Ноктюрно
Камбанен звън тревожи тишината,
отекват сънни белите стени.
Една сълза случайно сепва мрака
и падат, падат хиляди звезди...
Умира и се ражда някой –
незнаен, непотребен, не мечтал,
забравил да откъсне китка цвете,
ненужна ласка никому не дал.
Отива си по своя път нанякъде
вечерен пътник без прегръдка и подслон.
Сияят от небето светлини в нощта,
окъпани от морската печал...
А той върви уверено и странно
към своя неизменен вечен дял.
Душата свети, парят вените,
това е...
Това съвсем,
това съвсем
не е финал.