Обедно меню

– Стиви, хайде ела да хапнеш! – Стивън погледна към балкона на старата порутена къщичка, откъдето баба му го викаше за обяд. Дядо му, баща му и майка му го наблюдаваха въпросително отгоре.

– След малко. Искам да намеря Тропчо! – отвърна със сериозния глас на седемгодишно той.

Да си на седем е странно – вече се чувстваш голям, дори възрастен, знаеш какво искаш да работиш, имаш план как ще промениш не само света, а цялата Вселена, а роднините ти се държат с теб като с току-що проходило бебе. Е, Стивън не беше никакво бебе! Той беше отговорен младеж, който трябваше да намери заека си – Тропчо, защото беше неговият домашен любимец и бабата, която му го подари, му беше заръчала да се грижи добре за него. Той се стараеше на Тропчо нищо да не му липсва, третираше го като собствено дете. Винаги му чистеше направената от няколко ненужни дъски къщичка, хранеше го два пъти на ден, даваше му и морковчета, за да е здрав и да не се наложи да го води на ветеринар, а следобед го пускаше на разходка из огромния двор, защото въпреки малката си възраст, той знаеше, че животните не трябва да се затварят и имат нужда от движение. Преди да тръгне към града, за да вземе някои дрехи и да дойде пак на село с родителите си, Стивън беше дал точни и ясни инструкции как да се гледа Тропчо в тези три дни отсъствие на стопанина му.

Стиви беше пристигнал преди час с родителите си. Те, разбира се, се качиха да обядват, но той носеше отговорност на крехките си плещи и трябваше да види Тропчо преди да предприеме каквито и да е други действия за лично удоволствие. Но зайчето го нямаше в клетката. Момчето предположи, че са го пуснали на разходка, а дворът беше толкова голям... кога ли щеше да го намери? Надяваше се малкият му Тропчо да не се стресне от звуците и светлините на панаира в селото, който се състоеше винаги в края на лятото и днес беше първият ден. Баба му пак го повика. С неохота Стиви премисли ситуацията и реши, че за да намери Тропчо, ще му трябват поне три часа, ако се е запилял някъде из двора, а можеше да се качи, да хапне и може би зайчето само щеше да появи отнякъде. Седемгодишният взе трудно решение – заизкачва се бавно по дървените стъпала към балкона на къщурката. Носеше се странна миризма – Стивън ненавиждаше миризмата на агнешко, но това беше нещо друго, нещо непознато. Изкачвайки се, миризмата се усилваше. Настаниха го по средата на претрупаната маса.

– Стиви, какво ти се хапва? Има баница, салати, пържоли, а и супа направих. Хайде да хапнеш супа, полезно е! Да, супа ще ти сипя.

Стивън не обичаше особено супа, но го караха да яде, “за да порасне голям”. Не можеше ли да порасне голям от баница? Баба му донесе купа, пълна догоре. Внимателно направи място на масата пред него и я остави. “Не изглежда чак толкова зле!”, помисли си той. Хвана лъжицата и започна да разбърква. В купата плуваха късчета месо. Хммм. Пилешка супа – тази беше поносима. Загреба една лъжица и я доближи до устата си... тази миризма!!! Идваше от супата!

– Бабо, това месо какво е? Пилешко ли е?

– Не, бабе, хапвай!

– Да не е агнешко?

– Какво значение има месото в супичката, Стиви? Мога да ти гарантирам, че е страшно вкусна.

– Бабо, и една лъжица няма да изям, докато не ми кажеш какво е месото вътре!

– Пак ти и твоите номера... Защо трябва да си толкова инатлив?!? Добре, ще ти кажа. Заешко е.

Стивън ококори очите си. Усещаше как една вена е изпъкнала на голямото му чело и тупти.

– Бабо, къде е Тропчо???

Всички наведоха глави и настъпи мълчание. Момчето прехвърляше обвинителния си поглед, опитвайки се да разбере кой е злосторникът. След пет минути гробна тишина бабата промълви:

– В супата е... Тропчо беше станал прекалено голям и без това щеше да умре. Стивън, ти си още дете, не разбираш!

– Аз ли не разбирам? Аз мисля, че вие, възрастните, не разбирате – не убиваш нещо, за което си се грижил и обичаш! Не ви разбирам! Виждал съм ви как правите същото и с цветята – засаждате ги, поливате ги, грижите се за тях и накрая ги късате, за да украсят масата за два дни! Няма да ям!

* * *

Стивън се усмихна при спомена за панаира преди 35 години. Сега седеше в луксозен ресторант, който разкриваше невероятна гледка към морето. Идваше буря и беше невероятно красиво. Дойде сервитьорът.

– Добър ден! Какво ще бъде за Вас днес? – любезно попита сервитьорът.

– Какво имате в обедното ви меню?

– Днес всички специалитети са със заешко месо.

Стивън се разсмя, не можа да се сдържи.

– А нещо без заешко?

– Салата от моркови и зеле е единственото ястие без заешко днес.

– Донесете ми една порция. Не, всъщност нека са две. За да съм здрав и да мога да бягам из двора, нали знаете? Един морков на ден държи болестите далеч! – очите на Стивън се насълзиха от смях.

– Ами... Добре, господине, каквото пожелаете! – неразбиращо отвърна сервитьорът и тръгна към кухнята.

“Сигурно ме е помислил за луд!” – каза си наум Стивън и с грейнала усмивка се загледа в тъкмо започващата буря.