Пленен вятър, окована вода

Когато заговорим за изкуство, за неговата същност, измерения и предназначение, всички приемаме становището, че истинско изкуство може да се роди само под едно небе – необятното, непокорно и неподвластно никому небе на човешкия дух, неограничаван от идеологеми, социогеми и канони на литературни школи и направления. Т. е. ние декларираме като своя позицията на Хайне за свободата на духа и творческата свобода. По-голямата част от пишещото братство обаче обикновено се обявява – пасивно или демонстративно – против всеки, който е дръзнал да отстоява собствените си житейски и естетически принципи с неимоверна твърдост, упоритост и постоянство, без да се съобразява със съществуващата политическа конюнктура. Малцина са тези, които успяват да останат верни на себе си през целия си съзнателен живот. Сред тези малцина е и поетът Вътьо Раковски, когото Станка Пенчева (в словото си по повод75-годишния му юбилей, произнесено в Чехословашкия културен център в София на 15 декември 2000 г.) определя като човек, който “не обича да се хвали и да се самоизтъква, да позира, а през последните десетина години не пожела да стане медийна звезда. Може би някои са си мислели, че ще е лесно да бъде сплашен такъв тих и скромен човек. Но се оказа, че тихият и скромният има невидим стоманен гръбнак – затова той не се преклони, не падна.”

И наистина – роден в село Голяма Брестница, Тетевенско, Вътьо Раковски не остава просто “момчето от село”, на което могат да нареждат как да пише, а със силата на своя “стоманен гръбнак” цял живот отстоява правото си на духовен аристократизъм и жител на света. Може би точно поради това изданията на неговите книги минават между умишлените премълчавания и злостните критики. А “пътникът през света”, определен от литературната критика като “пътник без ясен път”, окалян от “обиди и отрови”, иска нещо толкова простичко от заобикалящия го свят – да му бъде върната “онази чистота”, която е носил в себе си като дете и без да играе “големи роли”, да може да обича “простия човешки ден, цветя, дърветата, тревата проста” (“Автобиографично”). Този чувствителен поет, който има сърцето да изживее целувката на страстния плисък на морето, стопило дюната със своята нежност, който има очите да види в малкото облаче пътник в “утро синеоко”, тръгнал към безкрая на хоризонта да търси своя бряг, за когото еленът, стъпил на баира сред тишината на самотния връх, наподобява “скулптура излята”, този поет е обвиняван в “космополитичен песимизъм”, в “субективизъм”, във “формализъм”, в това, че пише стихове за “преходни” неща като любов и смърт ( статията на Георги Димитров – Гошкин във в. “Литературен фронт”). Вероятно неговият обвинител, заел позата на вездесъщ съдник, със същите доводи би омаловажил и отхвърлил естетическите стойности и на Пенчо-Славейковия цикъл “Сън за щастие” (ако той беше негов съвременник!). А толкова общи неща има между двамата поети – нали и Вътьо Раковски носи същата чувствителна душа и прозорлив поглед за детайла, умението да одухотворява всичко, до което се докосне, като своя велик предшественик:

Спокойно е. Водите си не плиска.
Наоколо – венецът на леса.
Тъй чиста – като тишина планинска –
е тук успокоената душа.
(“Край езерото” – В. Раковски)

Когато чета поетичните текстове на Вътьо Раковски, имам усещането, че той е успял не само да хване здраво юздите на живота и смъртта, но и да ги зажегли в един впряг, за да ги накара да го доведат до истините за човешкото битие – без помпозното им изкривяване чрез фойерверките на нереални идеологеми и обещания, но и без сантиментално-трагичните сълзеизлияния за свършека на света и за безсилната драма на човека в преддверието на смъртта. Защото отдавна е разбрал, че никой не може без видими белези “строшеното стъкло да залепи” и “млади листи в клоните да сложи, когато капят старите липи”. Грях ли е това, че осъзнал тези простички човешки истини, той не иска да бъде като онези, за които светът е като “белот” и те през целия си живот гонят “валето”, оставайки слепи за “слънчевия свод”, за “светещите багри на небето”, за “грейналите сини възвишения,/ където бор в небето се виши”, и да бъде глух за “пеещите в тях стихотворения”? Грях ли е, че иска истинският човек, който носи в себе си, винаги да усеща “как земята все пак се върти,/ как изчезват едни силуети/ и се раждат със други черти” ? Грях ли е, че иска, макар и с “разпръснати вени”, полегнал на “чистия бряг”, да чувства как по устните му “се стича словото пак”?

Обвиняват го във формализъм заради центрираните му стихове, които поради различната си дължина образуват т. н. от Станка Пенчева “елхички”. Но тъкмо в тези “елхички” той е съумял да впише свободата на своя дух, в който, въпреки усойните подмоли на битието с неочаквани коварни подводни скали, винаги остава жива надеждата, макар понякога да носи очертанията на кораби-привидения:

Ръцете ми не издържаха да плувам след вас.
Студът куршумен прониза нозете ми и клюмна моето рамо,
но вие, илюзии,
не умирайте,
не умирайте,
не умирайте! –
от дъното на морето и от дъното на душата си
викам аз.
(“Завещание”)

Години наред обвинителите му (вероятно разпознали себе си в него), не могат да му простят алегоричния подтекст на стихотворението “Дресьор на птици”, в което поетът разкрива представата си за психологията на българина, който винаги се поддава на чужди влияния (произточни или прозападни), без да отстоява истинската си същност. Като птиците – марионетки, заместили собствената си воля с волята на “дресьора”, българинът покорно се отказва от светлината на простора, от пъстротата на багрите и невероятните съчетания на синята природа, заради тесните сиви рамки на клетката, създаваща му илюзията за дом. И дори не забелязва ограничения дух на дресьора,, който всъщност, каквото и да прави, ще си остане завинаги “просто един дресьор, дресьор на птици”.

Не могат да му простят и сегашните “демократи” заради открито произнесената истина за нашия днешен свят: “Изгонен от Европа, призракът (на диктатора – б. а.), който бродеше из нея, се установи по-трайно в нейния източен вилает, където му е най-уютно, защото тук колкото повече се говори за приобщаване към европейските структури, толкова по-сигурно е, че това няма да стане.” (“Подир сенките на призрака” – в. “Век 21”,бр. 25/26, 1966 г.).

В продължение на няколко десетилетия Вътьо Раковски работи в областта на превода, благодарение на което българският читател се запознава с най-видните представители на чешката и словенската литература – Франтишек Бранислав, Вилем Завада, Павол Хоров, Щефан Жари, Властимил Маршичек, Витезслав Незвал, Яна Щроблова, Иржи Шотола, Ян Холи, Войтех Михалик и още много други представители на славянската литература. Дана Хронкова (в словото си, произнесено на 10 май 2000 г. в Народната библиотека в Прага) определя Вътьо Раковски като “обективен посредник между българската и чешката култура”, а две десетилетия преди това Ян Кошка в сп. “Словенски похиляди” (1981г.) заявява, че близо 30 години словенската културна общественост приема Вътьо Раковски “не само като чужд почитател на нашенци, а и като нашенец”.

Критиците на Вътьо Раковски, за да омаловажат дори приноса му в областта на превода, се опитват да го определят като подражател на чешката и словенската поезия заради специфичните негови риторнели (кратък поетически жанр, подобен на японското хайку). В стихосбирката си “Искам да ти кажа нещо, свят” В. Раковски (по подобие на Никола Боало в неговата “Поетика”) сам дава дефиниция за този необичаен тристишен жанр:

РИТОРНЕЛ
Римуване на началото с края.
Вторият стих, свободен от рима, може
да те отведе в ада или в рая.

А толкова много мъдрост и истини за любовта и омразата, за изкуството и завистта, за очарованието на всемира и грозотата на нашата човешка душа, за земната мисия на твореца има в тези негови риторнели!

Поникнах като стръкче в пустош, като цвят.

Дойдох от страшното безмълвие на нищото,

защото исках да ти кажа нещо, свят.

И ако за Рада Александрова поезията на Вътьо Раковски е “близната от блясъка на невидимото”, а според Любен Бумбалов житейското му пътуване “по нишката на надеждата между двата бряга на живота не е било напразно”, то самият поет в своите автобиографични есета “Витото стълбище” (2001 г.) вижда и оценява себе си през призмата на цялата българска литература като част от един вечен процес: “На всяка могила и на всеки връх в нашата литература има по едно разпятие. Разбира се, всеки знае най-добре своето собствено разпятие. Аз също знаех своето и то е моята неприспособимост. (...) А може би е по-добре така, отколкото да те постигне съдбата на оня герой на Смирненски, който, стигайки до върха на стълбата, е останал без сърце, без очи и слух.” (есето “Омагьосаният кръг” от “Витото стълбище”).

Написал 40 книги с поезия, превел над 50 книги от чешки и словашки език, работил в издателство “Народна младеж”, в сп. “Септември” и като културно аташе в българското посолство в Прага (1992 – 1995), учредител на Съюза на преводачите, член на Сдружението на българските писатели и секретар на българския ПЕН-клуб, общувал с творци от ранга на Радой Ралин, Никола Фурнаджиев, Серафим Северняк, Найден Въпчев, Иван Радоев, Станка Пенчева, Давид Овадия..., Вътьо Раковски си остава някак “встрани” от българската културна памет дори и в днешното “демократично” време. А може би такава е съдбата на всички истински, големи творци, надраснали своето време, за които българският дух ще узрее чак столетие след смъртта им, защото все не успява навреме да се освободи от старото и да възприеме новото и различното – сякаш е зазидан в тъмните подземия на оная пещера, за която говори Вътьо Раковски в спомена си от своето детство:

Пещерата в двора на дядо ми,
дето палехме огън като деца.
Черни опушени камъни. Прилепи
(гмуркат се в нея като в тъмна вода).
Пещерен дух ли живееше в нея?
Тайнствена. Неразкрита докрай.
Има ли край, или само начало?
Чуваш шепот на вятър и на вода
(пленен вятър, окована вода).

И затворено ехо. Затворен ад.
Вика без звук, както се вика насън.
Пещера. Нося я цял живот в себе си.
Тежка. Тъмна. Невидима. Душата ми.
(“Душата ми”)

---------------