Обичам те, Ирида!

Едно лято, по-горещо от обичайното, бях на почивка с родителите ми в малко гръцко градче. Първоначално, идеята ми се стори безинтересна, като въпросът относно какво щях да правя там не намери отговор веднага след пристигането ни. Бях на петнайсет, изпълнен със страст към книгите, но не и към пътуванията. Все пак се съгласих да отида с тях, защото те много настояваха, а също нямаше да ми позволят да остана сам вкъщи, защото няколко месеца по-рано, щом получих тази възможност, направих голям купон, за когото те бързо разбраха, щом се прибраха.

Дестинацията, която родителите ми избраха, както споменах, беше малък град в Гърция. То притежаваше чудесен плаж, което пък обясняваше факта защо туристите бяха повече от местните. Въпреки това, мястото ми се стори скучно.

Първите два дни от нашия седемдневен престой ги прекарах в голямата розова, по необяснима причина за мен, вечно лъхаща на странна кръстоска между лавандула и ванилия, вила, която бяхме наели. Наистина я харесах, най-вече заради удобното легло в стаята ми, което ме предразположи към постоянно лежане.

Майка ми обаче не хареса представата ми за ленива ваканция. Затова, по време на втората вечеря в уютната къща, докато се хранехме с тамошната традиционна храна, намекна на баща ми колко мързеливо си прекарвам, въпреки шанса за наблюдаване на прелестни гледки и изследване на непознатата територия. Той я погледна учудено, после хвърли поглед върху мен, намеквайки ми, че ще я остави да победи. Съгласи се с нея и на следващата сутрин се разходих до центъра на градчето. Открих го за около час, защото през пет минути спирах хора, искайки да ми обяснят къде всъщност се намирам. Дори сам се изумих от собствената си неориентираност. Не бива да се оправдавам, ала до голяма степен виновни за моето объркване бяха местните, които имаха толкова силен акцент, че дори, като ми казваха “здравей”, не ги разбирах. Що се отнася до туристите, те нямаха представа за какво им говоря, но тяхната дружелюбност бе неочаквано голяма, като един-двама ме поканиха дори на игра на плажен волейбол. Отказах единствено заради страха си от евентуално излагане, защото никога не съм бил добър във волейбола, а и като цяло, в който и да е било спорт.

В крайна сметка, десетминутното ходене се превърна в едночасово издирване преди да достигна целта си.

Центърът не представляваше нещо специално, даже напротив – изглеждаше доста обикновено. Беше една голяма улица, по средата с красив фонтан, в когото се издигаше статуя, приличаща на Ерос. Около фонтана имаше множество кафенета, чието съществуване едва ли мога да обясня логично. Няколко самотни пейки бяха оставени точно срещу очите на Ерос. Именно на една от тях видях за първи път Нея.

Още щом я зърнах за първи път останах хипнотизиран. Напомняше ми на онези момичета, за които бях чел, успяващи да привлекат цялото внимание върху себе си и спечелят веднага чуждата любов, без изобщо да го искат.Тя имаше черни очи, способни да разтопят всяко сърце и небрежна усмивка, която щях да сънувам всяка вечер до края на ваканцията. Пък и няколко седмици по-късно. Бронзовата коса, цялата крехка фигура, придружена с най-красивото лице, което някога щях да видя през живота си, ме караше да не мигам, защото не исках да пропусна дори секунда от изследването на съвършеното създание. По този начин, аз намерих моя смисъл до края на деня, а именно – запознаване с непознатата.

Предполагам, най-лесният вариант бе да отида и да й се представя, но изпитах странно притеснение, чието обяснение, ако не сте били влюбени – не бихте схванали. Затова направих няколко кръга около фонтана, поогледах небето, като първоначално си помислих, че то ще се къпе в облаци, в които аз бих видял, каквото въображението ми сътвори, но не стана така. За съжаление, се отплеснах твърде много покрай опитите за привличане на нейното внимание и усетих как тя вече завиваше при една уличка вляво, отивайки Бог знае къде. Постарах се да я следвам незабележимо, макар да не съм сигурен дали се получи. Все пак преследването стигна до малка книжарница, чието местоположение иначе не бих намерил.

– Това е хубава книга. – най-накрая нужната доза смелост нахлу в мен, макар думите ми да прозвучаха неловко.

– Чел ли си я? – едва ли бих обяснил добре еуфорията, която изпитах, щом чух гласа й за първи път.

– Да – веднага осъзнах как разговорът ни отива абсолютно наникъде.

– Ирида – представи се, за което й бях страшно благодарен, защото, в противен случай, цялата ни авантюра отиваше към приключване.

– Михаил – настъпи три-четири секунда пауза, преди да вдишам и издишам, изричайки. – Оттук ли си? Харесвам града и бих се радвал някой да ме разведе из него.

Признавам, говорех бързо, притеснено, отблъскващо. Също успявах в изричането на лъжа още в четвъртото изречение, което й казвах. Влюбването от пръв поглед в Ирида може би първоначално беше наивна история, но девойката определено знаеше как да го превърне в нещо специално.

– Да. Живея наблизо – впечатли ме колко симпатичен бе акцентът й, за разлика от този на другите местни хора, с които разговарях по-рано. – Тук наистина няма какво да се види. Въпреки това, обичам архитектурата и плажа. Къщите са малки, в повечето случаи са светъл цвят, например розово или жълто. Също, имат голям двор. Докато плажът, според мен, е Рая на Земята. Обожавам морето, особено ако влезеш по-надълбоко, ще видиш цял нов свят.

Предполагам е изненада колко лесно се стигна до подобен разговор, обаче причината е много проста и логична. Това малко, очарователно общество постоянно бе посещавано от туристи. Всеки от тях идваше от различни места и култури, затова жителите на градчето обожаваха непознати. Сякаш ги привличаше различното, независимо какво се криеше зад другия човек. Напомняха на деца, защото лесно се доверяваха, изричаха първото, изникнало в ума им, а бяха и доста добри в сприятеляването. Тяхната природа силно ми допадаше.

Ирида купи книгата без да прочете дори едно изречение, а само защото аз й я бях препоръчал. Или поне така си мислех. Не поисках да узная истината. Щом излязохме заедно от книжарницата, предложих да се разходим, като понякога можехме да спрем, за да ми сподели някоя интересна нейна история, свързана с мястото. Тя прие предложението.

– Не знам защо, но ми напомняш на маргаритка – сподели ми внезапно впечатлението си за мен.

Сигурно бе опит за комплимент, който не разбрах. Тогава, през моите очи, си се представих по-скоро като слънчоглед, чието слънце бе слязло на земята, а на него му оставаше единствено да наблюдава звездата непрекъснато.

– Е, ти пък ми напомняш на лале! – направих опит за връщане на опита за мили думи.

– Защо точно лале?

– Защо точно маргаритка? – отвърнах на въпроса веднага, което добави малко гордост в моето притеснено, потящо се, за съжаление не от жегата, тяло.

– Защото бялата ти риза с тези сини гащета много ще отива на фон с маргаритките в Градината. Колко дълго ще бъдеш тук? Ако искаш утре ще те заведа там – тъкмо щях да отговоря, но Ирида добави. – Макар, вероятно, през нощта ще бъде още по-красиво. Тогава светулките се показват, осветявайки Градината достатъчно силно, така че тялото ти да се изпълни изцяло с любов към всичко, заобикалящо те.

Наистина ме заинтригува какво представлява Градината като гледка. Според описанието, звучеше сякаш ще успея да се влюбя в момичето още повече. Мисъл, която ми се струваше колкото невъзможна, толкова и примамлива.

– Добре. Нека се чакаме в центъра. Оттам нататък ти ще водиш – предложих аз.

– Хубава идея. Ама обясни ми, защо приличам на лале?

– Защото обичам лалета – отвърнах с досада, после се усетих мигновено какво бях изтърсил.

– Значи ме обичаш? – не прозвуча особено ентусиазирана.

Ирида ме изгледа с подозрение, очаквайки някакъв отговор, какъвто определено нямах, затова след няколко секунди тишина, допълни:

– Видях те, докато обикаляше безцелно около фонтана. Ако не ми беше харесал, още в книжарницата щях да измисля нещо, с което да те разкарам от мен.

Засмях се. Изпитах силно облекчение от думите й. Изследването на града продължи, заедно с напътствията на момичето.

Минахме покрай две зелени къщи, които бяха във формата по-скоро на правоъгълници, отколкото квадрати. Разполагаха с по един прозорец на покрива, наподобяващ око, докато терасите определено ми допадаха. Къщите бяха заградени от ниска жълта ограда и разделени от двор, който изцяло бе боядисан с лалета.

– Обожавам тези къщи. Толкова са различни и същевременно идеално пасват тук. В тях живее една актриса, ама не си спомням как се казва. Тя идва само веднъж годишно. Откъсни ми лале.

Заповедта й ме накара да премигна бързо няколко пъти, гледайки с изненада и неразбиране.

– Нали приличам на лале? Предполагам, за теб ще е по-романтично да ми подариш лале, вместо роза. Ето, получаваш възможност.

Бях твърде объркан, за да й се възпротивя. Прокарах ръка през решетките. Тъкмо когато откъснах едно с жълто-червени венчелистчета, се появи отвратителен глас, който никога не ми се иска да чувам повече през живота си.

– Ей, момче! Какви ги вършиш?! – силуетът се приближи към мен, като скоро разкри истинската си същност на възрастен, с много злобни очи и мустак, вдъхващ строгост, мъж.

– Бягай! – извика Ирида, макар че и без нейната помощ, щях да направя същото.

Тичахме заедно, аз с лалето в ръка, тя, с както се надявах, гузно излъчване. Щом се озовахме в безопасна територия, помислих отново относно цялата случка. Вероятно възрастният човек нямаше с какво да ми навреди, може би щеше да ми се скара и така чувството за вина бързо отмина. То обаче се възроди, когато Ирида ми обясни какво е действителността.

– Не мислех, че ще го откъснеш – погледна цветето в ръката ми само за да изгрее разочарование на лицето й, защото по време на бягането го бях съсипал, стискайки го прекалено силно. – Това е домът на Елиас Казитриус – обясни ми, като така издаде как ме бе излъгала. – Няма никаква актриса. Той е обикновен земеделец, който следи постоянно за натрапци в територията си. Говори се, че има очи дори на гърба си. Огорчена съм, защото и сега не успях да се уверя дали е истина.

Избухнахме в смях, който със сигурност облекчи напрегнатото настроение. Също пък изчезна идеята да се разсърдя на придружителката си. Гласът и очите й лесно изтриваха всяка негативна емоция у мен.

Разделихме се, когато бледата луна докосна небето, сливайки се изящно с червеникаво-виолетовия му цвят. До следващата ми среща с Ирида аз останах обсебен от мисли за нея. Разсъждавах за силното щастие, което би могло да прегърне сърцето ми, ако успея да съчетая алените й устни с моите. Да отвори устата си, за да ми сподели колко е влюбена в мен, както аз в нея. Искаше ми се да ме гледа по същия начин, по който аз нея. Никога, преди онзи топъл следобед, не бях изпитвал толкова силно привличане към някого.

Ходенето през нощта до центъра на града беше доста по-различно от това, когато светеше слънце. Измъкнах се тихо и незабелязано от вилата. Не исках да занимавам родителите си с действията си, а те щяха да ме залеят с въпроси, които не заслужават отговори. Ирида нямаше да срещне подобен проблем. Тя можеше да се измъква от дома си, когато поиска, защото живееше се с баба си, която постоянно й натяквала, че единственият смислен живот се води само навън сред красотата на природата и хората.

Спънах се поне три пъти по пътя към статуята на Ерос, която ме изненада, че все още се къпеше във вода от работещия фонтан. Струите се изстрелваха нагоре, поставяйки го във водна клетка, а на следващия ден забелязах как част от капчиците дори галеха челото и косата му. Пристигнах няколко минути преди уговорения час, както обикновено правя, независимо естеството на срещата, поради страха ми да не закъснявам. Вниманието, което дадох на фонтана бързо изстина, докато притеснителни мисли нахлуха в ума ми.

Дали не се беше пошегувала? Веднъж вече ме измами и за малко да не загазя, задето късам лалета от чужди градини. Градината. Какво изобщо е Градината? Имало много маргаритки. Изглеждало красиво през нощта. Дано ако не дойде, повече не се срещнем.

Бях обезкуражен, ала за мой късмет, човешка фигура се яви насред тъмносиния пейзаж. Когато се приближи в нея разпознах Ирида. Двамата започнахме нова разходка, без жизнерадостни думи този път, предполагам, защото ни се спеше. Минавахме покрай много къщи, които без съмнение, бях виждал по-рано, обаче сега гледах с любопитен поглед заради мистериозната обстановка.

Краченето ни продължи около десет минути, преди тя да ми каже:

– По-добре си събуй обувките.

Послушах я. Спускахме се по един стръмен наклон и се озовахме на плажа. Продължихме с вървенето. Пясъкът ни буташе от време на време назад. За щастие, мелодията на вълните успяваше да ми вдъхне малко спокойствие, въпреки че все още не си говорех с девойката. Мислех да кажа нещо, да задам глупав въпрос или да споделя нелепа шега, но така и не успях, защото досега не бях виждал студеното й поведение. Да, усмихна ми се, щом ме видя, при което сърцето ми почти изхвърча, ала след това започна изнервяща игра на мълчанка. Не се страхувах от тишината, дори напротив – много ми допадаше, само дето безмълвието на момичето ме изтезаваше. Когато се сетих, че ми остават само още четири дни с нея, изтръпнах. Прекрасно осъзнавах, едва ли щяхме да бъдем заедно завинаги, против всички трудности, както става в приказките, обаче тайно се надявах Ирида да ме запомни по онзи специален начин, по който аз нея. Винаги съм вярвал – човек трябва да живее във фантазия, ако иска да бъде щастлив. Ирида беше моята фантазия и желаех да й се насладя възможно най-много.

– Тук е Градината – обяви момичето, а пред нас изникна, абсолютно от нищото, голяма врата, сигурно ако я бях видял през деня, щях да реша, че халюцинирам от жегата. – Хайде, нека влезем.

Поради обективни причини, разказани по-рано, я оставих тя да проникне първа в Градината. Последвах я, влизайки в един нов свят. Изглеждаше като магическо място, което би съществувало само във въображението на човек, но ето – грееше пред мен. Клони на дървета ни криеха от мрачното небе, а щом се загледах в тях, забелязах мандарини. Откъснах една.

– Това е мястото, за което се грижат всички от градчето – разясни ми Ирида, докато аз се мъчех да махна кората на плода. – Рядко идват туристи тук. Градината се е превърнала в съкровището на всеки местен. Още по-хубавото е, че за разлика от чистото море, почти никога не споделяме тази красота. Тя остава само наша. Мандарината, която ще ядеш е засадена от съседката ми. Само тя да се грижи за дръвчетата, независимо че е много стара – Ирида откъсна една и за себе си. – Вероятно това е единственото й интересно занимание.

– Къде са светулките и маргаритките? – зададох глупав въпрос.

За разлика от мен, момичето лесно обели мандарината. Стоях, очакващ отговор, а Ирида изплю една семка право в лицето ми. Погледнах я учудено и последва нов снаряд, който попадна в ризата ми, оставайки малко петънце. Той бе съпроводен от лек кикот. Помолих я да спре, но тя лапна още едно парче, чиито две семки рикошираха, където първата. След тези си действия, девойката избяга напред, навлизайки навътре в Градината. Реших да я проследя, като по пътя няколко семки направиха опити да ме докоснат, но все пак се изплъзнах. Накрая, Ирида спря, погледна ме надменно и съобщи:

– Пристигнахме.

Беше права относно превъзходната гледка. Пред нас, лунната светлина боядисваше белите маргаритки в синьо, които така наподобяваха повече на изкуствен лен, а светулките мигаха, допълвайки идеално пейзажа.

– Не мога да опиша как се чувствам тук.

– Едва ли някога ще бъда толкова щастлив, колкото в момента – пророних смело.

– Защо? – отговори с много добър въпрос. – Къде са ти обувките?

Допълнението ме изненада, но после се сетих колко глупаво, всъщност бях постъпил. Затичвайки се след Ирида, изгубих обувките си. Вероятно ги бях зарязал някъде по пътя. Веднага чувството, за което й споделих, изчезна. За мой късмет, нейната промяна на настроения се появи на помощ и сериозната й, съсредоточена физиономия в малкото подобие на поле, се превърна в детски смях.

– Много те обърквам, нали? – смутих се от цялото нейно манипулиране, чийто смисъл не схващах, а тя явно го забеляза. – Извинявай, никога досега някой е бил толкова влюбен в мен. – добре, че беше тъмно, защото усетих как се изчервявам. – Гледаш ме така, както никой друг не е правил. Старая се да бъда забавна, мила, ама за първи път ми е да хващам някого толкова очевидно луд по мен. – засмя се, за да ме освободи от напрежението – Прости ми за плюенето на семките. Представих си го по по-очарователен.

Изпитах онзи страх от по-рано, когато все още не я познавах.

– Значи ти си мислела как ще протече тази среща? – вълнението превземаше тялото ми.

Стараех се да остана спокоен, обаче разумът ми ме изоставяше. В същото време очите ми се фокусираха в нейните, после слязоха надолу, за да видя устните й, които Ирида, опитваше се да не си личи, но ги хапеше. Тя се приближи по-близо до мен. Вече усещах дъха й. Само един пръст разстояние разделяше сливането на устните. Нейните черни очи ме гледаха изпитателно, сякаш очакваше да направя някакво действие. Личеше си как въпроса ми щеше да си остане без отговор, макар погледа й да издаваше истината.

– Иска ми се да виждам тази гледка през оставащите четири дни преди да замина. – трезвеността излезе от устата ми, предизвиквайки момичето да се отдръпне.

Изглеждаше уплашено. Все едно бях съобщил за нечия смърт.

– Ще си тръгнеш? – красотата около нас се преобрази в тъга, а Ирида направи неуспешни опити да прикрие разочарованото си лице от мен, защото няколко сълзи го прободоха. – Извинявай – твърде често започнахме да използваме тази дума. – Страх ме е да бъде влюбена в теб, ако знам, че скоро ще си тръгнеш и повече няма да те видя.

Стана ми студено. Не бях сигурен дали трябваше да се зарадвам, че тя се бе привързала към мен след едва няколко часа познанство. Ирида легна на тревата, но се съмнявам, че е било, защото гледката с изящните светулки и сините маргаритки й бе омръзнала. Направих същото, а тя се премести, за да може главата й да легне върху гърдите ми.

– Ако искаш да обичаш някого, трябва да си готова накрая да изпиташ болка. Чак тогава ще разбереш колко истинска е била любовта ви.

Звучах клиширано, макар оправданието за поведението ми да бе меланхолията обладала цялото ми тяло, както, по всяка вероятност и нейното. Лявата ръка на Ирида бавно запълзя по земята, все едно бе змия, мушна се за гърба ми и се показа няколко секунди по-късно, за да се докосне с дясната. Лежах неподвижно. Бях погълнат от топла прегръдка, усещайки спокойното дишане на девойка, която никога нямаше да забравя. Погледнах към нея.Тя не ми отговори. Разговорът ни окончателно умря. Няколко минути по-рано подобна ситуация ме плашеше, но изведнъж мълчанието се превърна в блаженство, превъплъщаващо се в един от най-чудесните моменти на съвършена наслада от онази ваканция. Това беше нощ, която разкри пред двама ни колко прекрасно, невинно и обсебващо силно може да е чувството на обич, изпитвано за първи път.

През следващите три дни опиатът “любов към Ирида” започна да показва негативните си ефекти. Постоянно се измъчвах в съмнения. Ако се съдеше по вечерта в Градината, тя изпитваше подобни на моите чувства. В същото време, не показваше нищо такова с поведението си след това, създавайки голяма пречка за мен, защото нямах представа как да се държа, когато съм с нея. Не се бяхме целували и мисълта да не случи до края на престоя ми в градчето ме ужасяваше. Разхождахме се, говорехме, понякога пиехме студен чай в някое от кафенетата. Никога не стана въпрос за чувствата ни един към друг. Дори се притеснявах да повдигна тази тема, ала когато оставах сам, непрекъснато да си мислех какво следва. Щях да си тръгна, вероятно повече нямаше да я видя, а Ирида щеше да ме забрави след време. Сигурно излишно се тормозех заради развихрилото се мое въображение, което постоянно ме обсипваше с тревога, така че да не успея да се насладя, дори за малко, на оставащото ми време, споделяно с Ирида.

През един от тези оставащи дни, които минаваха като минути, на нея й хрумна идеята да се напием. Първоначално се уплаших, защото родителите ми, все пак щяха да ме очакват за вечеря, независимо че ги бях предупредил за откриването си на някакъв нов приятел, живеещ в града и с когото ще прекарвам остатъка от ваканцията. Това пък, от своя страна, загатваше вероятността да не се прибирам на време. От своя страна, Ирида ме убеди как всичко ще бъде наред, а пък ако трябва да бъда честен, не се възпротивих особено много. Затова си купихме евтина, гадна бира и отидохме на плажа. Малко по-късно се оказа, че се сприятелихме с няколко плажуващи, с които си пуснахме музика и танцувахме. Естествено, забавлението ни предизвика няколко негативни коментара, но ние се спуснахме малко по-надолу и скоро останахме сами. Имаше млада двойка, една компания от четири момичета и две момчета и нашата малка дискотека изглеждаше завършена с мен и Ирида. Докато махахме свободно с ръце нагоре, а телата ни се докосваха, уж невинно, усещах как Ирида отнемаше въздухът от ноздрите ми. Същото правех и аз, само дето несъзнателно. Беше се появила една топлина, която едва ли щях някога да усетя, когато се прибера вкъщи. Просто защото там нямаше да я има Ирида. Колкото повече разсъждавах над тази тема, толкова повече тревогата в мен се усилваше и ставаше трудна за избягване. Особено когато настъпи деня за прибиране.

Романтиката утихна силно през последния ми ден в градчето. Родителите ми бяха поставили вече куфарите в багажника на колата. Всичко изглеждаше готово, за си отидем. Позволиха ми още няколко финални часа. Както казах, не им споделих за Ирида, обаче те сами усещаха колко важно е за мен да прекарам възможно най-дълго време в градчето преди прибирането ни. Още по-зле ми стана, щом си спомних как първите два дни ги прекарах само във вилата. Всъщност, благодарение на родителите ми излязох, защото бе много вероятно да прекарам цяла седмица в четене на книги, обикаляне на голямата къща или безкрайно споделяне на ваканцията в компанията на монотонна скука.

– Тръгвам след няколко часа.– съобщих тъжната новина на Ирида веднага щом я видях, но думите ми не предизвикаха някаква тревога на лицето й.

– О, наистина времето лети! – дори сме усмихна, като радостта й ме депресира още повече от вероятността да не я видя повече.

– Имам още два часа за прекарване, по-точно – разясних, провокирайки зениците на Ирида да се разширят.

– Чудесно!

Приповдигнатото настроение, което показваше, ме дразнеше все повече и повече. Явно през нощта, особено ако е в Градината, бе способна да изпитва тъга, докато щом слънцето грее, същото се отнася и за усмивката й.

Грабна ръката ми и, с учудваща за мен сила, се изстреля към плажа. Бягането ни, за разлика от предишния път, когато се усещаше притеснение и също – странно забавление в една не чак толкова приятна ситуация, сега беше като летене. Все пак, бях огорчен колко щастлива изглеждаше от факта, че ще си отида. Наистина изпитвах силно привличане към нея, което тя, със сигурност, забелязваше. Може би точно затова се държеше толкова особено.

Стигнахме до брега.

– Съблечи се – заповяда тя, а аз излях шокирания си поглед от цялата ситуация и нейното поведение. – Ако ще ти е по-удобно да плуваш с тениската, остави я.

Ентусиазмът й ме привличаше и силно примамваше без да премахва моето объркване. Хвърлих тениската си на пясъка, заедно с обувките и чорапите си,оставяйки само по къси гащи. Морето завладя пръстите на краката ни със студена вода, преди да погълне колената секунди по-късно. На небето нямаше нито един облак, който да попречи на слънцето да блести, осветявайки всички под него, а вятърът непрекъснато напомняше колко задушаващ бе въздухът. Разсъжденията ми за времето, се оказаха твърде кратки, за да ме разсеят от Ирида, чието тяло не спираше да бива оцветявано с чистата, прохладна вода, докато аз, както обикновено, бях зад нея.

– Ела – пророни тихо, спирайки на едно място.

Застанах срещу нея, очите ни се срещнаха по онзи специален начин, както в Градината, само дето нейните плуваха в щастие, за разлика от тъгата, превзела моите.

– Ако вляза по-навътре, ще трябва да плувам и ще ти е по-трудно да ме гледаш влюбено – дразнеше ме колко открита бе любовта ми към Ирида или по-скоро бързината, с която я забелязваше.

Нейната огнена коса достигаше само носа ми, а пък брадичката й вече се докосваше с морето, така че беше права. Отново не разбирах какво се очакваше да направя, но внезапно краката й прегърнаха тялото ми. Настръхнах, докато тя продължи със сливането ни. Ръцете й обгърнаха врата ми, прехвърляйки изцяло тежестта на тялото си върху моето. Челата ни се допираха едно в друго. Ирида ме погледна, вече настанена и разтопила се изцяло в обятията ми.

– Заведи ме на Рая на Земята. Нека сме далеч от всички – припева на една песен, на която бяхме танцували, заедно с останалите туристи преди няколко дни.

До онзи момент не бях обърнал внимание на хората, плуващи около нас, но след като се огледах, забелязах каква голяма бройка бяха всъщност. Направих три крачки, Грета говореше на ухото ми с глас, като от най-красивите, подобни на деня, когато пихме, песни, да не я пускам, обаче силата ми беше по-малко от самочувствието и двамата потънахме. Бързо главите ни отново се показаха, като момичето ме сграбчи още по-силно. За малко пак да се озовем под вода, но с няколко крачки назад – вече всичко беше наред. Ирида се хилеше непрестанно, преди да удари устните ни една в друга и веднага да ги раздели. Случи се толкова рязко, продължи тъй мимолетно, че не усетих нещо. Все едно някой ме бе напръскал, а капките от морето още стояха из цялото й лице, дразнейки ме как аз никога няма да успея да ги докосна. Ирида пърхаше с тънките си, малки мигли, къпеше се в усмивка, а смехът й парализираше телата ни. Стояхме неподвижно, докато момичето се смееше, като се притесних дали не ми се подиграва. В продължение на няколко секунди прехвърлих лентата назад само за да си припомня как през цялото време, което бяхме прекарали заедно, аз постоянно изпадах в ненужни размишления, притеснения и мания да се харесам на девойката. Ала преди да потъна в безумни мисли за нашия безнадежден романс, нова целувка последва. Сега, чувството на непобедимост ме връхлетя, докато се наслаждавах на вкусването на истинското удоволствие. Грациозен копнеж, който се превръщаше в неповторима реалност и радост. Най-после Ирида, освен завладяване на ума ми, нямаше да пусне тялото ми, нито пък аз нейното. Любовта ни се бе превърнала в прекрасно, тъкмо разцъфнало, цвете, на което всеки гледаше с възхищение.

Един час по-късно, безумното щастие се превърна в неописуема тъга, докато пътувах на задната седалка в колата, прибиращ се вкъщи, където вече нямаше да усещам онази неповторима тръпка, а само призрачността на едни сиви хора в един сив град.

Около година след ваканцията, аз се върнах в градчето за нова почивка, като обяснявах на родителите ми колко хубаво е там, без да им кажа истинската причина за новото ни пътуване. Ирида наистина ми липсваше и имах огромна нужда да я видя. Градчето не се беше променило изобщо за периода, когато ме е нямало, само дето туристите май се бяха увеличили. Нямах представа дали тя изобщо все още живее тук, дори не знаех как ще я намеря. Първата ми идея беше да отида до центъра. Ако там не я намерих, щях да попитам някой от местните, защото както си спомнях – голяма част от тях се познаваха. Отново бяхме наели същата вила, така че ми предстоеше разходка, като онази от предишния път. Независимо усещането ми, че сега не беше толкова горещо, аз все пак бях изгорял на следващата сутрин. Докато ходех не ми минаваше през главата какво ще си кажем с Ирида, щом се срещнем. Преди се притеснявах твърде много, а сега вече нямах търпение за новата ни среща. Вълнението ме бе погълнало толкова силно, че никакви други мисли не ми идваха, освен рисуване на старите превъзходни спомени, като изпълнени с разнообразни цветове картини, в ума ми.

Когато пристигнах при фонтана, седнах на пейката, където я бях видял за първи път, започвайки да оглеждам хората около мен. Не съм сигурен колко дълго седях, търсейки Ирида, но ме застигна отегчението. После обаче се загледах в едно от кафенетата. Бяхме прекарали доста време в сладки приказки на масичка, която бе свободна в момента. След което очите ми се спряха на вратата на кафенето, а туптенето на сърцето ми се ускори. Ето я и Нея! Ала забелязах как ръката й бива държана от друга и вместо да отклоня погледа си, преди да бъда завладян от ненужно отчаяние, аз го впих в човека, излизащ заедно с Ирида през вратата на кафенето, целувайки я. Те седнаха на една от масичките, за щастие не на нашата, но все пак горчивината остана в устата ми. Тя изглеждаше невероятно щастлива около него. Притесних се, защото сякаш дори с мен, усмивката й не грееше толкова силно. Усетих колко излишен съм в тази ситуация. Тръгнах си, макар да реших да ги подмина, за да зърна за последно лицето на своята, явно бивша любов. Тогава чух как от устата на момчето излязоха думи, за изричането, на които на мен така и не ми достигна смелостта:

– Обичам те, Ирида!