Партийни неволи (Из "Записки на партийния член")

“Стачниците“

През осемдесетте години, както впрочем преди това, та и до ден днешен, заплатите на здравните работници бяха сред най-ниските в страната. И ако днес свободно се говори по този въпрос, даже се изразява открито недоволство, тогава не беше така. Създадена беше такава атмосфера, че да негодуват медицинските работници срещу ниското си трудово възнаграждение, се считаше едва ли не за кощунство; притежателите на най-хуманната професия, предназначени да служат всеотдайно и безкористно на народа, да поставят въпрос за пари?!

За да се създаде впечатление, че властите са загрижени за решаване на този проблем, Министерският съвет излезе с Постановление, което ПРЕПОРЪЧВА на ТКЗС-та да потърсят възможности за отпускане на допълнителни суми към заплатите на здравните работници, особено на тези от селата, част от които търсиха възможности да напуснат.

Съзнаваше се, че препоръката към ТКЗС е кажи-речи “мижи да те лажем”. Като няма риба и ракът е риба. Което е истина – истина, някои от ТКЗС-тата се отзоваха на препоръката. Браво на тях!

Не зная откъде дойде, но някой каза, че ТКЗС – Роман, ще ни заплаща, ако оказваме на местното население специализирана помощ – посещение за консултативни прегледи по два часа, два – три пъти месечно от педиатър, хирург, с0пециалист УНГ, от очен лекар. Цяла година ходихме без да ни плащат по някой път, уж щели да ни платят, но кога – не се знаеше, а не се и случи. Помежду си коментирахме, че да се постъпва по този начин спрямо нас – специалистите, е нечестно, неетично, но нито един път открито не изразихме недоволството си, за не би да кажат: “Тези лекари само за пари мислят”. Другите категории служители и работници можеха да мислят за пари, дори не само да мислят, а и да искат, да се пазарят, да настояват, а ние....

Фелдшерите от селата на Мездренския район се оказаха по-смели в недоволството си. На тези от тях, на които не бяха отпуснати помощи от ТКЗС, както и на онези, които получаваха, но без обяснение им бяха намалени, все намираха поводи да негодуват. Те ту молеха болничното ръководство да им помогне, (но нима то можеше да им помогне, след като и на своите специалисти не беше успяло) ту пък пишеха “по-горе”. Един ден, след поредното районно съвещание, което се проведе по друг повод, фелдшерът от Люти дол Николай Нешков помоли колегите си да останат.

– Пак донякъде ще пишат – подхвърли някой.

На другия ден се разчу, че се били събрали да правят стачка. Някой съобщил за случая в МВР. Оттам дошли и ги разгонили. Щяло да уволнят някои. А дали и само с това щяло да се размине?

Официално нямаше информация за случая. С течение на времето се разбра, че няма уволнени, но по отношение на това, дали на някои фелдшери се заплаща нещо допълнително от ТКЗС-тата или не, вече никой не говореше.

Наскоро, когато пишех тази книжка, реших по този въпрос да разговарям с Николай Нешков.

– Не сме замисляли никаква стачка. Искахме просто да се посъветваме един друг какво бихме направили – тези, които получаваха допълнително възнаграждение от ТКЗС-тата как да го запазят, а останалите – как да го издействат. Някой беше ни наклеветил пред МВР. И оттам наскочиха. Започнаха да ни разпитват. Искаха да знаят, какво правим и знаем ли какво може да ни се случи. Поучаваха ни, че тези работи не стават, както си ги мислим. Накрая ни наредиха да се разотидем.

– После?

– После... После се прикротихме, ако щат от ТКЗС да ни дават някаква помощ, ако не щат – да не ни дават.

– А какво стана с вас тогава? – попита ме на свой ред той – На нас започнаха да ни плащат. Но не от ТКЗС, а по линия на ОбНС, не разбира се за изминалата година, а за в бъдеще.

 

“Несериозна и безотговорна”

Един ден съпругата ми се разболя от твърде неприятното и неудобно за коментиране страдание – стомашночревно разстройство, или както народът го нарича – диария.

– Не се притеснявай – помъчих се да я успокоя – ще се разберем за нужната диета. Ще си останеш вкъщи на домашно лечение.

Жена ми се стараеше да ме изслуша, но току притичваше до тоалетната.

– Нещата се утежняват от това, че от 14 часа имаме годишно отчетно-изборно събрание на Първичната партийна организация – каза тя.

– Няма да отидеш. Обади се по телефона, че не си добре. Ако се наложи ще представиш болничен лист – я посъветвах.

– Каквото и да става, ще отида. Освен всичко друго съм и член на

бюрото, може да има към мен някои въпроси.

Като я зная колко е упорита и непреклонна, не настоях повече да си остане вкъщи. По онова време опиевите капки не бяха под възбрана заради развитие на евентуална наркомания. Дадох й 20 капки опиев концентрат и тя се подобри.

Когато се върна от събранието, лицето й изразяваше страдание, умора и разочарование.

– Как беше? – попитах.

– Здравословно – не особено добре. Почти не бях в състояние да слушам. Трябваше непрекъснато да се контролирам. Но не е това, което най-много ме разстрои.

– А какво?

– Докато се разправяхме у нас, докато да пия капките, а из пътя не можех да бързам, закъснях за събранието десетина минути. То пък за разлика от друг път започнало навреме.

– Не се е случило кой знае какво.

– Напротив. Представителката на ГК на БКП ми направи строга бележка, че съм несериозна и безотговорна, щом като не уважавам другарите си и закъснявам за събранието. Апелира към новото партийно бюро, което ще бъде избрано, да ми потърси партийна отговорност и да ми бъде наложено наказание.

– Не каза ли, че си болна?

– Казах. Дори не иска и да ме чуе. А не можех повече да обяснявам, нито ми беше удобно, нито бях в състояние.

На първото си заседание новото партийно бюро извикало на обяснение съпругата ми. Не й повярвали, че е била болна – всеки можел да си измисли едно или друго заболяване, особено, “когато вкъщи има лекар”. Колкото до измъчения й вид и пасивното поведение по време на събранието – това, според тях, били сигурни белези на гузна съвест, несериозност, безотговорност и незаинтересованост.

– А коя беше представителката на ГК на БКП, която беше на събранието ви? – чак сега ми дойде наум да попитам. Името, което ми съобщи ме изненада и учуди. Касаеше се за жена, с чието семейство бяхме на почивка на море. Палатките ни бяха една до друга и често ходихме заедно на плаж и на разходка. Синът й тогава беше на 5-6 години. Случвало се е да го преглеждам и лекувам. Въобще двете семейства се разбирахме. Тя беше отговорник за политическата просвета към ГК на БКП. Намираше семинара, който ръководя с лекарите, за много успешен. Организира с останалите пропагандисти от общината посещение на една моя сбирка и всички останаха доволни. Даже по нейна препоръка написах статия за едно списание към ЦК и беше публикувана.

Към края на осемдесетте години се заговори по-открито за деформациите в нашето общество и се издигна лозунгът за социализъм с човешко лице. Без съмнение от човешко лице се нуждаеше и самата БКП, нейните дейци, от каквото и ниво на йерархията да бяха.

 

Незначителен, но показателен случай

Беше през средата на осемдесетте години. Предстоеше преместването на стационара на Детско отделение от бившата казарма извън града до втория етаж на новопостроената сграда за поликлиника. В качеството си на завеждащ отделението, бях уточнил с персонала какво ще бъде разпределението на болничните стаи, сервизните помещения, манипулационната, кабинета на завеждащ отделението, склада. Бяхме се разбрали кое от стария инвентар къде ще разположим и къде новозакупения. Тъкмо тогава бях извикан за резервен състезател и лекар на шахматния отбор на града за участие в “А” Републиканско първенство.

– Не се притеснявайте, ще се справим с подреждането на отделението – успокоиха ме старшата сестра Славка Христова и заместничката ми д-р Владимирова. Не беше проблем и осигуряването на отпуска ми. От градското физкултурно дружество ми дадоха писмо за служебен отпуск, който ми се гарантира от Държавен указ за участие в републикански първенства.

– Но аз не желая да се възползвам от привилегията, която ми дава Държавният указ – заявих пред главния лекар д-р Минев. – Възнамерявам да Ви помоля да ми разрешите десетте дни, които са ми останали от годишния платен отпуск.

– А какво ще стане с преместването на Детско отделение?

– Няма да има проблеми. Уточнили сме се с персонала.

Доктор Минев, един разумен, етичен и толерантен колега, ми издаде заповед за ползване на искания отпуск, а когато се върнах от състезанието той ме поздрави за успеха – оставането ни в елитната “А” републиканска шахматна група и добави, усмихвайки се:

– Все пак не мина без проблем.

– Какъв?

– Случи се по време на преместването на Детско отделение да дойде Първият секретар на ГК на БКП ( М.М. – б.м.). Попита за теб. Казах му, че си на Републиканско първенство по шах. Нареди ми да ти прекъсна отпуска. Д-р Минев помълча и ме попита:

– Ако бях ти дал заповед за прекъсване на отпуска, щеше ли да си дойдеш?

– Не – отговорих. И му напомних за указа на Държавния съвет, който ми гарантира служебен отпуск за участие в Републиканско първенство. За да не остане той с впечатление, че след като не е издал заповед за прекъсване на отпуската ми си придавам важност, му казах, че не бих се спрял да потърся съдействието на Националната федерация по шах, чрез нея до някоя по-висша инстанция, все едно, нямало е да си дойда.

Дали главният лекар е бил с разбиране по отношение правотата на моето поведение, или пък, познавайки ме от други случаи е предполагал, че ще бъда непреклонен, но не е направил опит да прекъсне отпуската ми.

– А може би Първият секретар е забравил за моя случай? – попитах.

– Ами, забравил. Попита ме какво съм направил. Обясних му, че не те зная къде си и не мога да те открия.

Всъщност на мен ми е напълно ясно, че д-р Минев е могъл да ме открие. Достатъчно е било да се обади вкъщи или във физкултурното дружество. Но не го е направил. Аз съм му благодарен, че ми е спестил неприятности.

Тогава, а и после, когато си спомням за този случай, се удивлявам на логиката на Първия секретар на ГК на БКП, който вместо да разчита на ръководителите по места, които са длъжни да изпълняват задълженията си – и ги изпълняват! – се е набърквал лекомислено и некомпетентно. Нима е чудно тогава, че голяма част от нисшестоящите ръководители и редови партийни членове бяха обезличени, смазани, унижени.

 

“Работната група” на Общинския комитет на БКП

През 1981 г. написах есе под надслов “Празнодумецът”, което беше публикувано във в-к “Здравен фронт”. Както показва и самото заглавие, героят на есето беше типичен празнодумец – човек, който много говори, но няма покритие между думите и делата. Много обещава, но нищо не върши. Ако празнодумец е най-обикновен работник или служител, както и да е, последствията не ще са чак толкова големи. Ако обаче той е ръководител, от него си патят подчинените му, дори целият колектив.

Есето ми предизвика интерес. Някои ме попитаха кого съм имал предвид. Обясних, че героят ми е обобщен образ, всеки от нас, кой повече, кой по-малко допуска празнодумие. Порицавам самото празнодумство – обяснявам, а не конкретно този, или онзи.

– Все пак си имал някого за прототип – възразяваха и все настояваха да кажа “кого съм имал предвид”. Не споменавах име и не можех да спомена, продължавах да държа на моя обобщен герой. Въпреки това се заговори, че вероятно съм имал за прототип заместник-главния лекар.

– А защо предполагате, че той ми е послужил за прототип? – питах на свой ред.

– Ти си знаеш – хитруваха. А де!

Из поликлиниката и болницата се заговори, че “прототипът”, който за щяло и не щяло тичал до Партията, се оплакал и оттам “излъчили работна група” да провери случая. Както по-късно научих, ОбК на БКП не е имал никакво решение за някаква си “работна група”, а тя си била самозвана.

И тъй, пристигна в поликлиниката “работната група”. Водеше я Мица Стефанова, бивша партизанка. Очакваше се, поне тогава такава беше официалната версия – да е честна, справедлива и обективна.

В състава на “работната група” тя беше “взела” и двама фигуранти – възрастен мъж и млада жена с определени отговорности в Партията. Защо ги наричам фигуранти ли? Защото през цялото време на разпита, който ми проведе “работната” група, никой от тях не се обади нито един път, както се казва – от тяхна страна “ нито гък, нито мък”. В твърде странния ми разпит – следствие, имаше същински куриози и аз се питам, дали поне един от двамата придружаващи не изпита неудобство и срам? Младата жена и днес се ползва с добро име сред своите съпартийци, дори заема определен пост. Дали си спомня за участието си в “работната група” и как се чувства, оправдава ли тогавашното си недостойно поведение?

– Кого си имал пред вид като си писал този “Празнодумец”? – попита ме предводителката на групата с претенциозното име “работна”. Обясних и това, което вече е известно на любезния читател.

– Не, ти кажи! – настоя тя. – Не е ли... – и тя назова името на заместник-главния лекар.

– А защо мислите, че него съм имал предвид?

– Обясни ти. Ние затова сме дошли.

– Отново и отново потвърждавам, празнодумецът е обобщен образ.

– Но другите говорят...

– А защо говорят? Питайте тях!

– Я кажи тогава дал ли си този “Празнодумец” на партийното бюро, то да прочете дописката ти, да я обсъди, пък да реши дали да я изпратиш по вестниците или не – не се даваше Мица Стефанова.

– Не съм и помислял да занимавам бюрото на Първичната партийна организация. Откъде накъде?! Пиша от свое име и нося лична отговорност.

Тъй като бях очаквал такова развитие на разговора, носех справка за записаното в Конституцията право на личността и свободата на словото.

– Това важи за журналистите – изтърси самонадеяната партийна деятелка от общоградски мащаб. Както казва народът: “ Те ти булка Спасов ден!” или : “гледай му акъла, па ме крой шапка”. Защитих се като казах, че е записано в Конституцията.... “ свобода на словото” без да е свързано с една или друга професионалност на гражданина. Не съм сигурен дали ме разбра.

– А защо като пишеш, не свикваш партийното бюро на първичната партийна организация, за да обсъди, какво си написал?

– Защо е нужно това? Та партийното бюро да не е литературен кръжок! Аз пиша непрекъснато, почти всеки ден. Може ли някой да си представи какво ще стане, ако непрекъснато моля бюрото на Първичната партийна организация да се събира, за да го запознавам с материалите си? А и не мисля, че членовете на партийното бюро са компетентни да се произнасят за литературните достойнства на написаното от мен. Отново ще си послужа за пример с народната поговорка, този път за случая, когато кръвожадният хищник – вълкът, казал на невинната си жертва – кроткото агне : “Мътиш ми – не мътиш водата, ще те изям!”

– Не признаваш критиката! – обвини ме вездесъщата.

Вече трудно издържах на издевателството, на което бях подложен, но се постарах да запазя самообладание. Нали съм партиен член, при това – член на бюрото на първичната партийна организация, а другарката Мица Стефанова е от ОбК на БКП, бивша партизанка, по-възрастна. Тя обаче много прекали.

– Вие ме обвинявате за критиката, до колкото така окачествявате и “Празнодумецът”, която аз съм си позволил, а безпричинно извъртате работата, че не признавам критиката. Кой ме критикува и за какво?

– Пишеш похвали за д-р Найденов и той те защитава – отсече Мица Стефанова.

Неотдавна бях публикувал очерк за д-р Христо Найденов, който беше секретар на нашата първична партийна организация – изтъкнат стоматолог и изявен общественик.

– Мисля, че всеки член на БКП и активист би бил доволен, че съидейник и съпартиец като д-р Найденов е посочен за пример. Читателите ще кажат: “Ето колко добри здравни работници и добри хора са комунистите”. Нима според Вас това е лошо?

– Да, ама той Ви защитава.

– Кога ме е защитавал и за какво? Ако, все пак, по някакъв повод го стори в бъдеще, запознайте се с мотивите му и преценете дали са реални или измислени.

– А д-р Попова, ординатор в Детско отделение, защо не е отличник? – потърси друго мое уязвимо място предводителката на “Работната група”.

– Нима не Ви е известно, че колективът излъчва отличниците? Ами като не е предложена? Да беше я излъчил Профкомитетът, има това право.

– Ти си завеждащ отделение. Кажи да бъде отличник, да видиш дали няма да бъде.

– Е щом така препоръчвате – ще го сторя.

С риск да се отклоня от разказа – “казах” колежката да стане отличник. И тя стана. Мица Стефанова беше “права” – какъв ще е “моят” колектив, ако не ме послуша?!

– Ще се срещнем и с други здравни работници – закани се предводителката на “Работната група”. И се “срещнали” с предварително набелязани членове на колектива, но и доднес не научих с кои точно – такава голяма конспиративност! Били задавани въпроси: Харесват ли това, което пиша, искам ли разрешение да пиша, защитава ли ме д-р Найденов?

Тъй като за Мица Стефанова се говореше, че “не си поплюва”, само когото не била сънувала, само той не бил наказан, заявих при раздялата си с “работната група” :

– Не се смятам за виновен. Ако предизвикате някакво наказание, ще си потърся правата.

Не се притеснявах от евентуално партийно наказание, макар че не виждах, с какво може да съм го заслужил. Нямаше да се примиря, ако обвинението беше професионално. Това съзнаваше д-р Минев и по друг повод беше го заявил. Предполагам, че и от “Работната група” знаеха. Не мисля, че бих могъл да бъда спрян да не пиша, да не оглася и този случай. Едва ли биха могли да предупредят редакциите на всички вестници, в които пиша, да не публикуват мои материали. А и да предприемат такъв опит, едва ли би бил успешен. Срещаха се журналисти, които не се плашеха от местните “губернаторчета” и душители на критиката. Можеше да това да е “Другарката Х”, можеше да е бивша партизанка, но не беше изключено и Мица Стефанова да си срещне името в някое издание, където да не е обсипана с всевъзможни похвали, както това беше на местно ниво.

– Не очаквай нищо добро от нея! – предупреждаваха ме.

Независимо, че се стараех в работата си, все се “ослушвах”, както има една приказка. Заговори се, че съм щял да понеса своето наказание, щял съм да бъда изпратен принудително в Роман. Роман беше в състава на нашия район за методична помощ. Не ме изненада такъв слух, а кой или кои бяха дали тон за него, можех да предположа. Колкото до това, че можех да бъда “въдворен” в Роман – не беше перспектива, която да ме тревожи. Познавах хората от този район, те се отнасяха към мене с доверие и уважение. По едно време се заговори, че не в Роман, а в Типченица ще ме изпратят... на фелдшерско място. Толкова абсурдни бяха тези слухове, че ми е трудно да си представя, що за хора можеха да бъдат онези, от които произлизаха и дали щяха да се намерят такива наивници, които да им повярват. “Информираха” ме, че и д-р Найденов щял да бъде изпратен другаде... защото ме защитава?! А кога, къде и за какво ме е защитавал – никой не знаеше, нито искаше да знае. Не знаеха и дали аз ще бъда “въдворен” в Роман или д-р Найденов. Естествено другият щял да бъде в Типченица. Сякаш ставаше дума за заточение в Сибир! Времето минаваше, а нито амене, нито д-р Найденов изпращаха другаде. Разбира се, нито за момент не повярвах, че може на мен или на д-р Найденов да се случи такова нещо и все пак ми беше неприятно.

Да не би да си помислите, че ми се е разминало наказанието? Няма такова нещо. Намерен беше сгоден случай. На поредното годишно отчетно-изборно събрание на Първичната партийна организация аз, който бях заместник партиен секретар не бях предложен в новата листа, която се съставяше в ОбК на БКП. Нямаше го и името на д-р Найденов, партийният секретар.

– В духа на Априлския пленум на ЦК на БКП за обновление на кадрите не предлагаме някои другари – мотивира се донеслият листата за ново бюро на Първичната партийна организация Първи секретар на ОбК на БКП. – На мен, както и на останалите членове беше ясно, какъв е мотивът за “ априлския дух” при нас.

Това беше един от поредните случаи, когато не ме избраха в новото ръководство на партийното бюро. Както и друг път, не след много време, пак поради някакъв “ дух” отново ме избираха. Така, в различни времена, бях не само в бюрото на Първичната партийна организация, но и в Общинския съвет на БСП, в регионалния съвет на БСП, в Висшия партиен съвет. Защо, може би ще попитате, съм позволявал да постъпват с мен така и в даден момент не съм си хвърлил шапката и да кажа: “Стига! До тук беше”. Защо не излязох от Партията? Лесно бих взел такова решение, ако съм търсил изгода. Крепеше ме вярата в справедливостта на социалистическите идеи. Разсъждавах така: Ако едни или други партийни членове и активисти не отговарят на обявените критерии, нима за това са виновни самите идеи? Освен това нима всички партийни членове са като тези, които съм критикувал?...

 

Вътрешнопартийна “демокрация”

След прочитане на отчетния доклад за едногодишната работа на Първичната партийна организация и на проекторешенията, след тяхното обсъждане и гласуване, преминаваме към втора точка от дневния ред: Избор на ново партийно бюро.

– Макар и да не съм бил член на БКП, зная как става това нещо, чел съм Партийния устав – ще побърза да ме прекъсне читателят и ще продължи: – Досегашното партийно бюро ще излезе с проекто-листа за ново бюро. Естествено тя е съставена, като е взето под внимание работата на досегашните избраници, мнението на редовите членове, които ще се изкажат и на събранието. Може да се случи в новото бюро на ППО да има представители и от предишното, а може на събранието да се оформи съвсем друга проекто-листа от предложената.

Няма такова нещо и никога не е имало. Секретарят на още действащото бюро на ППО отива и донася “проекто” листата за ново бюро, която е съставена от ГК на БКП. На сегашното събрание дори и това не става. Като представител на ГК на БКП за участие в годишното ни отчетно-изборно събрание пристига Първият секретар. Той носи “проекто” листата. Защо поставям кавичките ще стане ясно съвсем скоро. За да не злоупотребявам с търпението ви, още сега ще дам пояснение. Председателят на събранието дава думата на д-р Владимирова, която сме избрали за “председател на комисията по предложенията за ново партийно бюро”. Нейната роля се свежда до това да поеме лично от ръката на Първия секретар на ГК на БКП “проекто” листа, да си я прочете на ум, за да не я срича, а после да я представи на събранието. Както се разбира до обявяване на “проекто” листата пред събранието никой не знае имената на новите “избраници”. Ето че и “избраници” поставих в кавички. Дава се думата на желаещите да се изкажат по “проекто” листата и предвидените в нея бъдещи “избраници” Никой не възразява срещу “предложените” да бъдат избрани, разбирай – определените от ГК на БКП, които трябва непременно да изберем. Иначе би означавало обявяване срещу Първия секретар! Срещу ГК на БКП!!! Срещу Партията!!!

– Не винаги и не навсякъде е било така – ще ми възрази този път читател, член на БКП.

– Но аз говоря за Първичната партийна организация, в която съм членувал няколко десетилетия.

Все пак без “обсъждане” не минава. Намират се някои, които да се изкажат. Те не са предупредени предварително, но знаят – изказват се похвално за “предложените”. За по-голяма “конкретност и пълнота” предявяват “някои претенции” към новото партийно бюро, което се очертава да бъде “много добро”, но може да бъде “още по-добро”.

В новата “проекто” листа за бюро на ППО не се срещат имената на най-изявените активисти на ППО – на досегашния секретар и на неговия заместник. Първият секретар бърза да поясни

– Във връзка с Априлския дух на Партията се налага обновяване на кадрите.

Всички присъстващи на събранието членове на ППО знаят “Духът”, на който се позовава Първият секретар на ГК на БКП – това е познатият тоталитарен, бюрократичен, казармен стил на “работа” на БКП. В конкретния случай “Априлският дух” е свързан с предшестващото посещение на “ Работната група” на ГК на БКП.

“Проекто” листата, която след броени минути бива гласувана с абсолютно мнозинство се отличава с още една характеристика на “Априлския дух” – за секретар на новото бюро на ППО е “предложен” естествено и избран, д-р Лаков, току-що дошъл на работа при нас ( за да се премести не след много време в друг окръг). Шушука се, че има близък в Окръжния комитет на БКП, който го е препоръчал.

– А не сте ли имали достойни членове на ППО, някой от които е могъл да бъде предложен и избран за секретар на новото бюро, вместо да ви се спуска “ от горе”? – ще попита любезният читател.

Сега лесно може да се зададе такъв въпрос, но тогава не – нямаше такъв смелчага. Дори партийният член, наскоро приет, знаеше какво означава “партийна дисциплина”, “ единство на партията” и не би дръзнал да задава “ провокиращи” въпроси.

Такава беше практиката. Ако някой иска да научи какво е това вътрешно-партийна демокрация, може да прочете Устава на БКП или пък да се вслуша в изказванията на комунистическите лидери от това време.

 

Все едно да очакваш писмо от умрял

Повод да напиша дописки със заглавия “Работната група на ГК на БКП”, “Предизвикани размисли”, “ Провинението на партийния секретар”, “ С две думи и само на един въпрос” и др. бяха несподеляните и осъждани от мен прояви на метод и стил на някои партийни ръководители, дори на Партията въобще. Помислих си, че по-първите партийни дейци, какъвто е например Първият секретар на ГК на БКП, не знаят за тези слабости и недостатъци, които навреждат на авторитета на Партията, обезверяват хилядите честни, коректни и непредубедени партийни членове. Реших да запозная с тези явления Първия секретар на ГК на БКП. Но как? Дали той би имал време за един такъв дълъг разговор? Сметнах, че е целесъобразно да изложа становището си по въпросите, които ме вълнуват в писмо. Действително това не е най-непосредствения контакт, но пък предоставя възможност за предварително запознаване с повдигнатите въпроси, обмисляне и впоследствие да бъда поканен на разговор, когато Първият секретар на ГК на БКП е готов за това и когато разполага с време. Ако ли пък счете да ми отговори писмено – това също е приемлив вариант.

Давах си сметка, каква е цената на подобни писма, понякога публикувани в пресата като открити, които бяха по-резки и категорични в критиката си не спрямо отделни партийни лица, а по-задълбочени, посочващи недъзи на Партията. Независимо от техния доброжелателен тон, авторите изчезваха от политическата сцена. Чуваше се за уволнения, изключване от БКП, подвеждане под отговорност за разколническа или вражеска дейност. Не мислех, че към мен може да се подходи по същия начин. Първо не бях кадър от национална величина. Второ, писмото ми беше в много умерен тон и по-скоро питах: Това не би ли могло да се реши по този начин, не мислите ли, че...?

Не намерих Първия секретар на ГК, когато отнесох писмото да му го дам, разбира се запечатано. Помолих да му го предаде един от членовете на ГК, с когото се познавах лично и вярвах, че ще изпълни заръката ми. И още на следващия ден той ме уведоми, че е предал писмото.

Зачаках, седмица, месец, месеци. Все мислех, че един ден Първият секретар ще ме покани на разговор, или поне ще ми се обади по телефона, че е прочел писмото ми и да ми каже, че няма какво да уточняваме, че не е съгласен с мен или каквото е решил да ми съобщи.

По това време, от време на време, посещавах редакцията на в-к “Здравен фронт”. На един от редакторите, на д-р Тотко Найденов, който бе откровен и прям, казах за изпратеното писмо и за мотивите ми.

– Няма да ти отговори – каза той.- Те всичките са такива, ядат и пият заедно, а ти... – не се доизказа. Но се досетих, че аз и другите като мен са някакви наивници, въобразяват си какво ли не.

Д-р Тотко Найденов се оказа прав. Оттогава минаха не по-малко от 15 години. От първия секретар на ГК на БКП по отношение на писмото, което му изпратих – ни вест, ни кост.

От преди 5-6 години започнах да пиша и издавам някои книги. Изпратих по един екземпляр на известните писатели Валери Петров, Николай Хайтов, на някои журналисти, на Министъра на МНЗ. От всички получих писма. Нима те бяха по-малко заети и разполагаха с повече време от някогашния Първи секретар на ГК на БКП? Разбира се, че не. Макар че за тях бях един непретенциозен автор, който може и да има успехи за в бъдеще, може и да няма, но все пак се отнесоха към мене като към човек, като към един от милиардите в света, един от милионите в малката ни страна. Какво бях аз за Първия секретар на ГК на БКП? Мислех си, че съм нещо в малкия град – заместник-секретар на една ППО, лекар – специалист, районен методист по детското здравеопазване (Задача номер едно! Приоритет!), член на Партията, “негов съмишленик”. Но не. Отчуждеността на лидерите на БКП, ако не на всички, поне на някои от тях към редовите членове – това беше една от нежеланите черти в стила и в методите на работа на БКП. Затова не ми е и отговорил. Пък аз, че със своите наивност и лековерие съм се надявал – какво го е интересувало него?

 

Промяната

На Десети ноември 1989 година следобед бях в стационара на Детско отделение. Бях минал визитация и преглеждах историите на заболяване на малките пациенти. Това никога не е излишно. Можеше да възникнат идеи за допълнителни изследвания на някои деца, за доуточняване на здравословното им състояние, за прецизиране на по-близката и на по-далечната прогноза.

От поликлиниката дойде д-р Владимирова. Личеше, че е много развълнувана.

– Тодор Живков си подаде оставката от Генерален секретар на ЦК на БКП. По телевизията предават пленума – каза тя, явно дошла да ми съобщи извънредната новина и отново забърза към поликлиниката. Веднага тръгнах след нея.

В коридора пред Бърза помощ, където беше поставен телевизора на поликлиниката, беше препълнено с народ – наизлезли от кабинетите здравни работници, пациенти, дошли за преглед със придружителите си. На телевизионния екран, седнал по-назад от председателстващия пленума на ЦК, се виждаше Тодор Живков. Изглеждаше измъчен, състарен. Би следвало да извика чувства на съжаление и състрадание у присъстващите, но нямаше такива.

– Не е решил сам да си подаде оставката, принудили са го – подхвърли някой. Чу се шъткане. Всички бяха съсредоточени, стараеха се да не пропуснат някоя подробност от важната новина.

– Очакваше се неговата смяна – не се стърпя от коментар предишният глас. – Дано не е само някой трик и нещата да продължат както досега.

През време на тридесет и три годишното управление на Тодор Живков – той беше и председател на Държавния съвет – Партията срасна с държавата. Настъпи тотален застой – в икономиката, в селското стопанство, в науката, културата и образованието. Разнообразиха се, умножиха и уголемиха привилегиите на висшия държавен и партиен ешелон: високи заплати, получаване на валута бе ограничение, закупуване на скъпи западни коли без мито, ползване на държавни жилища безплатно или при облекчен режим, снабдяване с екологично чиста храна на ниска цена, ползване на специален авио отряд, включително и за излети и екскурзии, почивка в луксозни почивни станции безплатно или на смешно ниски цени, изграждане на луксозни резиденции и пр. и пр. През това време продължи ограничаването на личните права и свободи на гражданите, тяхното обедняване.

Постепенно езиците на зрителите пред телевизора се развързаха. Макар и плахо, но нарастваха упреците към “Червената буржоазия”, която е “задминала” истинската буржоазия, защото харчи не своите, а народните пари.

Възмущаваха се не само опонентите на БКП, но и нейните симпатизанти. Тук имаше и партийни членове, сред които бях и аз. Също се възмущавах, но не гласно. Беше ми неудобно да се нахвърля срещу “своите”, срещу “своята” Партия. Можеха да ме питат къде съм бил аз, докато са се раждали и избуявали тези извращения, къде са били хилядите редови партийни членове – честни, коректни, беззаветно вярващи в социалистическата идея.

Кои са точно проблемите, които трябва да се решат без каквото и да е отлагане, колко радикална трябва да бъде промяната, в момента беше трудно да се каже. Но беше повече от ясно, че само с формални, козметични промени не може да мине. Социализмът – съветски модел, се оказа негоден. Системата се пропука във всички източноевропейски страни. Не подмина и СССР. Може да се каже, че фактически там се даде стартът. Въпроси, въпроси. Тези, които постави Десети ноември и такива, които тепърва имаше да възникват. Времето щеше да покаже дали страната ни ще тръгне по пътя на реалната демокрация и изграждане на гражданско общество...