Не те забравят вълните, човече...

Отдавна е изтлял ликът му върху пулса на времето... В примамливата черта между земята и хоризонта, в грубия бит на черноморските рибари из Бургас, Созопол, Гьозикен, липсва Ячо Кабаивански – Марко Поло. От живота им, който той описа, а обществото забрави, няма и помен. Литературните енциклопедии рядко отделят страница за този натуралист в битие, гдето реално съществували люде потънаха в праха на бляновете си. В “Това е положението – повест из живота на черноморските рибари” (1943), в “Капитан Драго” (1946), с архетипажи отпреди десетилетия, във фрагментите от сборника “Идат” (1945) и многократно в периодиката, тези солени морски чеда повдигнаха завесата на човешката си същност. Изтляла днес в литературната история и сторила път на теми, поднасяни от кабинетни маринисти. Но...

Но социалният пласт в маринистичната литература трудно се съвместява с умозрителност и емоционални импресии. Творбите на българския Марко Поло са наблюдавани в реалността. Фактологическата достоверност на описанието не подлежи на съмнение. От плът и кръв са и персонажите, вместени в отделните творби. Темата за рибарството като обект на художествена интерпретация, както въобще темата за морето и за българското морячество, навлиза в литературното ни наследство по-трайно, ала не съвсем убедително в края на XIX в. Много често в претворяването й водещ елемент е идеализацията. В “Старият рибар” Константин Величков отбелязва:

Блазе му! Вечер в чиста е премяна.
Край ламбата, опрян до старий зид,
седи сред челяд и жена засмяна,
изглежда ги доволен и честит
и за ловитбата в нощта студена
разказва важно с тържествующ вид.

Други, като Елисавета Багряна, Мария Грубешлиева-Балина, Кирил Христов и пр. полагат основите на “статичното” виждане за съдбата на морските труженици: старата лодка, предавана от баща на син в борбата за хляб. Равнодушието към красотите на морето пак поради тази причина. Усещането за безнадеждност в повтарящото се еднообразие на беднотата. Но то ще взриви протеста, заложен в “Рибарски живот” на Вапцаров. Човешкото търпение, както и самият живот, на фона на който е провокирано, се трансформира. Бавно, във възходяща градация, засега още предадена завоалирано. Например – в “Пристанищни хора” на Стефан Станчев:

Когато спре на котва параход,
събират се като врабци на зърно.
Работниците тръгват в плавен ход,
под бремето на тежести огромни.
Приведени, един след друг вървят,
като мравуняк черен по полето.
И глух протест очите им искрят,
бунтовни думи крият във сърцето.

Приблизително същият процес на опознаване на “морските” люде и на изразено съчувствие към ориста им съзираме и в прозата – нека си припомним най-вече за Кирил Гривек и за Крум Кънчев, при които смисълът на споменатото съчувствие идва от познаването на корените му не чрез нечий преразказ. Затова е разбираемо възмущението на Кънчев в сп. “Морски преглед” от появата на романа “Капитан” и от описанието на моряшкия бит така, както го е осмислила Яна Язова: “В една бърканица от невероятно, смешно, подло, глупаво и грубо наивно, нашите доблестни мореходци и незаменими работници, на чиито плещи се крепи победното дело на родното корабоплаване са представени като дребнавци, които тънат в любовни сплетни, озлобени преследвачи на своите съперници в моряшкото поприще и готови на всички престъпления в името на жените и златото. Нито една моряшка добродетел не е изтъкната, нито един положителен образ не е даден!...”

Затова пък героите на Ячо Кабаивански – Марко Поло, тънат единствено в мизерия и безизходица. За разлика от Христо Катин – Кълвача, в “Капитан”, те не бележат главоломно издигане в професията. Не се откъсват от предопределената им участ и не съзнават вероятността да живеят по-смислено и по-добре. Самият делник никога не вдига пред тях завесата на друго битие, освен полугладното. Окъсани, чорлави, вмирисани на вино и евтин тютюн, те са смущаващо нелицеприятни за изтънчената публика. Привидно действията им са еднообразни и паразитни, лишени от мисъл. Адресирани до поредното дневно препитание, до укротения стомах и пълната чаша. Такива ги е видял в пребиваването си из рибните борси д-р Кабаивански. Прозирайки обаче, че човешката им тайфа не е озлобена глутница, а сбор от личности, силни в сплотеността си. Които чрез грубостта си противодействат на живота, за да не бъдат смачкани от неговия валяк: като деца, като възрастни бараби и дори на финала на дните си. В разказите – повечето грапави литературни фрагменти от “Това е положението”, “Капитан Драго” и др., Марко Поло не влага никакви илюзии. Създава се впечатлението, че описвайки отделни моменти от делника на Панко Бохема, Патаран, Капитан Алекси, Мързелушка, Ганчо, с малки изключения в “Капитан Драго” и в разказа “Лоцман”, авторът преповтаря фрагментите на една-единствена съдба. Негова заслуга да оцелеят разказите му в аналите на българската маринистика е обстоятелството, че са отдалечени от политическите веяния на своето време. Наистина животът на Ячо Кабаивански е минал под егидата на лична идейна ориентация, но морето и децата му са извън подобна канава, за разлика от сборниците “Под бомбите”, “Да бий барабана”, “Двамата”... Когато повествува за морските труженици, Марко Поло предпочита да въведе читателя в нерадите им приключения за оцеляване, оставяйки го сам да даде оценка на ситуациите, действията и мисленето на героите. Да ги отхвърли като приемлив обект за пресъздаване, или да ги вмести в нравствените си поведенчески критерии. Това, което днес изглежда архаично в социалния статус на хората от крайбрежието, се връща в ХХІ в. под формата на други неформални обединения. Съществуващи отново на границата на човешкия минимум и личностното обезличаване. В този смисъл маринистиката на Кабаивански е неволно послание за кръговете на живота, преплитащи се и едновременно потъващи един в друг. Какво е Патаран, гонен от стражарите малък бездомник, ако не по-късен Панко Бохема? Каква смърт очаква самият Панко, ако не кончината на Капитан Алекси? На какво се е надявал Ганчо в детската си наивност, докато троши гръб зад греблото по аламаните в разказа “Бараба” (1939)? “Взе Ганчо на ръка 400 лева и пред замъгления му поглед гимназията премина като някакво слънчево видение и се загуби в безкрая”. Символ на отчаянието ли са изгорените учебници, станали безполезни пред нуждата от парче хляб? Може би на дълговечна апатия по стръмния склон на социалното падение?

“Две големи сълзи излязоха от умните Ганчови очи, бляснаха като два бисера и привлечени от огъня, побързаха да се сгушат в него... Ръката на другия бараба полека тупна Ганчо по гърба. Той се сепна и бавно отправи празен поглед към очите на другаря си.

- Не бой се!... И аз преди десет години така като теб... Сега уча астрономия и всичко в живото училище – живота. Гледаш ли голямата мечка там горе, хе, на небето? Нали по-добре е очертана, отколкото в физиката ти?...

Две жилести ръце се преплетоха в знак на пълно доверие и разбирателство. Новият бараба не плака вече по загубения блян.”

Наистина приобщаването към света на крайбрежните босяци изглежда донякъде наивно. Но то подсказва, че малкият човек, без значение от каква критична ситуация ще бъде разгледан, престава да бъде “малък” в тълпата от себеподобни. Засега в “На старата рибна борса” (1940) сцените на труда са само пасивна покана за размисъл върху човешките взаимоотношения, родени в имотната неравностойност. Те са необходими за предаване вече не толкова на външния колорит на бараби и работници, колкото за нагнетяване на емоционалния спектър. А той пък – от вътрешно негодувание, при това стимулиран от явната безизходица, търси посока за ескалацията си. “Слънцето се скрива – с привидна монотонност обяснява авторът. – Работниците прекъсват за пет минути работата, напълват стомасите си с хляб и сирене и пак се хващат за ножовете. Към два часа полунощ главите клюмват от умора, ножовете по-често се спират да почиват, а миячките се забравят с ръце в водата. “Бъъързо” изревава над главите им главатаря им, те се стресват и паламудите пак засноват от кошовете върху масата, от масата в лакана, от лакана в резервуарите с саламура. В пет часа работата се привършва и работниците налягат върху пода на малките канторки, задушени от миризмата на риба и кръв. В шест часа, разбудени от чорбаджията, те бързат, пълнят кошове с паламуд... Новият ден започва.” Рибната борса, заедно с описанията на морския улов, гемиджийството, хамалуването, с дивото веселие, завършва омагьосания кръг на безправието. Символ на държавата-мащеха, нехаеща за излишните гърла в пределите си. Тези човеци не винаги са на дъното, но прозренията им са общи. Изказани с различни думи, показани в нееднакви ракурси, но внушаващи единствения път за оцеляване, за себеуважение и за противоборство на сипещите се от вси страни предизвикателства: “Нали знаете, печели праволинейния, който не се огъва, който не си чупи гръбнака... Ех, той може да остане за цял живот бедняк, може да е за другите прост, глупак, просто не за днешното вълчо време, може... Но той е човек, той не ще се превърне в торба с пари, каквито днес на всяка крачка срещаме, и не ще се удави в парите си и ще остане докрай човек, и ще докара кораба си в пристанището невредим... Човешкия кораб... – кораба на цялото човечество.”

Дотогава обаче, докато нравствените категории стигнат в избистрен вид до облъсканите си крайбрежни адресати, времето и социалните трусове ще поставят редица прегради. Явният грабеж на рибните прекупвачи при определянето на цените, капризите на времето, отчаянието, че утре ще е по-зле дори и от днес, чиновническото безхаберие, недвусмислено подсказват на хората какво следва след безкрайното търпение. Достатъчно запознат със световъзприемането на героите си, Марко Поло не ги облича в политически доспехи. С думите на капитан Ставро той осмисля пред нас постъпките им и докъде ще стигнат те в лавината на масовия гняв:

“Той разбута замръзналата тълпа, потънала цяла в пот пред нерешителния момент, и викна:

- Тръгвайте! Хайде всички! Какво чакате! Да пълним кесиите на чорбаджиите ли? Хайде... Няма да пукнем от глад!...

Тълпата политна, олюля се и тръгна след капитан Ставро. В тоя миг от гърдите на стотиците брадясали мъже падна голямия камък, който ги подтискаше и отвори свободен път на дълго сподавяния вик:

- Долууу! Няма да ловим риба!

Викът, като боен призив, обедини всичките хора и те се втурнаха към аламаните.”

Потъването на моторницата “Свети Никола” в разказа “Крайбрежна служба” внушава на читателите краха на един вече отминаващ бит, на остарял мисловен начин, на равнодушно подчинение пред явната подигравка с труда на крайбрежните хора и с правото им на съществуване въобще. Символът на светия чудотворец не задоволява критериите на осъзнатата дрипава, чорлава, гръмогласна тълпа, постепенно разбираща силата си. Резултатите Ячо Кабаивански оставя в нашите предположения и в бъдните години на все по-ясни конфликти, на които той е свидетел и които не разказа, може би поради ранната си смърт.

“Това е положението – повест из живота на черноморските рибари”, е броеница от разкази за разни случки, но с един почти постоянен хор от герои. В този смисъл книгата напомня повече роман от взаимнопреливащи се фрагменти – написан малко тромаво и грубовато, но достоверно. В това е неговата ценност, а маринистичните късове, пръснати в други сборници и в “Капитан Драго”, само допълват панорамата-сага за изчезнала днес социална прослойка. Тази на низвергнатото черноморско братство от рибари, борсови работници, бараби, гемиджии и хамали: отритнати от света на вълните, който обаче не може да съществува без тях и пак без тях не би бил толкова колоритен. Нито толкова жизнерадостен в безкрайната върволица от тегоби, глад и непонятно за сития наблюдател веселие. Днес мястото им около разрушените скели е пусто. От пясъците много рядко ще се видят стърчащи полуизгнилите ребра на някогашна объхтана от труд и вълни гемия. Не звучат и волните приказки от характерния специфичен говор и терминология, които Марко Поло запази из страниците си – също негова сериозна заслуга за бъдните читатели. Значи ли подобно отсъствие забрава за отминалите времена на страдания, стиснати юмруци и пропаднали надежди? Не, разбира се. Помни ги морето, презирайки неблагодарната човешка памет. Марко Поло, това означава, че и ти не си забравен. Нищо, че стъпките ти отдавна са заглъхнали. Къде? Те не могат да заглъхнат в кръвта на потомците, които някогашните бараби претвориха в поколения и в родова памет чрез солената течност на вените си. Достатъчно е, докторе, нали? Това е положението, Марко Поло, Марко Поло...

---------------