Питаш ме как съм

Питаш ме как съм

Питаш ме, как съм –
знам, че не искаш да знаеш,
просто играта така се играе.
Някакви думи. Поза и вятър,
нелепа сцена в аматьорски театър.
Някакви думи. Хуквам на някъде,
покълвам в стихове, а те са децата ми.
Децата, които от тебе заченах
в едно юлско и ласкаво време.
Сега ги отглеждам
сред разхвърляни рими...
Знам, че не искаш да знаеш.
Прости ми!
В този театър на чувства и сенки
бях алеята с искрящи фенери.
Бях пейка, на която често присяда
онази твоя тъй изнервена сряда.
Четеше ми вестник,
друг път класиците.
Докато слушах, мечтаех
и късах на думите си езиците...
Бях късна есен, тих танц на листа –
сезонът, в който е влюбена твойта жена.
Сезон, в който разумно разчистваш
непотребните багри на лятна нега...
Зима. Алея и пейка,
затрупани от снега.