Никола Инджов (1935 – 2020) – поетът, който носи светлина и пътища в сърцето си (поемата му “Дългосвет”)

Никола Инджов (1935 – 2020) – поетът, който носи светлина и пътища в сърцето си (поемата му „Дългосвет”)

Тези, които познават отблизо още приживе човека и твореца Никола Инджов, са усещали, че в него сякаш генетично е заложено предопределението да бъде гражданин на света. Роден в Бургас в семейството на бежанци от Беломорска Тракия, изживял детството и юношеството си в Созопол, в Гюмюрджина (Гърция), в Хасково, във Варна (където е студент във ВИНС) и в Хавана, където учи испански език, след това той работи като дипломат в Куба и Мексико, обикаля 68 държави в света и участва в писателски симпозиуми, срещи и конгреси в Хелзинки, Хавана, Москва, Будапеща, Луанда, Ханой, Панама, Каракас, Буенос Айрес, Богота, Сао Пауло, Рио де Жанейро, Букурещ, Багдат, Струга, Исламабад, Лондон, Пекин, Охрид, Шанхай... Неговият Дух „поглъща” културите на различни по мироглед, традиции, икономически и политически статус народи и държави, визиите за които в синтезиран вид след това „излива” в своята поема „Дългосвет”. Заглавието й по много оригинален начин, като своеобразна поетична перифраза-рефрен, – „... живея дълго, дълго светя” – след това е повторено 14 пъти на различни места в текста й, за да постави акцент върху нещо много важно за читателя в конкретния фрагмент. Лирическият говорител, който всъщност е духовния двойник на автора, съзнава значимостта на мисията, предопределена му сякаш свише още по рождение – да бъде едновременно Светлина и пазител на Светлината:

1
Светът съвпада с мисълта ми
подобно череп разрушен.
Все пак – летя. Към край зелен
или към вододели тъмни.

Денят е нисък и приведен,
къщурка някаква на гном.
Аеродрум... Случаен дом,
с часовник само обзаведен.

Живея дълго, дълго светя
до звън, махало и стрелка.
Тиктака нечия ръка
след мен прощална и суетна.

Това е всичко. И застава
до сляпото око една
звезда, чиято светлина
минава и не отминава.

В пространството ме изненадва
единствен пулсът на кръвта.
Светът съвпада с мисълта,
но с чувствата ми не съвпада.

Началото на поемата е заредено с поредица от метафорични и символични образи, които психологически подготвят читателя за същинското й съдържание. Светът, в който е попаднал лирическият говорител, е изпълнен с противоречия. Пътищата му, които „премислени са отпреди”, ще го свързват ту с „край зелен”, ту с „вододели тъмни”, но това не означава, че този свят е обречен на унищожение. Защото черепът не е просто символ на смъртта, а метафоричен образ на целостта на битието, на вечния живот, в който живот – смърт – живот са негови поредни редуващи се фази. Черепът и костите, за разлика от плътта, не се разлагат и не изгниват, затова в Европа техният знак може да бъде видян на гробищни порти, икони и други артефакти. Мотивът за летенето и за „попътните аеродруми” интуитивно обвързва в съзнанието на читателя небесния и земния свят, неговия човешки временен, „случаен дом” тук, измерван с тик-такането на часовника до финалния звън на махалото и стрелката му, когато до неговото „сляпо око” ще застане онази звезда, чиято светлина „минава и не отминава”. Светлината е знак за безсмъртие, тя притежава небесна оплождаща сила като дъжда, затова е символ на живота, на спасението и щастието, дарени ни свише. В християнската религия Иисус е светлината на света. А според свети Йоан изначалната светлина е тъждествена със Словото: „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; И Словото бе Бог. В него бе животът и животът бе Светлина на човеците. И Светлината свети в тъмното, а тъмнината я не хвана.” (Евангелие от Йоана, 1: 1, 2, 4, 5). Светлината е и познание за свещената тайна на живота. Така стихът „Живея дълго, дълго светя...” се превръща в показател, регистриращ жизнената мисия на лирическия говорител, потомък на Христовите апостоли, който трябва да събере от своите предшественици Светлината на познанието, да я опази и обогати по време на своето собствено пилигримно пътешествие по света, за да я предаде напред във времето на онези, които ще дойдат след него.

Още тук, във въвеждащата част на поемата обаче се усеща имплицитно вписаният драматизъм като резултат от сблъсъка между реалната действителност във възприятията на мисълта и онова, което не съвпада с чувствата, с реакциите на сърцето. Този само загатнат драматизъм в следващите части на поемата е изведен на преден план чрез конкретни съпоставки и разминавания, които лирическият говорител споделя с онези, с които чрез словото си води диалог. По пилигримния му път в света на хората твърде често „аз казвам” противоречи на „те казват”, „аз виждам” - на „те виждат”, огорчава го, ранява го примирението със злото, липсата на онзи безкомпромисен бунт на човека, характерен за миналото. Сега в Испания „вече няма щик и думи / на обарутени уста. / Испански алени цветя / растат през дупки от куршуми”, защото „идеята”, за която са се борили някога, сега е станала „власт”. Вчерашният ден на бурните исторически и социални събития е изчезнал завинаги в лабиринтите на „театърче марионетно,/ мастилница и пергамент”:

Светът е правен като череп
и като череп е рушен.
Въздигам разума опасен
над хляба бял и хляба черен!

Над свят, от себе си поробен
и от идея станал власт –
защото нямам друго, аз
въздигам своя час върховен.

Образът на хляба (като наследство от революционната поезия на миналото ( „... ще викнем ние: „Хляб или свинец!”, Хр. Ботев; „... но ми трябва, майко, свобода и хляб”, Н. Вапцаров) присъства масирано в цялата поема на Никола Инджов, а в петия й фрагмент е употребен 15 пъти, като допълнително е съчетан по няколко пъти и с контекстовите му синоними „трохи”, „хлебарница” и „хлебна сянка”. В Евхаристията (едно от тайнствата на християнската религия, въведено от Иисус Христос по време на Тайната вечеря – Евангелие от Матей, 26: 26 – 28; Евангелие от Лука, 22: 19) хлябът символизира благодарствената, умилостивителната, очистителна и безкръвна жертва на Христос, за разлика от кръвната му жертва на кръста на разпятието. Той е знак за Божие присъствие и приемането му по време на Пасха се възприема като пречистване, като духовна промяна. В поемата на Никола Инджов той е превърнат в метафоричен образ на една идея, която пътува по вселенските и по земните пътища ту като част от „приказка славянска”, ту се изплъзва като „изронен клас” от ръцете на продавачката, за да стигне до океана, да влезе в „пликовете на писмата”, да тръгне по гърмящите улици на Хавана, Берлин и Мадрид заедно с младостта на лирическия говорител, обещавайки му да живее дълго и дълго да свети. И, опънал „паяжината на своето небе”, да побере в себе си целия свят – като демиург, като гадател, като водач на душите тук и отвъд, за да приближи човека до Бога и да го накара да прогледне, че „не хляб” му трябва, а човещина. От онази, която кара Иисус да приеме кръстната смърт, за да изкупи греховете на човечеството:

Ръката ми събира бавна
трохи и прах от хляба наш,
в препасания патрондаш
насипва ги. Но хлябът бяга.

Към златни някакви и стари
прегърбени от хляб земи.
Тук вечер смуглите жени
хлебарниците не затварят.

Из патрондашите е хляба
и само аз, подобно сляп
изглежда знам какво е хляб.
И зная, че не хляб им трябва!

В безкрая на огромното словесно платно на народите и държавите по света по един особено драматичен начин е вписано миналото и настоящето и на българския свят. „Кръстовищните аерогари” срещат лирическия говорител с различни народи и етноси, отвеждат го в различни градове – в Рим и в Атина, в Берлин, в Богота или във Виена, но където и да се намира, някъде в сърцето на тези далечни от България градове, между „къщи, свити като лакът”, между хора „с бренди и парфюм”, очите му откриват познатия от детството му „гюм” на „мляко кисело” и „бацилус булгарикус” кипи и кънти в ръцете на продавачите – като на онзи млекар от Кукуш, чието име събужда виденията на Охрид, на Прилеп и Преспа. В едно интервю на въпроса за мащабите на българската емиграция по света, Никола Инджов отговаря: „Старата” родина – това е вековечната България, която прелива кръв на много народи не от днес и не от вчера. Винаги сме били и винаги ще бъдем народ от бежанци и гурбетчии. Бежанци – които прииждат от отнети отечествени земи и се скупчват между държавните граници. Гурбетчии, които неудържимо се стремят към хляб и покрив под чужди небеса... Това е историческа съдба, присъща на народ, разположен на кръстопътна земя.” („България прелива кръв на много народи”, интервю на Георги Г. Николов с Никола Инджов, в. „Дума”, 25 юни, 2016 г.). Споменът и мисълта за тези бежанци и гурбетчии го кара да се върне назад и в своето лично време:

Преди да се явя на тая
земя в слънца и снегове,
големите ми страхове
при мен дойдоха от безкрая.

Тогава, в хаос предначален,
страхувах се, че изведнъж
ще ме родят жена и мъж
не в любовта, а в миг случаен.

Страхувах се дали душата
ще бъде българска, дали
над мен балкани и орли
ще се издигат по-нататък.

Мотивът за страха (9 пъти въведен чрез повторението на думите „страх”, „страхувам се”, „страхувал” в текста на 12-тата част на поемата) бележи преливането на световните проблеми и катаклизми в личното битие на лирическия говорител, който знае, че възмездието винаги застига човека в някакъв неочакван от него момент. Големите страхове на поета-лирически говорител са обвързани с големи имена от националната ни история, за които той може да се окаже недостоен наследник: „страхувам се да не би / у мене да се прероди / на Йово балканджи сърцето”; страхува се дали като оня „подпоручик, богат на радости несподелени”, ще може да срещне с жертвена всеотдайност своята нощ като него там – „край Солун”; страхува се, че макар и да не е Хамлет, и неговият път може да го изведе до оня праг, на който да разглежда нечий череп, „известен с участ равноправна”, и да се почувства недостоен за такова равенство. Страхува се, че жизненото му време лети, изнизва се в безкрая, че „светът до свършване снове / като изстиваща планета”, а той не знае доколко е успял да забави това нейно „изстиване” и доколко е съумял да изпълни мисията си да свети и да раздава огъня на тази светлина на другите. Вярно е, че в лицата на синовете си той ще остане като „все още образ непреминал”, че след смъртта на „калековци и лели” силната му родова кръв е преминала в техните вени и като в библейския текст (Евангелие от Матея, 20: 16 – 20) може да каже: „Последен съм, но съм и пръв,/ живея дълго, дълго светя”. За твореца Никола Инджов обаче не е достатъчно само да бъде продължен във времето чрез своята родова кръв, трябва и поезията му да притежава силата дълго да живее и дълго да свети на онези, които имат нужда от нея – „в трамвая, влака, самолета,/ в библиотеки и кина”; да озарява лицето на жената, простираща прането с поглед, отправен към небето; да се превръща в „слънчицето” върху напръстника на шивачката, която и в неделния си ден е навесена над машината; да освещава и таванските стаи, в които „студентите все още спят”... И убеден, че този свят все още има нужда от неговата светлина и той не би могъл да съществува без словото му, усещайки, че не е бил сам в реализацията на своята земна мисия, от изригналата в сърцето му светлина на благодарност към съидейниците по участ и съдба се ражда неистов вик:

Станете, хора дългосвети
над моя път, над моя пруст!
Джордано Бруно и Ян Хус,
Петлешков, Сако и Ванцети!

Станете, Гео Милев, Телман,
Че, Юра с вечните крила!
И вие – градове, села –
със участта на дъгосвети:

Одеса, Киев и Варшава,
Батак, Ню Джърси и Сонгми!
Кръвта дълбоко в нас дими
и пламъкът не отминава.

През мъки, рани и сълзи
освободете ми челото!
Спасете ме от смърт, защото
друг няма кой да ме спаси!

Поемата „Дългосвет” принадлежи към сравнително ранните произведения на Никола Инджов – писана е през 1969 година, и публикувана в едноименната му стихосбирка „Дългосвет” през 1970, когато той е само на 35 години. Именно този факт обаче откроява природната му надареност като художник на словото, който умее да си служи с богатите музикални възможности на българския език както в съседните и обхватните мъжки и женски римни варианти на класическия стих, така и с умението да извади онзи детайл от природата, който може най-точно да отрази душевното състояние на лирическия му говорител. Изградена от 656 стиха, разпределени в 17 части с различен брой строфи, поемата демонстрира завидната способност на автора да съчетава видимото с имагинерното, реалистичния детайл с метафизичните внушения, конкретно историческото с философското, като дори и в тези части, в които се откроява призивното начало на словото му, съумява да избегне усещането за поза, фалш и словно излишество. Преди няколко години, когато току-що бях написала историческата си поема за Плевен и се колебаех дали да я публикувам, след прочита на черновата й Никола Инджов ме посъветва: „Съкрати я наполовина!” Всеки поет знае колко трудно се зачерква нещо, което дълго си носил в мисълта и сърцето си. В крайна сметка реших да се вслушам в неговите думи и от 36-те фрагмента на моята поема оставих само 14. Приех думите му като знак за уважение и грижовност, за добронамерена помощ на колега в сферата на словото. И съм му благодарна за това.

------------