Отражения

Параходът е на открито море. Горе на моста стои младият офицер Игликов. Той извръща глава назад. Брегът е останал в далечината, като една тъмно-виолетова ивица, дето трептят жълти светлинки. Но Игликов не спира очи върху тях.

Слънцето отдавна е залязло, а бронзова светлина струи, сякаш иззад хоризонта е още много, много светло, а тук достигат пречупени и обезсилени само отблясъците на далечен нощен празник.

Игликов гледа небето, което бавно потъмнява.

Сините му очи блясват изпод козирката.

– Не умря ли така, както това вечерно априлско небе моята коледна приказка?

Далечните крайбрежни светлини трепват и потъват. Няма вече нищо. Няма земя. А дали е имало някога нещо друго, освен това безмълвно небе и морска далечина?

Игликов извива глава. Напред е копринено-синя вода, дето са слезли всичките звезди. Игликов излеко притваря очи. Стори му се, че Роза е до него, гледа го с тъмните си очи през извитите клепки и му казва със своя ироничен глас на двадесетгодишно самоуверено момиче:

– Не трябва никога да се учудваме. Не трябва никога да се изненадваме. Всичко е възможно... всичко!

Той разтвори очи. Роза беше далеч, по-далеч от оня миг, когато я видя за пръв път да го гледа и да му се усмихва с една влудяваща закачлива усмивка...

– Роза!...

Не го ли накара тя да повярва в приказката, само за да узнае горчивината на внезапното пробуждане?

И все пак в сърцето му нямаше омраза към нея.

– Не трябва да се учудваме, всичко е възможно – чу той гласа на самоувереното момиче.

Е, добре! Той не се учудваше. Но нали тя му каза, че го обича. И наистина, той беше обичан през тия десет дни, които прекара заедно с нея, по вечеринки, из градината и улиците дето студът гонеше закъснелите минувачи. Още в първата вечер на своя отпуск той попадна на някакъв имен ден, където се срещна с веселата и необуздана Роза, в чиито къдрави коси играеха приливите на медни отражения.

Те танцуваха много. Тя се заглеждаше понякога в очите му и сякаш учудена от нещо, едва чуто се засмиваше. А той я въртеше, въртеше...

Когато минаваха покрай огледалото, тя хвърляше усмихнатия си поглед там. Той следеше погледа й. Очите им се срещаха в неподвижното стъкло, дето се плъзгаха техните отражения.

Тя в алена рокля, сякаш завита в свилата на някакъв пламък, който се притиска към гърдите му. Защо си спомняше сега своята тогавашна мисъл? – Друга вечер ще се танцува пак в тоя салон, но отражението на тая двойка – на него и нея, ще бъде изчезнало от огледалото.

О, не е ли всичко бързи минутни отражения, които се заличават, без да оставят следа върху гладката и равнодушна повърхност на стъклото...

Той я покани да се срещнат на другия ден.

Тя прие веднага, без да се учуди.

На другата вечер той стоеше на ъгъла на една бяла улица, уплашен, че може би тя няма да дойде.

Но тя дойде. Тя идваше насреща му усмихвайки се. И тая усмивка го уплаши.

Можеше ли, наистина, да завладее сърцето й, тъй безгрижно и тъй леко увличащо се?

Те скитаха по най-безлюдните улици. Зад градините се запалваха прозорците на къщите, от шумните булеварди идеше, далечен и ненужен, грохотът на вечерната тълпа.

А пустата и самотна улица, дето стъпките умираха в прясно навалялия сняг ги отвеждаше може би към края на света, при царството на добрите феи и неуморните джуджета.

Игликов гледаше в тъмните очи, сякаш искаше да прочете в тях бъдещето си. Но очите се усмихваха загадъчно и в тая усмивка имаше всичко: може би и любов, може би и едва уловима насмешка на разглезено дете, свикнало да бъде галено...

Десетте дни изтекоха. Последна вечер. На гарата. Тя го целуна, без да се бои, че може да бъде видяна, с внезапната смелост на капризните, и скочи. Той се завтече до прозореца. Зад замъгленото от парата стъкло той видя едно усмихнато лице. Тъмните очи гледаха нагоре. Устните й се движеха. Той не чу, а прочете:

– Аз те обичам.

После... той седеше в ъгъла на купето и когато отваряше, виждаше задрямалите лица на спътниците си. Влакът летеше на изток, към морето...

– Аз те обичам! Игликов затваряше очи, стискаше клепачи: през замъгленото стъкло от далечината едно весело момиче го гледаше и беззвучни, но осезаеми като целувки, стигаха до него думите й:

– Аз те обичам!...

Той се завърна напролет в морския град, дето тя требваше да го очаква, като му беше обещала. Но вместо нея, дойде един бял плик. И с него всичкото разочарование, което само любим човек може да ни нанесе:

„Не се учудвай. Всичко минава. Не че не те обичам вече. Но... Тебе те нямаше. Срещнах друг. Нали ти казах. Всичко трябва да посрещаме без изненада. Помни само хубавото. Сбогом, моряко от коледната приказка... Роза”.

Той беше мечтал тъй дълго за тая среща. Тя щеше да бъде любимата до него, в рамката на синьозеленото море...

Какво можеше да направи младият и беден морски офицер, който имаше само богатството на своите двадесет и пет години и наивния поглед на сините си очи...

...

Тая нощ няма небе и море. Само една безгранична далечина, дето горят пътуващите светлинки на звездите. Игликов си мисли.

– Ако се наведа над водата и протегна ръка, ще уловя някоя звезда. И все пак... Това са само отражения.

Игликов се засмя. Може би усмивката му е малко горчива...

– Ето, аз повярвах, че съм срещнал любовта – самоцел. Излъгал съм се... Но

требва ли да не вярвам вече, че тя не съществува – тая голяма любов, в която двете сърца изгарят в един взаимен всепоглъщащ пламък?

– Не се учудвай! О, тя е знаела, тая малка Роза, когато е казвала тия философски думи.

Едва уловим, вятърът повея насреща му. Дъхът на далечината, може би. Как бие спокойно и равномерно желязното сърце на парахода! Параход в нощта. Един малък огън, който е запътен към безкрайността. Сякаш малка мисъл, която се плъзга и чезне в нощта.

– Все пак... аз те обичах... Аз виждам отражението на една двойка в огледалото – алена рокля – пламък, гори до гърдите ми. Помниш ли ние бяхме пияни още от първата ни среща?... Но ти изтрезня много скоро и заживя с всекидневието на малките си скърби и радости.

Само отражения... Игликов разтърси глава.

Сините му очи се взряха жадно в далечината. Той вдъхна издълбоко свежия априлски въздух. Някакъв неясен копнеж прониза сърцето му.

Като че ли за пръв път слушаше тихия шепот на водите около парахода. Стори му се, че много издалеч, много издалеч едно ново непознато щастие го вика и заклина:

– По-скоро ела!

По-скоро ела! Не беше ли това вечната магия на морето? Или може би песента на внезапно пробудена сирена?...

Там в огледалото на оня салон, дето тя танцува една вечер, други може би сенки отразяваха своето бързолетно щастие и бързолетни възторзи.

А тука?... Всичките звезди бяха слезли тая нощ в морето.

– Аз те срещнах. Аз те обикнах. Не се учудвам... И все пак...

Сърцето му имаше едно желание – да върви напред – да потърси ново щастие, да се бори за него...

– Отражения, отражения... – помисли си той, проследявайки с очи дългата пътека, начертана от току-що изгряла звезда.

Той се вслушваше. Един неясен шепот идеше към него:

– Аз те чаках, ела, ела!

Викът на ново щастие ли бе това или пък песен на пробудена сирена?...

Очите му блеснаха със сапфирен блясък изпод козирката.

Над априлското море се люлееха отраженията на звездите, сякаш гирлянди от разноцветни лампички, запалени за тайнствен нощен празник.

---------------
Публ. в сп. „Морски сговор”, г. 8, бр. 10, 1931 г.
---------------