От Сътворението на света до мисията на човека в него

От Сътворението на света до мисията на човека в него
(„Библейско 1“, „Библейско 2“ и „Библейско 3“ от Станка Пенчева)

Казват, че всеки, който търси истината за нещо, може да я открие в текстовете на Библията. Те не само представят началото на света и човека от времето на тяхното Сътворение, но и проследяват развитието им в хода на общочовешката история, предсказвайки бъдещето. Писана в продължение на 1 500 години (от XIII в. пр. н. е. до II в. след Христа), тя събира в своите текстове историята, вярванията и мъдростта на древните народи, които полагат основите на ценностната система на цялото човечество, въпреки етническите, политическите и икономическите различия между тях. Всеобхватна, с необикновено богата тематика, писана в различни епохи от различни хора, горена и давена, крита в пещери и пустинни пясъци, преписвана и превеждана на мъждукащото пламъче на лоена свещ или кандило, съпоставяна с откритията в различните клонове на науката, тя и до днес озарява ума на човека и му помага да намери своето място и своята мисия в глобалния съвременен свят. Тази истина е вложена в стихотворенията „Библейско 1“, „Библейско 2“ и „Библейско 3“ от Станка Пенчева, чийто паратекст оформя един лирически триптих, представящ нейния прочит на древния библейски текст през призмата на нашето време. Днес жената (с приноса си в общочовешкото развитие) има самочувствието на равнопоставена личност с мъжа така, като това е посочено и в Библията: „И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ ги създаде: мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови“ (Библия, Битие – 1: 27, 28). Защото Дървото на живота и за Адам, и за Ева е едно и също. И корените му черпят своята живителна сила по еднакъв начин от всеки един от нас. Може би точно поради това в поезията на Станка Пенчева лирическата героиня съчетава в себе си мъжкото и женското начало. Въпреки че направлява битието си „по мъжки почти" (пътува „надлъж и нашир", пие вода от „планински вирове“ и сама носи пари в своя дом), все пак дълбоко в себе си тя усеща „женската нежност скрита“, лицето й обича слънцето, а „косата – вятър да я развява“ („Женско сърце“). Тази специфика на индивидуалното й „Аз“ предопределя избора на женски персонаж от библейския текст в своеобразния й библейски триптих.

В стихотворението „Библейско 1“ лирическата й героиня не е Ева, първата жена и съпруга на Адам, „майката на живите“, която носи върху плещите си в продължение на хилядолетия „вината“ за първородния грях. Според ранно-християнския теолог Ориген (185 – 254 г.) човекът се състои от разум и душа, като разумът е мъжки, а душата женска. Отъждествяването на Адам с разума, а на Ева – с душата, води до прехвърляне на вината за грехопадението само върху Ева. Дори в новите времена, в които човешката цивилизация изравнява по значимост приноса на мъжа и жената за нейното развитие, публичното пространство аксиологизира мъжкото за сметка на женското начало. Зачерквайки всякакви възможности за дискредитиране на своята лирическа героиня, Станка Пенчева освещава битието й с библейските персонажи на Марта и Мария:

На трапезата на живота бях
и Марта,
и Мария:
ту седях блажена в нозете на Учителя,
ту изтичвах до тъмната кухня –
да налея вино в делвата,
да извадя горещите хлябове,
рибите да осоля.

Според френския философ Гастон Башлар (1884 – 1962) кухнята символизира мястото на алхимичните превръщания и психическите трансформации, представящи вътрешното, духовното развитие на човешката личност. Нейното „тъмно“, скрито от мъжки погледи магично пространство, Станка Пенчева населява със знакови библейски образи: виното (обобщение на всички дарове, които Бог дава на хората – Битие, 1 – 27: 28, знак на големите тайнства), хляб (символ на Божието присъствие, на духовната храна, свързана с малките тайнства) и риба (образ, едновременно на Спасител и на средство за разкриването му). Мария и Марта – двете сестри на Лазар, когото Исус възкресява след смъртта му – като библейски персонажи носят различни характеристики. Марта е практичният тип жена, тя се грижи за домакинството, за храната, за обикновените неща от бита, докато Мария е, така да се каже, солта на живота (в превод от еврейски „Мария“ означава „солена вода“), тя следва висшите духовни принципи на Учителя, затова стои в краката му и слуша. Тя ни напомня апостол Йоан с неговата любяща, спокойна и отразяваща светлината на Бог душа. Стихотворението „Библейско 1“ поставя въпроса за избора: „Учителят ме гледа тъжно и укорно: / не можах ли по-добрия дял да избера!“ Явно е, че в образа на своята героиня Станка Пенчева обединява и двете начала – на разума (мъжкото, Мария) и на душата (женското, Марта), но издига в култ Словото, частицата от Божия Дух, която й отрежда мисията на апостол:

А докато миех паници и смитах трохи,
загледана подир Оня, който си отиваше,
дълбоко в мен, безсловесната –
помръдваше Словото
като неродено дете...

В „Библейско 2“, лирическата героиня вече говори от позицията на духовен водач, на Апостол, който проповядва Божиите истини. Затова всяка логическа поетична фраза съдържа в себе си някакъв императив, насочен към фикционален събеседник: „не се вкопчвай“, „живей го“, „радвай се“, „разплаквай се“, „засмивай се“, „не скътвай“, „разливай“. В световните религии, в това число и в християнската, акцентувайки двойствената природа на човека, материалното се възприема като илюзия, като временна тленна обвивка на безсмъртния Дух. Лирическата героиня е осъзнала и приела нетрайната и преходна страна на човека като материя, тяло, но е прозряла и истината за пътя, който трябва да извърви в своето земно съществуване – от „подобие Божие“, през син Божий като богочовек, до „микрокосмос“, който е заложен в нея от великите сили на цялото космическо Битие. Затова съветва себеподобните да опитат вкуса и на сладкото, и на горчивото в своето ежедневие – да се радват еднакво „и на госта – и на самотата“, на „болката от събуждане – и на сладкото потъване в съня“, но никога нищо да не оставят за утре. Натрупаните отрицания след поредицата от антитези – „Не скътвай вече нищо - / ни за утре,/ ни за празник, / ни за тия след теб“, акцентува преходността на земното човешко съществуване, а финалът на стихотворението (чрез метафоричното представяне на библейската сцена за сватбата в Кана), поставя въпроса за смисъла на човешкия живот:

Ако свърши виното на житейската сватба,
напълни делвите с кладенчова вода
и – сигурен в чудото – разливай по чашите
доброта,
доброта...

Образът на кладенчето символизира човека, достигнал до познанието за Битието, тъй като то свързва три космически равнища – вода, земя и въздух, то е извор на живот (на иврит думата „кладенец“ означава „жена“) и по своему потвърждава мисълта на френския философ, поет и романист Луи Арагон: „Жената е бъдещето на човека“, т. е. жената е Дървото на живота. В поантата на „Библейско 2“ образът на жената се припокрива с този на Исус от библейската сцена за сватбата в Кана, но и се оттласква от него, защото лирическата героиня на Станка Пенчева не налива в чашите на пируващите вино, а „доброта, доброта...“. Добротата е човешко качество, насочено към другите. Добрият човек поема инициативата да бъде полезен с нещо на себеподобните, да е милостив, щедър и състрадателен дори към онези, които не го обичат, защото вярва в библейската теза „Бог е любов“. Вярата му в Бога, любовта и добротата му дава онази вътрешна сила, която не само го остойностява сред околните, но и повишава духовния му потенциал, предопределяйки успеха му по пътя на неговата промяна, на преодоляването на егоизма му, за да го направи част от една друга общност – на братство, разбирателство и алтруизъм. Пътят за постигането на тази промяна обаче е дълъг и труден и Станка Пенчева подготвя читателите си за неговите изпитания чрез съдържанието на третото стихотворение – „Библейско 3“.

Паратекстът на „Библейско 3“ включва знаково мото: „Мойсей води 40 години евреите от Египет до обещаната им от Йехова земя Ханаан. Докато измират всички, живели в робство“. Този епиграф подготвя новата „мистификация“ на лирическата героиня на Станка Пенчева – от жената, въплътена едновременно в Марта и Мария („Библейско 1“), през Апостол, проповядващ ново хуманистично учение, който „дописва“ библейския текст („Библейско 2“), до обобщаващото „Ние“ и „Вие“ („Библейско 3“), за да бъде поставен генералният въпрос за робството и Свободата, защото от несвободата има нещо много по-опасно – подарената, харизаната свобода. Доверието трябва да бъде заслужено. Натрупаните отрицателни глаголни форми – „не сте влачили“, „не сте се трепали“, „не сте заравяли“ – плющят като обвинителен камшик, размахан над „късно родените“ и поставят въпроса: пълно ли е щастието на тези, които имат свободата и всичко, произтичащо от нея, щом не са „заплатили“ цената й – „Нищо не ще ви липсва, / щастливи деца на децата ни!“ Минало е времето на мъчителното й бленуване, на противоречията и изпитанията по пътя на постигането й, на надеждите и разочарованията, в които се ражда мечтата за утрешния свят. Новото поколение, отривисто и жигосващо посочено с разделителното „Вие“, не познава жертвената стойност на Свободата, изстрадвана в продължение на десетки години с множество лишения. То не е преживяло „мъчните стъпки“ през „лъвския дъх на пустинята“, която с вятърните си длани заличава следите на оня „железен тропот на годините“, изпълнен със страдания, с неутешима болка по заровените майки и бащи в „мъртвите пясъци на времето“, когато „вървяхме, / вървяхме, / вървяхме / към Ханаан!“ Финалът на „Библейско 3“ имплицитно вписва една изстрадана в хода на времето истина: дарената свобода не е свобода! Човекът трябва да се бори за нея, за да я цени и брани след постигането й: „Свободата, Санчо, е на върха на бойното копие!“ – казва Сервантесовият Дон Кихот на своя оръженосец, защото спасението в лоното на Свободата може да бъде постигнато само по пътя на страданието. Има нещо красиво, извисяващо и пречистващо в доброволната жертва на човека заради другите в името на нещо голямо, каквото е Свободата. Само този, който е изпитал тежестта на болката, на бедността, на страданията в унизителните условия на робството, може да поиска да помогне на ближния си. Само тогава неговите собствени страдания ще придобият онзи смисъл, който остойностява съществуването на човека на тази земя. Само тогава той ще може да почувства и онова удовлетворение, вложено в думите на Христос: „В света имате скръб, но дерзайте, Аз победих света!“ (Библия, Евангелие от Йоана, 16: 33).

--------