вид липса на дарба за оцеляване

После, с помъдряването и натрупването на земен опит, започнах да разбирам, че онзи модел, заложен в нас от света, от който идваме, е много по-съвършен от втория – на света, в който попадаме. Че има и друг поглед върху живота, който ни учи да правим разлика между добро и зло, да уважаваме живота и съществата, които го носят в себе си, да се грижим за поверената ни планета, да зачитаме дарбите на небето и да ги ценим повече от земните приспособенчески хитринки за оцеляване в Каиновия свят.

Заедно с това дойде и разбирането, че небесният свят не е равномерно проектиран върху земния. Че има на планетата ни по-светли и по-тъмни петна. Излъчващи и поглъщащи. Поучили се от тъмния си минал опит, и нежелаещи да се поучат. И че за голямо мое съжаление съм попаднала във втория вид земни светове.

Тогава започна и голямото ми оглеждане наоколо, свързано с неустоимото желание и аз най-после да бъда поставена някъде на светло и прохладно място, както е казано в свещената християнска Книга.

Бях се запътила в друга посока, но съдбата ми отреди да живея в Германия. Опитах се да направя най-доброто от това и с много труд и усилия накрая успях. Сега, когато се будя у дома, понякога ми трябва много време, за да разбера, че съм си вкъщи. Сякаш съм призрак, който броди в някаква харесван от него дом, но ми предстои скоро да се събудя.

– Какво се случи с българската литература през 90-те години на ХХ век? Или първо да започнем с 80-те?

– Нима в една литература може да се случи нещо по-различно от това, което става в цялото общество?! Нали тя е негово отражение.

Аз не съм носталгик, само понякога силно се колебая между минало и настояще. Не защото първото беше хубаво, но онова, което стана наше настояще след него, се оказа толкова зловещо, че дори едно нескопосно минало като нашето изглежда на неговия фон достатъчно приемливо.

През осемдесетте години на миналото столетие бях още толкова неприлично млада, че нещата ми се струваха наред. И литературата ми изглеждаше по същия начин. Лошото в нея сякаш беше някакво изключение от правилото. Днес то ми изглежда правило.

Откакто спряхме да се учим от будещия недоумение и срам соцреализъм, попаднахме в лапите на един будещ още по-голямо недоумение подражателен модернизъм. Няма нищо лошо в модернизма, ако той е вътрешна и осъзната от писателя необходимост. С една дума – ако не е привнесен отвън, а идва по естествен път. Но понеже не сме място, където се раждат общовалидните понятия, българският модернизъм може да бъде май само привнесен отвън. Той е резултат от нашия комплекс за малоценност пред по-напредналия свят.

Неговият знак в България обаче е предимно финикийски. Плащат фондациите за феминизъм – и ето ни заклети феминистки. Плащат за космополитизъм – и ето ни вече новоизпечени космополити. Вземат ли да плащат и за хомосексуализъм... е, там е малко по-сложно, но защо пък не?! Ако не ни даде сърце да го прилагаме на практика, ще станем поне негови теоретици и защитници. Нали и Сорос, таковата...

На мен вече ми дойде до гуша от... как да се изразя по-тактично, от редки произведения на кокоши задни отвърстия. Има нещо много съмнително в свят, където е безплатно да си българин, а се плаща да си европеец. Където защитата на националната принадлежност се осъжда и историята се прекроява, за да стане удобна за платците. Тези платци обикновено не са от Божия свят, защото там е казано, че според небесните закони едната от двете ти ризи не ти принадлежи.

Ние се раждаме в реална координатна система, състояща се от език, история, минало, традиция и още много подобни определителни точки. Космополитното не изключва националното; който твърди друго, няма нищо общо с реалността.

– Предполагам, че следиш процесите в съвременната немска литература. И в нея ли съществува такъв отказ от “традиционните” проза и поезия? Макар че Германия е специален случай по ред причини...

– Напротив, тук традицията е на висока почит и се цени. Центровете на европейските градове не се променят със столетия, а ако събориш историческа сграда, се задължаваш да я построиш не само същата, но и със същите материали. Подобно удоволствие струва адски скъпо на предприемачите, затова много от градските центрове остават непроменени през вековете. И нищо, че университетът в Хайделберг прилича на килийно училище, на никого не би хрумнало да се откаже от хайделбергското си минало.

Колкото до процесите в местната литература, да, следя ги, но вече не с онзи болезнен интерес, с който следях някога българските. Просто тук отсъства маниакалността да си писател на всяка цена, а щом си такъв – да се изживяваш като нещо особено. Тази страна има вековни крепости и замъци, нобелови лауреати, създала е множество световни понятия.

Аристокрацията на Европа е така подплътена с история, че почти се е сляла с народа си. Синята кръв вече никого не впечатлява, днес тя върти мотиката, сади домати, работи като чистачка, после е принцеса в Уиндзор. Не отглежда маркови породи кучета, марковостта е запазен знак на плебса и необуржоазията, която още не е успяла да се култивира и да развие традиции. Така е и в литературата.

Най-голямата ценност на Германия е нейната традиционно качествена интелигенция. Защото интелигент става този, който може, а не онзи, който иска. Това не е високоплатена длъжност, а призвание, заплащано понякога цял живот от собствените джоб и душа. Хората тук спокойно си вършат работата, за която Бог ги е пратил на земята.

– Ти, Натали, имаш особено отношение към едно от наистина най-големите недоразумения в съвременния литературен живот – Мирела Иванова. Ти бе сред първите, които реагираха на нейната безскрупулност и на удивителното й бездарие. Но тя напредва в подлото си служене – превърна къщата-музей в рекламен офис на новия “Партиздат” – пловдивското издателство “Жанет -45”...

– Този случай е преди всичко клиничен. В началото мислех, че е само паричен, но май съм се лъгала. Обаче поетката не е виновна за състоянието си, тя просто следва своята хищна природа. На ощетените от небето им се плаща на земята! С агресия, наглост и безскрупулност те си отмъщават за злощастния и бездарен живот, с който боговете са ги наказали.

Докато литературата е все още такъв доходен източник в България, не можем да очакваме паразитите да се откопчат от нея. Тук трябват силни химически препарати.

Чувам ясно от България приспивната песен, която смесеният хор на кърлежите, комарите и конските мухи ни пее от известно време в ушето: антикомунизмът е демоде, престъпленията им са загубили давност, а поетката, вместо да се омъжи за леяр от Кремиковци, е станала снаха на първия приятел на Диктатора... ама го е направила от... любов!!! Такива ми ти страшни смешки.

Но какво да си губим времето с Мирела фон Мусачева! Тя винаги ще пробутва на света сюжета за преуспялата слугиня, нищо че пантофката изобщо не пасва на нейното дяволско копито. Успя да излъже някой и друг германец, че е поетеса. Виж, с българите е по-трудно, те знаят добре езика си и познават литературата си. Впрочем, лъжите на слугинажа не са най-тежкото му престъпление, той извърши много по-страшни. Но, за голяма всебългарска радост, човешкият живот е кратък, а после идва горчивото и дълго Плащане.

– Как преживяваш, а за един писател като теб, това означава – какво пишеш, какво издаваш?

– Благодаря, преживявам добре и се надявам това да продължи по-дълго. Живея сред гори и треви, гордея се с голямата си и пълна с цветя градина. Работя в нея през лятото с много търпение и любов. Имам добри съседи и приятели наоколо, с които често си гостуваме. Стремя се да бъда колкото се може по-малко писателка, и колкото се може по-щастлив човек, живеещ в хармония с природата и в съгласие с Бога.

Публикувам текстовете си предимно на немски, в тукашни литературни списания и антологии. Често ми пишат хора, чели мои произведения в нета. По правило не запазвам техните писма – не защото не съм благодарна за топлите им думи, а защото смятам, че само времето може да оцени едно творчество. Наистина нямам нужда от комплименти вече, аз отдавна знам какво правя.

– Ти пребиваваше известно време в софийското литературно блато – какво си спомняш от него, макар и с омерзение, както предполагам?

– Спомням си едно непроменящо се във времето чувство на безизходица, което започна още в моя роден град Бургас и продължи дори няколко години след емиграцията ми. От него се освободих най-трудно.

Отдавна се излекувах от омерзението обаче, то е неплодотворно. Заедно с това успях да потуша в себе си и онова сриващо ме понякога състрадание към всеки и всичко. Вече не се чувствам виновна, че живея добре. Едно от малкото неща, за които все още мечтая, е да видя страната си свободна от лъжата и тъмната сянка на най-близкото ни минало.

Колкото до софийското литературно блато, предпоставките за гниенето му бяха заложени много отдавна и сега то само следва естествените природни и физически закони. От нашето поколение в страната ни успяха само онези, на които диктатурата позволи да успеят. На тях се раздадоха постовете, парите, фондациите, вестниците, институтите, началническите работни места. Номенклатурата победи напълно в нашата страна. Всички други успяхме само поради това, че навреме напуснахме България. Мисля, че причините за това състояние на нещата са известни на всички и няма нужда да ги повтарям тук.

– Миглена Николчина определи 90-те години на ХХ век като “весели години”. По-мерзко признание не съм чувал – страната изживя своята трагедия, българската нация – най-големия геноцид в историята си, а тя определя тези години като “весели”... Има нещо повредено в тези персони, които издигнаха лозунга “Пари или смърт”. Ти как мислиш?

– Миглена със сигурност се е пошегувала с тези “весели години”. Не знам в какъв контекст е казано това, но долавям някаква горчива ирония в него. Знам, че тези години не бяха чак толкова весели за нея. И другите, на предишното десетилетие, също.

– Да се върнем към странната държава Германия – какво е отношението там към книгата, към писателите?

– Изключително добронамерено. Иначе щяха ли да виреят тук креатури на мрака като семейство Адамс-Зареви?!

– Мъчно ли ти е за България, колкото и отвратително да е тук?

– България е преболедувана болест за мен. През тези години повече от половината ми приятели се преместиха Отвъд. Умряха непозволено млади! Оттогава живея за деня, вечността загуби всякакъв смисъл за мен.

Какво е вечност без приятели и връстници, с които споделяте един и същ отрязък от времето?! Все така съм любопитна за бъдещето, но светът се преживява само заедно със съмишленици. Когато те ни напуснат, той също престава да съществува.

– Мислила ли си да се опитваш да подпомагаш представянето на българската литература пред немските читатели?

– Мислила съм, дори съм го правила понякога, макар и рядко. Мен ме бива най-вече да пиша, не ставам за издател, нито за редактор. Нямам време за това, писането и превеждането на собствените ми текстове поглъщат цялото ми свободно време.

– Успяваш ли да следиш днешната българска фантастика – това, което се представя за фантастика?

– След Николай Ватов не съм прочела друг български автор. В замяна на това съм в много близки връзки с немската фентъзи литература и публикувам доста подобни текстове тук. Имам съвсем малко време за четене и го използвам предимно, за да се дообразовам. А и изкушенията напоследък са големи: филми, телевизии, интернет... информацията ни залива отвсякъде като древен потоп. Но ако някой ми прати книжката си, намирам време да я прочета; ще ми е съвестно, ако не го направя.

– Защо в нашата литературна действителност липсват литературни издания, как мислиш? Има две вестничета на двата съюза, които са долу-горе в сходна ситуация – вътрешносъюзни бюлетини. Няма списания, освен поредното харчене на фондационни пари, именувано “Алтера”, ръководено от Миглена Николчина? Интересно, как тази дама успява да е все в интимна близост до някакви пари... Това е талант, да знаеш!

– Наистина е талант е, казвам го без всякаква ирония. Особено когато парите се влагат в духовна дейност, а Миглена го може това. Друг е въпросът дали го прави. Имам усещането, че се е обградила с доста неподходящи хора. Мога само да се надявам това да е един сравнително кратък период от живота й. Всъщност, не съм виждала “Алтера” на живо, нито съм писала там, така че съм негов съвсем страничен наблюдател. Не знам и откъде са парите му, ако са от фондация, ще кажа само, че и в Германия понякога се харчат фондационни пари за литература. Но общо взето списанията са частни, създадени от хора, които са се лишили от нещо свое, за да подпомогнат литературата на страната си. Това в България засега не се прави, българинът си купува апартаменти, коли и жени, а разчита парите за култура да му ги осигурява държавата.

Културният живот тук е много динамичен. Доста литературни списания изчезнаха от пазара или промениха своето пазарно поведение, защото редакторите им не издържаха на финансовия натиск. Спря да излиза “Eulalia” на Бернд Мертенс, един човек, който буквално делеше залъка си на две, за да го издава. Не виждам от известно време и сайта на “Wortspiegel”, там сега се мъдри нещо комерсиално. Алиша Бионда, едно момиче с горещо сърце, прекрати да печата на циклостил “Headline”, рязко намали другата си издателска дейност и се отдаде изцяло на писателското поприще. “Kurzgeschichten” престана да се разпространява чрез реповете на страната и премина само на абонамент и интернет продажби, защото цените на складовете се оказаха непосилни за издателите му. И така нататък. Се ла ви. Пазар.

Такава дивотия, като това жълтият вестник “Труд” да дава пари за излизането на малокръвното литературно списание “Съвременник”, тук е невъзможна. Никой в Германия няма подарени чужди пари, за да ги влага в губещи предприятия. “Съвременник”, както и другите възкръсващи трупове на списания от близкото минало, се крепи на парите, които комунистическата олигархия присвои от нас преди години. Не е чудно тогава, че зад тези издания неизменно стоят бившата номенклатура и нейните хищни и безсрамни отроци.

Талантливият е беден по произход, иначе щеше да пътува с яхтата си и да не му остава време за писане. Имащите пари не ги влагат в литература, защото трябва да изминат поне няколко поколения, за да може парвенюто да се превърне в ценител на изкуството и словото. Малцината, които ги влагат, облагодетелстват единствено себеподобните си. От последните може да се заключи какви са тези, които имат пари в България. Ето го и отговорът защо нямаме изобилие от литературни издания.

– Тукашните медии, които се манипулират от литературните ни полицаи, възторжено изчуруликаха, че преведена книжка на Владимир Зарев била едва ли не хит в Германия. Ти забеляза ли нещо подобно? Между впрочем, спомняш ли си, че през 80-те години най-голямо недоволство сред интелектуалците у нас предизвикваха имената на тримата “Владковци” – синът на Тодор Живков и синчетата на Пантелей Зарев и Любомир Левчев. Все в този план наскоро Миглена Николчина сравни баща и син Левчеви със Славейковци!

– Не знам защо Миглена е изрекла подобно нещо, то просто не е вярно. Обяснявам си го единствено с факта, че съпротивителните ни сили намаляват с възрастта и границите между добро и зло, между качествено и некачествено, се размиват.

За беда, и с най-лошата храна постепенно се свиква. Бях чела навремето един фантастичен разказ за космонавт, попаднал на чужда планета. Нямам тук цялата си библотека и не мога да цитирам автора и заглавието му, но сюжетът е следният: Един космически корабокрушенец е принуден да се храни само с местната храна. В началото тя му се струва отвратителна, но гладът го принуждава да се примири с факта, за да оцелее. В края на разказа човекът вече с нетърпение очаква следващата порция. Вицът е, че той не забелязва как храната постепенно го превръща в чудовище.

Та ето, там е и опасността за нас, буквоядните. Ние до края на живота си ще се виждаме в нашите представи непроменени, но като поглъщаме тази ужасна макулатура, дали кожата на душата ни не се вроговява и не никнат люспи по нея?

Сега нещо за тримата Владковци с Татковци. Общото при тях е името и същността на Таткото, но те са твърде различни хора. За недоправеното синче на Диктатора няма какво да говорим, там случаят е от ясен по-ясен.

По-сложното явление е Владко на Татко Зарев. Бащата беше завършен продажник. Синчето пък си играйкаше на Людмила Живкова в литературата: ню ейдж уклони, модернистични американски закваски и всякакви такива аристократично-номенклатурни фаст фудове.

Някой ми беше писал, че преди години Татко Зарев карал своя литературно невтасал отрок да пише по 17 страници проза на ден, за да го направи писател. И че той бил станал писател накрая. Но не би! Татко Зарев не можа да направи от отрока повече от това, което е сега: графоман, пишещ по 17 страници на ден. Да му мислят българските гори!

Попитах преди време един приятел литературовед, дали е чел поредното му страдащо от тежко затлъстяване книжле. Той ми отговори със смях: “Не се шегувай, такива книги се четат само срещу солидно заплащане!”

Поредното излязло от гроба зомби. Кого ли не възкресиха комунистическите заклинатели: то не беше малокръвната внучка на Диктатора, то не беше славния изтърсак на прочутата с художествената си имунна недостатъчност фамилия Велчеви. Сега ще чакаме да изплува и четвърто хемофилично поколение с името-парола “Тодор”, за да се затвори най-после над главите ни ковчегът, модел 1944 г. В страна, където изпълзялата от канализацията фамилия Адамс се е въплътила в писателско семейство, всичко е възможно.

Конструираният за нуждите на месомелачката “Мулен руж” “автор” Зарев е кокубината на всяка власт и режим. Той е изпечен демократ: отдава се на всеки, който го пожелае. Щом има глупци, които да плащат за преводите му, за събраните му съчинения, за екскурзиите му на Запад, защо да не му организират за наша сметка и едно пищно траурно възпоминание в печата?! Комунистите така са научени от мънички: все с чужда пита помен да правят.

Но лъжата, че някакво преведено книжле на автора на “обичаните проститутки” (по Владимир Трендафилов) е станало литературен хит в Германия, трябва наистина да е вицът на годината. Подобни гранясали манджи се сервират само в България, те са предназначени за местния кокоши пазар. Немската литература е прекално значима, за да може да я поклати от мястото й един литературен пигмей.

И тук стигаме до третия син – на Татко: Левчев. Този Владо е най-качественият от тримата. И доста по-талантлив от глупавия си и неморален баща. Аз също имах ниско мнение за сина, докато той не написа добри неща. В класически стих, което е доказателство за постигната форма. И до днес препрочитам онази негова поема за София например. Не знам какво му повлия така, че от подражателните а-ла Татко Левчев стихове, стигна до подобна добра поезия: може би някаква нещастна любов, може би един зле завършил брак с неподходящ човек, може би способността му да се обгражда с талантливи приятели... но стиховете са факт.

Разбира се, и този Владо е плод на своето време и на произхода си. Чух, че след доста преживени трудности в САЩ, се бил върнал в ТЯХНАТА България. Тъй като роднините им унищожиха НАШАТА България, ние едва ли ще се върнем там някога. Навярно вечно ще скитаме като бездомни евреи по света

– Можеш ли да направиш кратък обзор на литературните конкурси в Германия. У нас всичките са пародия – Бог, който се е вселил в Михаил Неделчев, изписва на небето кому да бъде връчена наградата, а Неговите слуги изпълняват указанията Му. Бог, тоест Михаил Неделчев, си има кръг от любими авторки – Емилия Дворянова в Новия български университет за малоумници, Керана Ангелова в Бургас, тъй като хобито на Бог е да се прави на бургасолог...

– Мога, но те са толкова много, че ще трябва да пиша отделен текст. Колкото до твоя Бог, ще ти издам една малка тайна. Той всъщност не е никакъв Бог, а само Повелител на мухите. Според Голдинг, това е някаква свинска глава, набучена на кол, пред която могат да се кланят само оставени без надзор, напълно отчаяни и подивели деца. Откакто умря социалистическият Балантайн, свинските глави лъснаха по коловете на Кораловия остров и вече е трудно да бъдат скрити.

Ами има си този Бог любимки, какво да го правиш. Обаче предпочитанията му май са хетеросексуални и не можем да го подозираме в сношения с фондацията на Сорос. Някоя друга “фондация” обслужва мераците му навярно.

Пък то бургасолог не се става толкова лесно, това не е занаят, а призвание. Или се раждаш с него, или напразно се напъваш. Пак в тази връзка ще кажа още нещо. Гледам как в литературен Бургас няколко кукувици от китни български селца са снесли пак яйца в чуждо гнездо и излюпените вътре кукувичета вече се опитват да изхвърлят пиленцата от него. Нищо чудно, че в създаваната там литература се е вселил някакъв шуменско-шаманско-странджанско-сакарски дух, с привкус на домашен сапун и джуркан боб. Всичко това няма нищо общо с Бургас, който е космополитен град с усет за космичното и планетарна чувствителност.

Този, който не е видял немирната синьо-зелена вода още с отварянето на очите си, трудно ще стане бургазлия или бургасолог. Ето, чета сега “Живот от вчера” на Илия Буржев и си мисля, че тя е чудесен пример как един човек може да остане чужденец, дори след като е живял в Бургас половин век. Книгата е написана с наивитет и доброта, които са в дисонас с жестокостта на този град.

Дали не е време Бургас да припознае най-после пръснатите си по света чеда, докато от него не избягат и последните пойни птички?

– Отказа ли се немската проза от сюжета, от традициите в писането, както стана у нас по разпореждане на назначените полицаи?

– Не, и на никого тук не би хрумнало да се отказва от скелета. Нали без него всяка сграда ще рухне!

– Ето ще те запитам публично – готова ли си през идващата година да пишеш информации за немския литературен живот?

– Абе, стига с тази литература! Не искаш ли информации за отглеждането на рози, лалета и зеленчуци?

– Днешните ти занимания гравитират предимно около мистиката, като че ли? С този нов форум – , който с интерес следя... Какво искаш да постигнеш с него?

– Гравитират, но не са днешни. Някога, преди много време, дори се засегнах, когато един злонамерен критик спомена думата “мистика” по отношение на мои текстове. Но Мистичното му отмъсти и той не можа дълго да се радва на плодовете на своето падение.

Всъщност, аз навлязох в тази област през вратата на фантастиката и религията. В даден момент се бях наситила на четене на фантастика, а религиите не ми достигаха някакси, за да се чувствам достатъчно развит човек. Те бяха предназначени за всекидневна употреба, а на мен ми трябваше низ от празници в духа, които трайно да компенсират нетрайността на материята. Тогава попаднах на Школите. Пожелах да уча там и вече почти десет години не съм се отбила от този път. Без системно мистично образование няма напредък в духа или този напредък не е така бърз. Не е случайно, че повечето големи мислители, учени, писатели и духовници са и адепти на подобни ордени. Разбира се, ако нищо не донесеш със себе си в тях, нищо няма и да отнесеш.

Пък форумът ми е съвсем нов, още не е регистриран в роботите дори. Той има за цел да стане място за мисловен обмен между хора, изпитващи самота по другите места в нета, където силно дрънчат оковите на суетата, глупостта и участниците им грубо се надвикват един друг като каруцари на Сточна гара.

– Нашата литература винаги е страняла от мистичното, защо е така?

– Поради страх от откъсване от земята. Страх пред “Бариерата”, както казваше навремето Павел Вежинов в едноименния си роман. Но и поради многократно прекъсвана традиция.

Твърде малко школи дават истинско и грижовно обмислено образование на своите адепти. Да попаднеш на добър мистичен орден е голям късмет, а до това знание не се достига без учител и без братска подкрепа. То е основано на многостепенната структура на древния храм, в който се прониква бавно и след много изпитания и търпение. И, за разлика от християнския храм, не всички негови зали са отворени за всеки.

– Наталия Андреева, коя си всъщност ти? Я се самоопредели, ако смееш. Откъде идваш, накъде вървиш?

– Аз съм пътник с факел в ръка, жаден да проникне в Светая светих на Храма. В друг план – човек като всички други, само че малко по-любопитен. Преодолял страха от повечето бариери, затова от известно време съзнанието ми не изпречва нито една от тях пред погледа ми.

-----------------

Интервюто е публикувано в “Книги НЮЗ”

-----------------