Образът на спасителя в лириката на Христо Ботев

Образът на спасителя в лириката на Христо Ботев

Образът на лирическия герой в това дълбоко проникновено творчество е борец за свобода, но той може да се определи като спасител на народа ни в годините на мрачно робство и безправие. Да се търси спасение от своеволието и беззаконието на поробителя е трудна мисия, но тя може да бъде поверена на най-верните, най-всеотдайните в посвещението си. В годините, най-плодотворните на Христо Ботев, нацията ни остава неспасена от драмата и трагизма на робството, но героят, който търси спасение, може да бъде възвеличен. Поетът превъплъщава себе си във всеки стих, във всяко огнено слово. От двата пътя – на примирението и борбата, той избира втория. В сакралния свят на поета спасението е висш идеал, патриотична цел, надежда и копнеж за бъдещето.

Като вникваме в тази лирика, проникната от най-дълбоки чувства на искреност и изповедност, откриваме борчески патос, непримиримост, съпротива срещу всяка неправда. Като утвърждава революционната романтика, поетът пресъздава образите на Хаджи Димитър и Васил Левски, въпреки че в творбата за Левски има трагични нотки.

Творчеството на Ботев изразява духовното спасение на народа ни и това се открива във величествения образ на героя от Балкана, чието име и до днес е символ на безсмъртие:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира…

Авторът подсказва идеята за юнашка смърт като пример за безсмъртие, като израз на духовно водачество на народа ни. Картината на робството е пресъздадена в трагедиен план:
Пейте, робини, тез тъжни песни…
Грей и ти слънце, в таз робска земя…

Понятието “робска” се употребява в смисъл на поробена, измъчена, обезправена, което е определение за хората, които я населяват. Логично робските песни са тъжни песни, защото в тях преобладава мъката, скръбта.

В баладата “Хаджи Димитър” не е пресъздадено спасението от робството, а е описан героят, който чрез духа си води по пътя на спасението. Лирическият герой е по своему спасител на робските души, защото той е прозрял идеята за свободата и загива за нейното осъществяване. Прозрението е избавление, извисяване, освобождение. Образът на героя спасител е обвеян в ореол на величие и слава, получил е легендарност. Цялата природа е одухотворена, за да се засвидетелства отношение към спасителя от духовния мрак:
… него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят.

Баладичният момент е необходим, за да се подскаже силата на неумиращия дух. Природата и самодивите изразяват едно вселенско съпричастие към смъртта и невъзможността на неговата гибел. Има парадокс в поведението на горските животни и птици, но той се съотнася към темата, че смъртта е невъзможна:
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе…

Невероятно нежно и топло е отношението на поета към героя-спасител, който носи емблемата на изключителност. Нежна е грижата на самодивите към ранения юнак. В тези митологични образи авторът внушава идеята за приказност, нереалност, възвишеност:
И самодиви в бяла премяна,
чудни, прекрасни, песен поемнат…

В народните песни самодивите помагат на юнака, ала нерядко те са зли, неверни, коварни. В Ботевата балада цялата природа е подчинена на топлата загриженост за юнака. Ботев въвежда в поезията мита за самодивите и така обединява земно-неземно, реално-нереално. Героят физически остава неспасен, но с подвига си води към духовно спасение на народа ни. Точно за това в баладата не се пише за смърт. В контекста на творбата тя се осъзнава като духовно безсмъртие. Поетът разчита на силата на метафората. В творбата има отворен финал, за да се затвърди идеята за безкрайност.

Образът на героя спасител е пресъздаден в произведението, посветено на най-големия светец в българската история – Васил Левски. Като духовно сияние над всички българи присъства образът на Апостола. Пресъздаден в момент на физическо безсилие, на духовно унижение, Левски не губи от силата и очарованието си на истински борец за свобода. Само с два щриха е пресъздаден величавият образ:
… и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Определението – син на България – е най-достойната оценка на спасителната мисия на Левски в най-мрачните години на робството. Името на отечеството звучи тържествено и великолепно. Името на Левски се превръща в символ на българщината, на идеята за спасението от робството, на борбата. Дори когато бесилото виси “със страшна сила”, героят изисква преклонение. Неслучайно поетът е подбрал елегията като жанрова форма на творбата. Макар и да липсва романтичната извисеност и приповдигнатост на тона, характерни за баладата “Хаджи Димитър”, в елегията “Обесването на Васил Левски” тържествува едно мрачно величие, драматизъм и трагика. Това е чувството, изпълнило цял един народ по повод смъртта на Апостола:
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?

В скръбта на родината е отразена оценката на народа за достойнствата на героя. Левски е истински духовен водач и спасител на българите в епохата на безправие. Баладични елементи отсъстват в творбата, но затова силата на олицетворението е безпощадна:
Гарване, и ти птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачиш?

Алитерацията е подходяща като звуков ефект, за да подсили мрачното елегично звучене на творбата. Парадоксалното присъства и в тази творба, защото в съзнанието на българина Левски остава жив. Написана само три години след смъртта на най-големия български революционер, творбата не може да звучи по друг начин, освен елегично. Това е най-верният тон на отношението на народа към величавия син. Като месия и спасител за поробените е Апостолът, който просветлява народното съзнание. Логични са изразите “скръб на сърцето”, “плач без надежда”, защото те са израз на народното страдание по Апостола.

Лирическият герой в поезията на Ботев има своето развитие, за да достигне до създаване на личности с общочовешко значение. Търсещ своя естетически идеал в първите стихотворения – “Майце си”, “Към брата си”, “До моето първо либе”, преживяващ драматично противоречие между идеал и действителност, лирическият герой достига истински пиедестал в последните творби на Христо Ботев. Като израз на признание за спасителната мисия на героя поетът извисява глас:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
(“Моята молитва”)

Ботев опоетизира борбата за общочовешка свобода, придава космополитен образ на саможертвата, до която се достига след пълно всеотдаване на спасителната мисия.

Чрез своята поезия големият български творец кореспондира с времето и поколенията. От дистанцията на годините той не е престанал да дава своите уроци по родолюбие и нравственост.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.