О времена, о нрави!

О времена, о нрави!
И мъртви родителите пак плащат заради децата си

И след като майка ми почина, баща ми все още продължи да живее в родното ми село Галиче. Не искаше да ни притеснява в Мездра, а и в своя дом щеше да се чувства по-добре. Съгласи се да дойде да живее у нас едва когато здравословното му състояние много се влоши.

Почина в нашата болница на 30 декември 1990 година. Погребахме го в Мездра. По онова време заедно с ковчезите даваха паметен знак с петолъчка. Пък може да е имало и кръстове, но аз да не съм ги забелязал.

Баща ми беше безпартиен, така че с поставянето на кръста – петолъчка не съм целял да показвам някакво партийно пристрастие. Разказвам подробно всичко това, за да стане още по-ясно онова, което последва. Когато на третия ден, на третини, както се вика по нашия край, посетихме гроба, паметният знак с петолъчката не беше на мястото си. Забелязахме го запокитен в близките храсти. Проблясна ми мисълта, че гробът на баща ми може да е похитен. Но защо? Него в Мездра не го познаваше никой друг, освен неколцината наши съседи, които през последните месеци от живота си го виждаха да седи немощен пред стъпалата на входа. А и с нищо приживе баща ми не беше предизвикал обществото, за да не му бъде простено и след смъртта. Целият си живот прекара като земеделски труженик на полето. За много добра работа често го награждаваха по случай Първи май я с риза, я с панталон и той ги пазеше като ценна реликва. Обличаше ги само на голям празник. Всички в махалата го уважаваха и често го търсеха да се посъветват с него за едно или за друго нещо. Те и след пенсионирането му не го забравиха. По-младите, видеха ли го да седи на едно дебело дърво, търкулнато пред портата, за да служи за пейка, се отбиваха при него, поздравяваха го в знак на почит и уважение, а пък по-възрастните, и особено тези на неговите години, се заседяваха на раздумка било то за старческите си неволи или за влошаващите си условия на труд.

Без да мога да си обясня какво точно се е случило с гроба на баща ми, отново поставих на предишното му място паметния знак с петолъчката. Тогава възрастен човек, който ми се стори познат, ми даде знак да се приближа до него и като се озърташе плахо, да не би някой да го види, каза почти шепнешком:

– Само да не продумаш за това, което ще чуеш от мене, че може да ми навлечеш някой беля. Вчера бях наблизо, да прелея гроба на бабата, че и тя скоро се помина. Тъдява мина един седесар, познавам го, зъл до немай- къде. Поздравих го, но той не ми отговори, а само злобно промърмори: “Я, на червения боклук д-р Цонков погребали тук баща му. И той като сина си червен боклук, турили му петолъчка”. И докато се обърна, изтръгна кръста – петолъчка и с все сила я запокити. Дъската изсвири покрай ушите ми, насмалко да уцели главата ми. Идеше ми да му река да не се гаври с гроба на мъртвеца, но не посмях.

Стана ми неприятно, тягостно. Значи заради мене! По това време в града ме знаеха като активист на БСП, член на Висшия партиен съвет, кандидат за народен представител. Никому с нищо не съм напакостил. Смятам, че като лекар през дългогодишната си практика съм помогнал на стотици и хиляди болни, без да се интересувам от партийната им принадлежност. Независимо от това често намирах на портата си надпис “Червени боклуци” Грозното прозвище лепваха и на домашните ми. Налагаше ми се да ставам рано, преди да са се разбудили вкъщи, за да почистя осквернената портичка. Искаше ми се, доколкото мога да предпазя поне семейството си от тази с нищо непредизвикана омраза и злоба.

Максим Горки беше казал: “Човек, това звучи гордо! Горкият Максим Горки!....

Яростният похитител на гроба на баща ми продължи пъкленото си дело. На деветия ден (на деветини, както ги наричаме ние), отивайки с близките си на гроба намерихме дъската – дръжка на петолъчката, забита косо и дълбоко, сякаш кинжал, пробождащ сърцето на нищо неподозиращия мъртвец. Гледахме стъписани и ужасени. Покрай нас минаваха опечалени от други погребения, поспираха се, сваляха шапки, а по лицата им се четеше и недоумение, и голяма тъга. Тръгваха си бавно, пак се обръщаха, сякаш не можеха да повярват на очите си. Петолъчката беше отново някъде захвърлена.

– И мъртъв, баща ми плаща скъпа цена заради мене – неговия син – казах пред насъбралите се сродници. Но този път оставих дъската да стърчи грозно забита в гробната бащина могилка. Дано най-после злосторникът се почувства удовлетворен, радостен и щастлив, горд с творението си.

Смразяващият ужас на преживяното

Пътувахме със Стефка Гергова от Мездра за родното й село Цаконица.

Когато стигнахме до Горна Кремена, тя изведнъж се умълча, помръкна.

– Преминаването ми оттук е истински кошмар – каза с глас, изразяващ дълготрайна болка и мъка, които през изминалите десетилетия не е успяла да превъзмогне. Не я попитах за какво става дума, а я оставих сама да продължи:

– Иска ми се да забравя ужасите на преживяния ад преди Девети септември 1944 година, но не мога, а и не съм убедена, че е нужно. За онова зловещо време трябва да се напомня не само на онези, които имат наглостта да твърдят, че у нас не е имало фашизъм, но да знаят за него всички – млади и стари, които по една или друга причина са били настрана от събитията, не са добре осведомени кое как е било и, бидейки с добро сърце, честно и откровено не биха желали да вярват, че е имало фашизъм в България, защото би им се искало никога и никъде да не е имало.

1943 година. Събитията в световен мащаб и особено нарастващата мощ на Червената армия и победите й над хитлерофашистките пълчища вещаят неминуемия и скорошен крах на фашизма. Загубили всякакво чувство за реализъм, управниците у нас се озлобиха към партизаните до краен предел. Озлобиха се и към техните ятаци, към съмишлениците и близките им, към всички, които са убедени антифашисти. Училището в Горна Кремена беше превърнато в полицейски участък. За кратко време броят на арестуваните от близките села надхвърли стотина. Само от непокорната Цаконица те са двадесет. Сред тях са Стефка Гергова – сестра на партизанина Христо Гергов, Велчо – другият й брат и майка й Кръстяна. А баща й Герго Стефанов, един от основателите на партийната организация в Цаконица, като “особено опасен” е задържан и строго охраняван в Мездренския полицейски участък.

В помещението арестуваните могат да се поберат само като застанат плътно, изправени един до друг за около 24 часа, че понякога и за повече часове. По-възрастните, слабите и болните не издържат и се свличат ни живи, ни умрели, един по един, в краката на другите. Полицаите са с каменни сърца. Към никого те нямат капка жалост, нито пощада. Арестуваните добре съзнават, че нямат друг избор, освен да признаят кога и къде са се срещали с партизаните и да ги предадат. Иначе... Иначе за това, което ги очаква, им става ясно още през следващите часове. Училището – полицейски участък, започва да се тресе от неистовите писъци на битите с криваци и гумени маркучи. Цели 20 дни не спират жестоките инквизиции. И, за да не си въобрази някой, че може да му се размине, един по един водят арестуваните в мазето, където на цимента, полумъртъв, едва дишащ и в безсъзнание, след жесток побой е захвърлен Герго Петков. А една нощ плъзва, за да стигне де кого срещне, зловещата мълва, че се гаврят с вдовицата на убития антифашист.

Пред лицето на нечовешките, зверски издевателства изтръпват не само задържаните, но и цялото село.

Съдбата на арестуваните била твърде нерадостна: затвор, убийства “при опит за бягство”, интерниране, опожаряване на домовете, преследване на близките до девето коляно.

А какво става с партизанина Христо Гергов и с близките му? Той остава недосегаем за народните врагове. Брат му Велчо не издържа на побоя и умира на 28 години. Признателното към своя герой село Цаконица го погребва в училищния двор, където му поставя и паметна плоча. Техният баща е пуснат “на свобода”, но го заплашват с разстрел, ако не открие и не предаде партизанския отряд. Той, като няма друг изход, с примка на шията слага край на живота си. Днес името му е изписано върху паметника, издигнат на връх Косматица, заедно с имената на Тотка Илиева-Роза и на други загинали партизани и ятаци от отряд Гавраил Генов. Стефка Гергова и майка й Кръстяна са евакуирани в село Осеновец, Шуменско, а къщата им е в списъка на подлежащите на опожаряване.

– Та не е имало фашизъм в България ли? – въздъхна печално Стефка Гергова Якимова. – ИМАШЕ ФАШИЗЪМ И ОЩЕ КАК!

Произшествие с продължение

Беше в един от дните преди изборите на 10 юни 1990 година. Видът на Стефка Гергова Якимова, родена в Топченица, живуща в София, едновременно ме изненада и разтревожи. Погледът й изразяваше не толкова физическо, колкото голямо духовно страдание, още неизживян у нас едновременно страх, възмущение и ужас.

– Какво се е случило? – попитах почти инстинктивно.

– Щяха да ме убият.

– Катастрофа ли?

– По-страшно, по-зловещо.

В Цаконица семейството й има дворно място с лозе, овощни дървета и зеленчукова градина. Както и друг път, сама или с някоя от близките си, идва да свърши едно друго из двора. Във влака от София за Мездра се случила в едно купе с възрастна жена, с нейната дъщеря и с брат й – чий точно брат, на младата или на старата, не разбрах. Спътниците й разговаряли по адрес на активните борци против фашизма и капитализма, но с такава омраза и злоба, че косите му на човек да настръхнат. Твърдели, че активните борци, всички до един, техните семейства и поколения до девето коляно заслужават да бъдат в лагери, пред които тези в Белене и край Ловеч биха бледнели и там да оставят костите си. В лагерите и извън лагерите трябвало да бъдат избити до един, да бъдат заличени завинаги от лицето на земята. Стефка Якимова слушала, мълчала, стараела се да потисне негодуванието си, пък не издържала:

– А вие, като не познавате нещата, как можете да поставяте под един знаменател всички активни борци? Навярно има и такива, чието поведение е укорно и заслужават разобличаване, а може би и съд. Но не всички. Сред тях има толкова честни, невинни, справедливи, истински идеалисти.

– Ти каква си да ги защитаваш? – сопнали й се в един глас тримата.

– Активен борец съм – казала и веднага съзнала, че е направила фатална грешка. Непознатите се нахвърлили върху нея като глутница вълци. Нарекли я убийца, крадла, изедница и каква ли не още, че не заслужава да живее нито ден повече.

Преди 9 септември 1944 година Стефка Гергова е затваряна, бита и интернирана от фашистката власт заради прогресивните си разбирания и прояви. Баща й, Герго Стефанов, един от основателите на партийната организация в Цаконица, се е обесил, за да предотврати разкриването на партизанския отряд, в който е бил синът му Христо Гергов. Самият Христо Гергов по-късно, като съмишленик и защитник на групата на Цоло Кръстев и Иван Тодоров – Горуня, е уволнен от работа, изключен от БКП, интерниран в Грудово. Това влошава силно здравословното му състояние и той не доживява реабилитирането си. Другият й брат, Велчо Гергов, смазан от бой преди 9 септември 1944 година, заболява тежко и умира скоро след мечтаната победа. Не е пощадена и майка й Кръстяна Стефанова, която била бита и интернирана преди Девети септември 1944 г. изстрадала и по време на Живковия режим заради непреклонното свободолюбие и родолюбие на челядта си. А съпругът на Стефка? Той пък, Борис Якимов, полковник от контраразузнаването, плаща скъпа дан заради подкрепата си на Цоло Кръстев и Иван Тодоров – Горуня. Той е уволнен от работа, изключен от БКП и хвърлен в затвора. Реабилитиран след Десети ноември, но посмъртно. Стефка Гергова, защитавайки позициите и делата на съпруга си и на неговите съмишленици, също е уволнена и изключена от БКП. Как е преживяла със съпруг в затвора, с две деца и без работа, само тя си знае. Въпреки страданията тази жена нито веднъж не се изплашила, нито веднъж не е склонила глава. Винаги е била готова да срещне всеки удар на съдбата. За първи път обаче срещала такава чудовищна омраза. Напуснала купето и дълго не могла да се успокои. Слязла на Мездра и си помислила, че преживяното във влака ще остане като тежък кошмарен сън. Изведнъж усетила остра, разкъсваща болка в лявата си ръка над лакътя. С ужас видяла, че спътниците й от купето плътно са я обградили.

– Кажи си бързо адреса! – изсъскал злобно през зъби мъжът и още по-силно прищипнал ръката й. – Адресът или душичката ти ще извадя!

По-скоро инстинктът за самосъхранение отколкото разумът дали сила на Стефка Якимова да се отскубне от насилниците и се обърнала към преминаващите милиционери.

– Тези искат да ме убият! – обърнала се тя към защитниците на обществения ред. – Тонът й бил такъв, че милиционерите веднага задържали хулигантстващите. Те доста упорствали преди да се легитимират. Младата жена отказала категорично да си покаже паспорта под предлог, че работи в някаква секретна служба. Номерът й не минал. Естествено доказала самоличността си и Стефка Гергова Якимова....

– Въобще не е трябвало да заявяваш, че си активен борец против фашизма и капитализма – споделих пред нея. – Мнозина до такава степен са се озлобили към активните борци заради техните привилегии, че някои не биха се спрели пред нищо, за да им напакостят, да ги уязвят, нещо повече – да проявят насилие, като тези, с които си пътувала.

– Не зная дали ще ми повярваш – отговори тя, – но съм си мислила хиляди пъти, че не са ми били нужни никакви привилегии само да не е имало моите и на близките ми страдания. Пък и откъде съм могла да зная, че някои “другари” до такава степен ще изкористят нещата, че ще се забравят в своята алчност и себелюбие и народът заради тях ще се отврати и от хилядите честни комунисти. Не сме се борили, за да получим после привилегии, а за обществото, за общество на равноправие и справедливост.

За някои думите на Стефка Гергова може да звучат декларативно, но аз я познавам, познавам и близките й. Чувствам, зная, вярвам, убеден съм, че говори откровено и честно.

Преди да поеме обратно за София Стефка се опасява, че лицата, които е посочила на органите на МВР могат да я проследят и да изпълнят злокобната си закана. От МВР я уверяват, че за нея няма никаква опасност. Хулиганстващите са се оказали от Враца, живеят в София и са подписали предупредителен протокол, така че няма да посмеят да я докоснат.

Разделих се със Стефка Гергова потиснат. Спомням си с какъв ентусиазъм беше посрещнала победата на Девети септември 1944 година, как хората мечтаеха, вярваха, че ще бъде изграден нов живот – едно справедливо общество, най-справедливото, каквото може да има на света. Но се намериха такива, които взеха връх и всичко така изопачиха, изкористиха, омърсиха, че вместо обещаните светли бъднини изправиха народа пред мизерия, обезвериха го. А и настъпилите промени след Десети ноември 1989 година не дават надежда. На проведените избори на 10 и 14 юни 1990 година спечели БСП. Дано все пак се намери правилния път на развитие! Колко ли изпитания ни очакват?

1990 година

До кога ще го увъртаме?
(Този страшен бич – безработицата)

Мислех си, че съм наясно с проблемите на безработицата. Преди 10 ноември 1989 година съм я разглеждал с различни категории здравни работници – санитари, сестри и лекари на младежки и партийни кръжоци и семинари. Разбира се, служех си с примери от капиталистическите страни, защото у нас нямаше безработица. А когато след Десети ноември тя се появи и в България, а размерите й започнаха да растат не с дни и месеци, а с часове, изобилна информация черпех от средствата за масово осведомяване, която те разпространяваха. И все пак всичко свързано с тази беда ми изглеждаше някак си теоретично, отвлечено. Така беше, докато един конкретен случай не ме изправи лице срещу лице с нея и ми разкри както зловещия й образ, така и неимоверните й размери.

Ето и самият случай.

Знаехме, че за вакантната длъжност “санитарка” в Детско отделение на Общинската болница в гр.Мездра ще ни изпратят от трудовата борса кандидатка, дори не една и ние трудно ще можем да си изберем. Затова решихме, без да обявяваме официално длъжността, самите санитарки да си потърсят колежка, като попитат тук-там или като се обърнат към някоя позната с доказани качества.

Не минаха и няколко дни, и молбите буквално заваляха. Една от кандидатките беше съкратена продавачка в магазин, чийто съпруг я изоставил и по този начин я натоварил с проблемите за издръжката на децата. Живеела при възрастната си майка пенсионерка. С една пенсия да се издържат две жени и две деца!... Друга – майстор-готвачка, чието съкращение се оказало последно за нейното семейство – и съпругът, и свекърът, и свекървата били безработни. Третата – и тя безработна, и мъжът й безработен, без детски надбавки и с борч за изплащане на жилище... Съкратили я без да се церемонят, че е пред пенсия. Петата... Шестата...

До този, трети или четвърти ден от обявяване на вакантното място, вече имаше подадени девет молби, коя от коя с по-големи усложнения в материалното им положение и с основания да очакват назначение. С директора на болницата решихме да преустановим търсенето на кандидатки и от деветте да изберем една. Коя, коя? Искахме да бъдем справедливи. Може да изглежда странно, но напечатахме бюлетини – по една за всеки представител от колектива на детското отделение, а във всяка бюлетина, съгласно с мотивите от молбите, давахме справка за кандидатките. След това проведохме тайно гласуване.

Избраната жена се оказа много добра. Може би така щяхме да характеризираме и всяка друга на нейното място, ако беше избрана. Но разказът ми не свършва до тук. Току – що бяхме пуснали заповед за назначаването й, а все нови кандидатки идваха и идваха – по една, по две и по три наведнъж. На вълни, на вълни. Изпращаха ги познати и непознати, сами научили, че предлагаме работа. Питаха, настояваха. Надяваха се, че може да се направи нещо. Всяка идваше със своята болка и мъка, със страдания, стигащи до отчаяние.

Ала особено ме порази една от тях – нито за момент не мога да я забравя. Доведе я девойка, която познавах, защото бях я лекувал като дете; тя рано беше останала без баща. Сираче. Момичето идваше да ходатайства. А самата кандидатка – много млада, симпатична, красавица. Още с влизането й сякаш грейна слънце в кабинета. Не скриваше радостта си, че след толкова ходене по мъките, най-после е намерила работа. Била самотна майка, приятелят й я изоставил, когато научил, че е бременна, низвергнали я и родителите й. Не могли да се помирят с “блудната” си дъщеря.

А тя заявяваше, че ще работи, каквато и да е работа, в каквато и да е смяна, колкото и да е продължителна заетостта й.

Представяте ли си колко ми беше трудно да й обясня безнадеждната ситуация?... Като чу думите ми, тя изведнъж се стъписа, отвори широко очи в ужас, сякаш пред нея се случи голямо нещастие. Стори ми се, че изгуби разсъдъка си. Но не се преструваше, о, ни най-малко! Започна да нарежда отчаяно, сякаш беше сам-сама:

– Ами аз сега какво да правя? С какво да храня детенцето си, маминото!... Как ще си плащам наема? Къде да отида?... Да се самоубия? Ами детето?... Божичко, божичко-о-о-о-о!...

И си тръгна. Сбърка посоката, отиде до вратата на терасата. Разбра, че е сгрешила, и се върна. Но отново сгреши – опита се да отвори изходната врата откъм пантите. Излезе подир девойката, която я беше довела. Обърна се и с блуждаещ поглед обходи кабинета. Дали не беше забравила, че е дошла без детето си, та го търсеше?

И аз се почувствах не на себе си. Но какво можех да сторя?

Питам се: дали СДС си дава сметка докъде докара страната ни? Не, ако си даваше сметка и се интересуваше от социалния статус на населението, тази политическа сила не би се борила отново да дойде на власт.

Имаше заблудени и излъгани от СДС. Но броят им все повече намалява. Все повече са хората, дето разбират какво ни носи мечтаният от СДС капитализъм с неизбежния жесток и страшен бич – безработицата.

Социализмът, освободен от предишните си недостатъци, не е носталгия по миналото, както ни упрекват. Социализмът – това е предпочитаната алтернатива. Спасение от реставрацията на капитализма. Само питам: До кога ще го увъртаме?... Защо не го заявим открито и с убеденост?

Вестник “Съвременна мисъл”, бр.19/199/, 01-19.05.1994 г.